Еос

Четвърта част

     На погребението на Сара присъстваха нейни колеги, приятели на родителите й, а по линия на Майкъл единствено Самюел. Докато траеше ритуала, Самюел на няколко пъти се хвана, че мисли не за Сара, а за Майкъл. Мистериозното му изчезване можеше да означава само едно; че самолетът му се е взривил във въздуха, а океанът е погребал отломките. А може би изчезването му беше свързано с тайните на онзи триъгълник в Атлантическия океан, който ограждаше с невидимите си линии Флорида, Пуерто Рико и Бермудските острови. Това бяха неаргументирани неща, разбира се. По скоро фантасмагории, но докато нямаше никакви доказателства за смъртта на Майкъл, все още имаше надежда да е оцелял по чудо. Самюел не ходеше на погребения. Виждаше му се безсмислено. Беше тук заради Майкъл.Трябваше да го представлява един вид, та Мелани, майката на покойната Сара, да миряса.Така се бяха разбрали в телефонен разговор с Джак, бащата на Сара, преди срещата на Самюел с него и Мелани, която той бе поискал, след като Джак на няколко пъти му се беше оплаквал, че съпругата му не може повече да чака. Толкова побъркана жена! Не можела да изчака още малко, трябвало да погребе дъщеря си като хората. От страна на лекарите нямаше да има проблем, щяха да държат още седмица-две покойницата в хладилната камера. А дотогава можеше нещо да изскочи за Майкъл. Идиотска работа, наистина! Един негов приятел, адвокат, му беше казал, че ако нищо не се открие за Майкъл в някакъв, определен от закона срок, то чрез съдебна процедура можело да бъде обявен за безследно изчезнал и евентуално за умрял. Съдебното решение щяло да замести акта за смъртта и след това можело да има символично погребение, ако някой се нуждаел от него. Жалко за Майкъл и Сара.  Бяха добро семейство и можеха  да са добри родители. Разбираха се. Чакаха бебе...   Самюел и Майкъл се познаваха отдавна.Бяха прелетели заедно толкова небесни километри. Приятелството им беше от онези, за които се казваше „бойно приятелство“, макар че слава Богу не бяха влизали в бой с машината.Бяха цивилни пилоти.

      „Има едно прекрасно място във Вселената, което не познава смъртта.“ - така започваше новия разказ на Майкъл. Обитателите му били хора, но никой от тях нямало да преживее смъртта на своите близки, с които заедно се е  преселил на Еос... Жалко, че Майк  бе публикувал само кратък откъс в блога си. Такива мисли блуждаеха в главата на Самюел, докато гробарите си вършеха работата.

     Прясно изкопаната пръст падаше върху ковчега на Сара. Погребението приключваше и хората се отправяха към изхода на гробищния парк. Някои от тях щяха да се върнат в офисите си, други щяха да се приберат по домовете си, а трети може би щяха да отидат на кино, за да разпуснат. За пръв път Самюел  като че ли започваше да разбира потребността на Майкъл от писане. Може би писането беше откровена изповед първо пред самия него и чак след това пред читателите, ако изобщо се стигнеше до тях. Той си взе довиждане с Мелани и Джак, които му благодариха за присъствието (все пак беше свършил някаква работа) и подкара колата си към малък, ирландски ресторант, който някога в доброто старо време посещаваше с Майк. Имаше потребност от две-три питиета поне.

