Беше някъде в началото на лятото, две години след като си намерих работа, като охранител в известен хипермаркет в Йорк, Англия. Тя също идваше от България, точно както и аз дойдох преди три години - хубав, млад и пълен с надежди. Още първия ден видях , че с една количка се мотае, – тъмнокосо, недохранено момиче и веднага заключих че е новопристигнала. След няколко дни се запознах с нея, каза че са дошли със съпруга ѝ, за да спестят пари за къща в България. Ходеше винаги с една избеляла бейзболна шапка и беше толкова усмихната, че понякога, когато я гледах как сияе на фона на някой сърдит англичанин, който слиза от последен модел Мерцедес, се чудех откъде го вади този оптимизъм. На паркинга на магазина работеха още двама българи, един танзаниец и още седмина румънци. Всички те изглеждаха тъжни в своите избелели гащеризони и загрубели от слънцето кожи. Работеха като миячи на коли, макар че системата им на работа беше по-различна от това, което повечето хора биха си представили щом чуят - работник в автомивка. Автомивката всъщност се състоеше от голям метален гараж – намиращ се отстрани на паркинга до магазина. Количките бяха оборудвани с препарати, гъби, и вода. На мен беше поверена сигурността на магазина и всичко случващо се в района му, затова си пазех хляба и следях за всякакви нередности. Преди година бях хванал румънец да краде алкохол от магазина и вече си имах едно наум с тях. Но да се върнем на момичето. Тя, пристигаше всяка сутрин с колело, малко преди магазина да отвори и с нейните хора се разпределяха в някакъв си техен ред на райони. После идваха клиентите на магазина и тогава от всички краища на паркинга започваше да вали един и същ папагалски въпрос:" Бихте ли искали да ви измием колата? "Забелязвах, че има редовни клиенти, както и такива, които се ядосваха на натрапчивите им въпроси. До този момент вече бях получил няколко оплаквания, но не можех да направя нищо по въпроса, първо защото фирмата им беше законно уредена и второ, защото работодателят ми печелеше наем от тях. В промеждутъците на работата ми, често си говорех с възрастни англичани. Повечето от тях бяха самотни жени и мъже, вече пенсионирани и една от малките им радости беше пазаруването. Тук трябва да се вметне, че тези клиенти бяха наистина прекрасни хора. Някои от тях носеха в себе си ненадминато чувство за хумор. Дамите почти всички имаха вид на клонинги на английската кралица, със своите бонбонени костюми, капели, рокли и задължително червило на белите им зъби. Случваше се да ми оставят бакшиш, ако им помогнех за разтоварването на пазарските колички, или когато не можеха да намерят къде са паркирали колите си. Но на мен най-силно ми се запечата  в главата един човек на име Ендрю. Той се открои сред всички тях, като стиснат, сърдит мърморко и без капка съвест и на чист жаргонен език бих го нарекъл чешит.

   Ендрю беше хърбав, почти гологлав мъж, със свъсен поглед и официален ретро костюм. Той идваше от близко село и пазаруваше винаги два пъти седмично. Маздата му с по два пръста кал беше свикнал да я паркира на едно и също място и много се ядосваше, ако беше заето. Ендрю гонеше 65 години, все беше недоволен от нещо, мъмреше си под носа и когато все пак се осмелявах да го попитам как е, той винаги отговаряше едно и също:

- Not too bad.*

  Една сутрин, малко преди да влезе в магазина, Ендрю мина през мен изпсува високомерно и сякаш между другото каза:

- Те са отвратителни! Шайка нахални врани!

Аз в първия момент не загрях, за какво говори, но когато го попитах, той набързо обясни, че му е омръзнало да му досаждат, че са натрапници и колко пъти още трябва да чуят, че колата му е прекрасна и без да се мие. Той жестикулира пред плъзгащата врата, каза гневно: "No, thanks"* и накрая влезе вътре.

     И ето че след няколко дни се случи нещото което ме озадачи. Беше делничен, сив ден, ръмеше ситен, сребърен дъжд, а пред магазина бяха паркирали няколко автомобила. В този момент в далечината видях бялата паркирана кола на Ендрю, но нямах спомен да съм го виждал да влиза, или излиза от хипермаркета. Полюбопитствах и се огледах. Стори ми се, че го видях под един от навесите, където стояха количките за пазаруване. И понеже тези навеси са с мътни стъкла отстрани, неговата фигура изглеждаше неясна и реших, че е малко вероятно, ако наистина е той, да се крие от дъжда. Все пак дъждът не беше никакво предизвикателство за един англичанин, особено за Ендрю. Реших за всеки случай да проверя, но колкото повече се приближавах, толкова повече установявах, че той не е сам. След още няколко крачки, чух женски глас и веднага след това, видях костюмирания Ендрю и онова недохранено момиче да разговарят. Той се смееше в бялото си чене, гърба му беше мокър, а момичето стоеше на сушина под стряхата, облегната на количката и му обясняваше нещо. Изглеждаше щастлива под бейзболната шапка, облечена със същия гащеризон. Аз ги поздравих. Тогава  Ендрю се обърна, изглежда че не му се понрави моето присъствие, каза нещо и с бързи крачки се запъти към магазина. Момичето впери весели очи  в мен, докато прибираше десет лири в малкия джоб на гащеризона си.

