Писмо до Емилия

         Мили приятели, искам да ви разкажа истината за моята героиня.  Жената описана от мен  наистина съществува.  И тук искам да споделя с вас, поразителното впечатление което  ми направи  тя,  по време на  единствената ни  среща  в реалния живот. Ще  разберете от писмото до нея.

Здравей Емилия,

 Извинявай, че се обръщам към теб с името което ти дадох в писанието си, но  знаеш истинското не ми е известно.

Видях те за първи  и последен път, през онзи  хладен и дъждовен летен ден преди две години,  в един необичаен гробищен парк. Бяхме дошли по много неприятен повод. Внезапно беше починал близък приятел. 

Ти ми направи ми впечатление, защото стоеше  настрана, съвсем сама под дъжда. Всички други дошли да изпратят покойника тихо разговаряха на малки групички-роднини, приятели, колеги. Внезапната му кончина беше неочаквана за  всички нас. Само ти стоеше  съвсем сама. Не се доближи  до никого и никой не те поздрави или заприказва. Явно никой не те познаваше.

Както е обичая в такива случаи, всеки носеше цветя,  единствено ти правеше изключение.  Ти не се доближи даже до най-близките на покойника за да им изкажеш съболезнованията си. Това също ме впечатлени силно, защото не влизаше в рамките на възприетите норми на поведение.

След краткото опело в параклисчето, претъпкано от хора, всички се изредиха да се простят с покойника, да положат  донесените цветя  и да изкажат  съболезнованията си. Всички освен нас двамата. Ти стоеше на мястото си като закована с очи пълни с тъга, без сълзи. Навярно голямата ти мъка ги бяха изсушили. Всичко това съм описал подробно в глава първа на “Редквием за една греховна любов”.

Впечатли ме не само твоето странно поведение, но и приятната ти външност. Около теб имаше една аура, която ме плени, която стана причина да продължа да мисля за теб дълго след тъжното събитие.

Когато   спускаха тленните останки на покойника в пресно изкопания гроб, ти си тръгна  навела глава под огромната тежест на мъката си и нито веднъж не се обърна назад.  Никой не обърна внимание на странното ти поведение.  Дълго те следих вървяща бавно по алеята. Исках да запомня външноста ти, фигурата ти, излъчването ти, самата теб, защото не исках да се разделям  с  “Емилия”.

Твоята външност ме беше поразила със строгата си елегантност, с излъчването изпълнено  с финес и благородство. Мисля, че в този момент ми се поиска да бъда твой приятел, да бъда до теб, да ти вдъхна сили за да понесеш  скъпата загуба.

Ти беше влязла в живота ми по един много странен начин и на странно място,  една самотна непозната жена,  в  и аз не исках да се разделям с теб.

Макар, че не съм нито писател, нито графоман, изпитвам удоволствие  да пиша, забавлявам се. Така се роди “Реквием за една греховна любов”. Читателите те харесаха и заживяха с твоите вълнения, с твоята  любов, с твоето необикновено щастие. 

Стигнала до последната си страница, повестта предизвика  дискусия, дали любовта ти е греховна или не?  Една поетеса я нарече урок по “любов и благородство”.

Скъпа непозната, ако случайно попаднещ на това писмо, сигурен съм, че ще се познаеш, по времето и мястото на тази наша единствена среща и  много е вероятно да си зададеш въпроса “защо този човек продължава да се занимава с мен? Отговора е прост. Защото не ми се иска да се разделям с “моята Еми”.

Получих  упрек, за явните ми предпочитания и симпатии към теб и игнорирането на Анна, която заема много малко място в повеста. Сигурно са прави.

Симпатиите ми към теб не са тайна за никого. Твоето излъчване  ме плени още от първия миг на срещата ни. Нима човек може да заповядва на чувствата  си?

Решението ми да продължа повеста беше продиктувано главно от желанието да се върна  при теб,  но и да дам шанс на Анна, която бях почти пренебрегнал в първата част. Не знам дали съм  успел,  но искренно го желаех. Нейният образ вероятно  не е така жизнен, така  сочен, като твоя, но отново въпроса опира до отношенията между автор и герои. Авторът, нали и той е жив човек, не може да се абстрахира от личното  си отношение към героите, макар че всичките са плод на неговата фантазия и би трябвало да бъде справедлив към всичките свои “рожби”. Може би големите и талантливи професионалисти го постигат, но да си призная, за мен е невъзможно. 

Емилия, не знам дали в реалния си живот си изпитвала такава силна любов, дали си била толкова самопожертвователна и обградена с толкова много внимание , силни чувства  и добрина, но ти го пожелавам. Нека  до края на живота ти, бъдеш толкова щастлива, колкото е моята героиня. Ако имаш синове и дъщери, да вземат пример от малкия Борис, когото отгледа лишавайки се от личен живот и правейки много  материални и морални жертви.

      “Емилия”, на края искам да ти благодаря  от все сърце, че ме вдъхнови да напиша нещо, което беше прието много добре от моите верни “фенове”.  Желая ти да бъдеш все така очарователна и да радваш околните със своето благородство и твоята любов.

С  любезната благодарност  и поздрави от 

Гудман.

П.П    Мили приятели, верни мои читатели и читателки, благодаря ви, че не ме изоставихте и докрай заедно вървяхме по стъпките на Емилия и Анна, и другите герои на повеста. Благодаря ви за верноста и насърчителните думи, които ми даваха сили да продължа.  С някои от вас се познавам лично благодарение на ежегодните Национални срещи на “откровенци”, с други предстои да се срещна  в следващите години. Нека си пожелаем да станем добри и благородни, да се уважаваме един друг и да се радваме на  хубави приятелски отношения. Литературните ни успехи са важни, но по-важно е да бъдем Човеци.