*    *    *

       Майкъл се събуди със силно главоболие и остър глад. Надигна се бавно от сламената рогозка, раздвижи рамене, разтърка слепоочията си и се огледа. Беше в пещерата. Пространството се осветяваше от бледо синя светлина, която струеше иззад варовиковите фигури на пещерната зала. Спомни си, че най - много го беше впечатлила тази светлина. Мъждееше като сутрешно небе, малко преди изгрев. Беше тихо. Огнището тъмнееше. Нямаше я и музиката, нито благоуханието на ароматни треви. Излезе навън и пое дълбоко въздух. Слънцето жегна очите му. До входа на пещерата имаше диви дръвчета с натежали от оранжеви плодове клони, които по форма приличаха на ябълки. Откъсна един и отхапа малка хапка, та ако беше горчив, да можеше бързо да я изплюе, но плодът се  оказа сочен и вкусен дори. Откъсна още две оранжеви ябълки  и се насочи към мястото, на което предишния ден се беше приземил със самолета. Наоколо нямаше жива душа и Майкъл прие това като добър знак.Обнадеждаващо. Преди време в един от своите разкази беше записал, че всеки ден е като един малък човешки живот: сънят е като мнима смърт, а събуждането - като раждане за нов живот. Нищо оригинално, разбира се, но в изложението на разказа стоеше добре. Ето го неговият „Гълфстрийм“! Майкъл толкова му се зарадва, че несъзнателно вдигна ръка за поздрав. Беше си там, на пистата. Цял целеничък! „На утринното слънце крилете му блестяха като посребрени“ - спомни си това клише, което беше изтрил още при първата редакция на „Превъплъщение“, но сега не само видя, но и осъзна естествената игра на светлината, от която крилете на самолета блестяха като посребрени. Все едно, нямаше да върне това сравнение в „Превъплъщение“. Разказът извади късмет и вече беше публикуван в добре продавано списание. В какво обаче трябваше да се превъплъти неговият автор, за да напусне острова, на който не беше ясно как и защо беше попаднал? Само веднъж да излети, все ще се оправи по някакъв начин. Няма начин да не се оправи! На какви му се правеха тия, тукашните „туземци“? Та той не беше  някой двадесет годишен хлапак, който току що е завършил курсовете за аматьорско пилотиране. Разбира се, че ще излети. Не можеха да го уплашат някакви самозвани „магьосници“ и разбира се, че щеше да научи какъв е този „жив остров“ ! Може би всичко, което се бе случило в пещерата не беше нищо повече от халюцинации, такива, каквито се получават под въздействието на някои психотропни вещества. Така или иначе самолетът беше единственото веществено доказателство, което свързваше света на Майкъл с този тук, за който все още не знаеше какъв е. Мираж или действителност? Дано да има достатъчно гориво. Майкъл се завъртя два три пъти около себе си, но не видя никой.Никой не го следваше. Никой като че ли не се интересуваше от него. Вчерашните му „приятели“ изглежда го бяха забравили напълно. И тогава си помисли, че може и да не е пленник на острова, както си бе въобразил. Тази хубавица Теа може би беше измислила въпросните шестдесет и три изгрева, за да го впечатли, но той самият беше толкова шашнат, че... А може и просто да се е пошегувала. Разтърси гневно глава. Вече не можеше да върви с обикновена крачка. Тичаше. Още малко, още само няколко метра до Гълфстрийма и после... той щеше да го отнесе над континентални води, дай Боже! Все нечии радари щяха да го засекат, все щеше да направи връзка с някое летище и да се приземи без значение къде. По-късно щеше да дава обяснения и да се оправя според случая. Вече беше в пилотската кабина. Командното табло работеше. Двигателят се включи. Сърцето му биеше до пръсване, както, когато щеше да излита за пръв път в живота си без инструктор. Машината бавно се плъзна по неугледната писта. Още малко и този остров щеше да остане  в съзнанието му само като сън. Изведнъж се сети за Самюел. Беше го излъгал в онази злокобна вечер, че ще се видят. Искаше да се видят разбира се, но онова нещо - повикът да лети, за да си събере мислите след като научи за зловещата катастрофа, се оказа по-силно от всичко. Даже когато се озова в същата тази пилотска кабина, за момент се хвана, че продължава да разговаря мислено със Самюел. Той сигурно го е чакал. Ако се беше видял  с него може би щеше да избегне „сблъсъка“ с този остров - фантом, наречен като че ли по ирония на съдбата  с името на измислената от него планета „Еос“ в едноименния му разказ. Съвпадение!?  Разказът беше незавършен. Трябваше да го довърши като се прибере. Така ще го довърши, че-е ...направо ще я взриви тая планета. Да се  извини на Самюел за всичко и да приключи с  „Еос“. Това щеше да направи веднага след като... Сега вече машината трябваше да започне да набира скорост, за да се отдели от земята. Но, не. Отказваше!  Не можеше да се отлепи. Тъпата писта сякаш не я пускаше. Какво по дяволите ставаше? На командното табло се изписваха глупости. Двигателят продължаваше да работи, но усилията му бяха на халос. Бръмчеше като пощурял от безпомощност да вдигне Гълфстрийма и да го понесе във висините.