- Иска да му измиеш колата ли? – попитах раздразнен от оптимизма на лицето ѝ.

- Не, не искаше това. – отвърна тя и се усмихна.

- А какво? – продължих да се интересувам.

- Просто си говорихме, не е твоя работа.

Тя се наведе, и започна да сгъва някакви парцали в количката. Видях на другия край, че съпругът ѝ тръгва към нас и реших, че наистина не е моя работа. Имах да попълвам някои документации и да помогна на колегата си да прегледаме старите записи на камерите, затова тръгнах обратно към офиса.

На следващия ден бях редовна смяна, тъкмо излизах в първата си почивка в десет и пушех на пейката отстрани, когато Ендрю се появи. Загасих цигарата си и тръгнах бързо към него. Ендрю вървеше срещу мен, усмихваше се някак в еуфория и изглеждаше така, сякаш в тялото му пърха огромна птица, готова всеки момент да се отлепи от земята и да прелети покрай мен. Помислих си, че няма да ме види, ще ме подмине, затова за всеки случай го поздравих и отново го попитах как е.

- Брилянтно! Чувствам се брилянтно! – отговори той, както никога и ме подмина.

Първо си помислих, че това е част от сарказма му и съм досадил с вниманието си, но когато отговора му започна да се повтаря всеки път, когато го засичах, реших, че не се шегува.

 Минаха няколко седмици от тогава, Ендрю рядко пропускаше да дойде на пазар. Всеки път го срещах на вратата, всеки път ме поздравяваше ведро, а когато го погледнех от сините му очи, вместо раздразнение, струеше светлина. На паркинга, бялата кола все така стоеше опръскана с кал, никой от миячите не я миеше. Той пазаруваше нещо дребно и бързаше да излезе от магазина. Всичко това ми се струваше подозрително. Как така този чешит се измени така, познавах го от две години и толкова много бях свикнал със сърдития му вид, че започнах си мисля, че става нещо нередно.

  Един следобед влязох в офиса и се захванах да преглеждам камерите от паркинга. Превъртах ги, ден подир ден, час по час, натисках пауза и пусках на забавен кадър. Умирах да разбера какво става, какво пропускам. Преглеждах реда на кадрите, но винаги се случваше едно и също нещо : Ендрю слиза от колата, оглежда се за момичето. Тя му помахва. Той отива при нея и й дава пари. Тя ги прибира в джоба. Казва му нещо, говорят си известно време и Ендрю тръгва към магазина. След десетина минути той се връща с малка пазарска чанта, качва се на колата. Момичето му помахва отново и той си тръгва. И това се повтаряше всеки ден, през последните два месеца. В онзи миг реших, че е наложително да предприема по-смела крачка и дори да уведомя управителите на магазина, но нямах сериозни доказателства.  Така на следващия ден, зачаках да се появи въпросния чешит, който преди два месеца ми разказваше колко бил отвратен от тези работници.

  И ето го, изтупан в кафяв костюм, крачи към мен - от единия край го пече слънцето, от другия го вали облак, а той се усмихва.

- Добро утро! – поздравявам аз и го гледам с подозрителна насмешка, готов всеки миг да разоблича долните му дела с онова момиче.

- Добро утро. – отвръща той и се спира до мен. После се обръща и ми показва небето, на което установявам, че се е появила дъга – Прекрасна е, нали? – пита ме

- Да, прекрасна е. Вие как сте, всичко наред ли е с вас?

- Че какво може да ми е? – гледа ме изпод веждите с хлапашки поглед и ме изпитва, сякаш за първи път го питам това.

- Ами, не знам изглеждате различно.

- Различен ли, че какво ми е различното? Аз съм все същото дърто момче. - и се смее.

Умълчавам се. Не зная дали подозренията ми са верни. Чудя се как по деликатно да го попитам. Оправям си яката на ризата и стигам до извода, че няма деликатен начин, затова директно му задавам следващият си въпрос.

- Ами момичето на паркинга?

- Какво за нея? Хубава е, нали?- закача се той.

- Не не ми харесва, не е мой тип.

Изучавам го, той гледа към нея и не ме чува. Тя се е качила на гумата на голям черен джип и го облива с вода. Мисля си: Кой луд се е съгласил да си мие колата, докато вали?! Използвам паузата, поглеждам го право в разсеяните очи и питам по същество.

- Какво ви продава тя? Знам, че ѝ давате пари.

Ендрю впива очи,  а мътния му поглед се избистря в синьо. Гледа ме изумен. Челото му е благородно, погледът е станал див, с облаци от свъсени вежди. Изглежда, че не ме е разбрал.

- Повтори, какво каза?

- Какво ви продава? – повтарям по-силно с надеждата, че преди това не ме е чул.

- Продава ми усмивки. – изрече спокойно срещу мен.

- Усмивки? – гледам го с разширени очи и ми идва да прихна да се смея.

- Да, усмивки. Трябва да вървя, младежо.

- И колко ги продава? – решавам да се пошегувам с него.

- Прекалено евтино. Прекалено евтино ги продава. –  и влезе в магазина.

* No, thanks. –  He,  благодаря.

* Not too bad. – Не толкова зле. / Не прекалено зле. / Не твърде зле.