     - И ти ли? И ти ли ме предаде? А аз се кълнях в теб! - Майкъл едва сдържа юмруците си. Искаше му се да ги стовари с все сила върху командното табло. - Разчитах на теб... Като на-а... висша сила! И ти...След Сара и... Бебе пък изобщо нямало! Всички ме предадохте. Мразя ви! Мразя ви-и-и! Само Самюел... Ако го бях послушал тогава... Нямаше да  съм пленник на някакви зеленокоси туземци сега. - Майкъл отново  сви юмруци. Малко преди да ги стовари върху командното табло едва успя да се овладее и размени във въздуха няколко страховити удара с въображаем противник . - Туземци...които правят ритуални магии за развлечение. Дя-яволска работа!  Господи-и-и!

*    *    *

     Самюел тъкмо се беше настанил удобно на канапето в едно от уютните сепарета на ирландския ресторант, когато към него се насочи някакъв мъж, когото беше мярнал на погребението на Сара. Двамата си бяха разменили учтиви погледи, но поне за себе си Самюел беше усетил  и импулси на симпатия, която му се беше сторила взаимна. Дори и да се намираш на най-неприятното място, ако съзреш макар и за миг един единствен човек с приятно излъчване, веднага сякаш всичко се променя и светът започва да изглежда по - приемлив. Има такива хора.

     - Мога ли да седна тук? - непознатият посочи мястото срещу Самюел на същото канапе, което беше разположено в полудъга около дървена, кръгла маса в сепарето.

     -  Да, разбира се, защо не. - Самюел го покани с учтив жест.

- Какво ще пиете, господа? - приближи се  красива сервитьорка. 

- За мен бутилка „Корона“. - това беше бирата, която Самюел пиеше обикновено в това заведение в компанията на Майкъл и след погребението на Сара имаше намерение да си я пие сам, но ето че се появи този непознат.

     - И за мен  също. - направи бързо своя избор непознатият.

Сервитьорката остави по едно меню за всеки и се отдалечи с грациозна походка.

- Видяхме се преди малко на погребението. Аз съм Стивън. - представи се непознатият. - Колега на Сара. Актьор.

- Самюел.Приятел и колега на Майкъл, за  когото Сара беше омъжена. Летец.

- Значи, съпругът на Сара е летец?

- Да, беше професионален летец. След тежък инцидент във въздуха се отказа от професионалното пилотиране, но... след като се възстанови от преживяното си купи самолет за частни полети. Така че... пак лети.Или може би...летеше.

- Не мога да повярвам, че току що  погребаха Сара. Тя беше, как да кажа... пълна с живот. Колко тъпо го казах. Всеки е пълен с живот преди да умре... Но, каквото и да се каже в такъв момент, все ще е тъпо.

- Често ли идваш в тоя пъб?

- Не, за пръв път.

- Как реши точно сега да дойдеш точно тук?                   

- Ами... и аз това се питам. След погребението не знаех на къде да вървя... т.е. да карам. На паркинга пред гробищата видях как подкарваш уверено. Казах си, че сигурно знаеш къде отиваш и реших да карам след теб. Ей така, без причина и когато стигнеш мястото, за което си тръгнал, да обърна и да реша къде да отида, за да се напия. Но, като видях, че влизаш тук си казах, защо не. Защо да не се напия в този, а не в някой друг пъб, клуб или каквото и да е. Нямах намерение да те заговарям, но като видях, че и ти си сам... май прекалявам с психодрамата, извинявай, но просто съм прекалено откровен. Поне след погребение човек трябва да бъде... ако може да си го позволи, разбира се.

- Е, струва ми се, че и аз си го позволих като те поканих да седнеш. Не беше от любезност. Ако имаше вид на досадник, сигурно щях да ти кажа, че чакам някого, за да си остана сам, каквото беше първоначалното ми намерение.

Сервитьорката остави внимателно две бутилки „Корона“ и две чаши на масата.

     - И колко е просто - хвана студената бутилка Стивън. -  като си помисли човек...

     - Като каза, че си  колега на Сара, може би си играл с нея в някоя пиеса или филм? - Самюел бавно напълни чашата си с току - що донесената бира.

     - Само веднъж, докато учехме театрално изкуство. Играхме „Харолд и Мод“ на Колин Хигинс.

     - Страхотна пиеса!

- Радвам се, че я знаеш.И страхотни персонажи! Сара игра Мод. - Стив отпи голяма глътка направо от бутилката и продължи. -  Трябваше да я състаряват с грим. Всъщност  това беше и последния спектакъл, който изиграхме като студенти. Нещо като дипломна работа.

- А ти? Какво игра ти?

- Харолд. Ролите в тази пиеса са малко и имаше вероятност да играя второстепенна, но в крайна сметка режисьорът предпочете мен за Харолд. Бях много щастлив, че  ще си партнирам  със Сара, защото си мислех, че... - Стив замълча. Отпи няколко последователни глътки пак направо от бутилката и се вторачи в нея, като продължаваше да я държи с дясната си ръка, а лявата стискаше в юмрук, който от време на време отпускаше и тогава за кратко полагаше длан с широко разтворени пръсти върху масата.

- Какво си мислеше? - Самюел бе приел безрезервно компанията на младия мъж, който му ставаше все по-симпатичен. Ако се бяха срещнали в киното или в супермаркета и след това в ресторант, едва ли някой  би потърсил компанията на другия, но срещата на гробищата може да разбърка „валенциите“ на хората понякога. Случаят изглежда беше такъв.

- А-а-а ...нищо. -  завъртя глава Стивън, опитвайки се да излезе  от спомените си. - Съжалявам, ако досаждам.                         

- Не, в никакъв случай.

- Знаеш ли, всъщност и на мен ми се видя странно, че попитах дали мога да седна на мястото срещу теб. Не ми се е случвало да искам да седна на маса с непознат.

      - Може би това, че и аз бях сам на погребението като теб те е окуражило по някакъв начин?

    - Може.Та, това, което си мислех тогава, когато ми дадоха ролята на Харолд, всъщност беше, че пиесата може да ми помогне евентуално да се съберем със Сара отново.

      - Значи-и-и... сте били близки по някакъв начин?

     - Бяхме гаджета в началните години на следването в театралната академия. Не знам защо ти разказвам всичко това. Та ти, доколкото разбрах си приятел на съпруга й.

     - ...който изчезна със самолета си в деня, когато Сара катастрофира.

     - Не може да бъде! Наистина ли?

     - За съжаление.

     - Голяма трагедия! Значи и Сара... и той. В един и същи ден! Боже!

    - Цяла седмица мина оттогава и никой не знае дали ще бъде намерен и ако бъде намерен - дали ще е жив. Опитвам се да свиквам с мисълта, че най-вероятно Майкъл също вече не е сред живите. Разбира се има някаква надежда, но тя за съжаление става-а... все по-мъглява, няма какво да се лъжем. В същото време имам някакво странно, необяснимо вътрешно убеждение, че... - Самюел замълча.

    - Че какво?

    - Не, не искам да го произнасям на глас. Ще прозвучи налудничаво.

    - Избрахте ли си  нещо за хапване, господа? -  приближи се  сервитьорката.

    - Засега не. Дайте ни още  по една „Корона“. Нали Стив?

    - С удоволствие.

    - Значи, две корони. -  заключи сервитьорката.

    - „Короната“ е утешително питие, нали Самюел? - Стив пак се втренчи в бутилката и като видя, че е полупразна я разклати внимателно.

    - Да.Утешително питие е. - потвърди с уверен тон Самюел. - За всички, които не са крале, а им се иска да бъдат. - Той доля бавно чашата си, опитвайки се да не прави пяна. - Прозвуча ми много шекспировско.

   - Като стих от „Крал Лир“ в абсурден вариант, нали?

   - Животът е голям абсурд! Наздраве, Стив!

   - За запознанството ни, Сам!

   - И-и-и ти ли изостави Сара, за да се разделите или...?

   - Тя мен. Мислеше ме за несериозен, а аз вместо да й докажа че не съм, нарочно се правех на такъв.

   - И как точно се правеше?

   - Задявах колежките. Понякога дори и нейни приятелки, ей така,  само да я накарам да ревнува. И ако успеех, пич, не е за вярване, ама се чувствах страхотно. Самочувствието ми беше поласкано. Щом като ревнува, значи наистина й пука за мен, казвах си. Значи, че не иска да ме загуби. К’ъв идиот съм бил само! Не е истина! Тя самата създаваше  недоверие, защото беше страхотно момиче и всички я харесваха. Това ме караше да си мисля, че не я заслужавам. Всъщност много я обичах, но нямах самочувствие, достатъчно искам да кажа и точно затова понякога дори кръшках наистина. Представяш ли си? Исках да си мисля, че ако тя ме зареже, ще има друга при която да отида веднага, за да мога да я забравя по - лесно.

   - Не можеше ли да говориш с нея за тия неща?

   - Не. Всъщност, държах се така защото...  - Стив замълча, докато  сервитьорката поставяше новите две бутилки „Корона“ на масата - ...защото Сара беше леко надменна. Докато бяхме заедно, често съм си представял как й казвам, че ако тя  не създава това недоверие, то аз не бих имал потребност да подхранвам самочувствието си със странични закачки. Но никога не й го казах. Бяхме много млади. По-късно щях да си дам сметка, че недоверието е идвало не от Сара, а от мен. Понеже аз не си вярвах, не си представях, че мога да бъда само с едно момиче, че заслужавам момиче като Сара, което да бъде само с мен, затова съм виждал недоверие, което тя уж създавала според мен. Пълен комплексар! К’во да ти кажа. Иначе всички казваха, че сме били страхотна двойка. Не знам... бяхме млади, нафукани, горди... Животът беше пред нас и изглеждаше безкраен. Струваше ни се, че ще имаме време за всичко.Мислил съм си, че може би щях да спра да правя глупости, ако се бяхме оженили. Не се усмихвай! Знам, че ти звучи... ебати старомодното, но така съм си мислил тогава. Всъщност, знаех, че въобще нямаше как да й предложа. Страх ме беше да не ми се подиграе, та ние наистина бяхме много млади, освен ако... Абе-е-е  имаше един кратък период, в който си мислех, че ако ми каже, че е бременна, имах такива съмнения по едно време, ще й предложа. Щеше да стане непринудено, нали разбираш? Жените обичат точно в такъв момент да им покажеш истинска загриженост.

     - Наздраве! Разбирам, разбира се... Аз не съм женен, но съм си имал работа... с някои жени. - С усмивката си Самюел не остави съмнение, че „някои“ в конкретния случай е привидно скромен израз на „много“.

     - И аз не съм женен...все още. Наздраве! - Стив вдигна бутилката. - Обаче-е-е тя нищо не ми каза тогава.  Струваше ми се, че нещо укри или просто съм си въобразявал, но не се реших да я попитам. К’ъв тъпак съм бил само като си помисля.Направо, лошо ми става.

     - Всички сме били.

     - Обаче най-лошото знаеш ли кое е?

     - Ако говориш за Сара, то вече й се случи.

    - Не, всъщност, да, така е. Обаче най-лошото за мен е, че на всичкото отгоре, познавах момчето. Моториста.

     - Тоя, който я уби?

     - ... който се заби в автомобила й. Починал е преди нея. В същата болница.

     - Ако й Майкъл е разбрал, че същите лекари са се грижили и за него, това сигурно го е довършило.

   - По-добре, че е загинал. К’ъв живот щеше да е, ако беше останал жив? Младо момче, осемнадесетгодишен. По-добре, че е загинал. Така е по-добре. За всички е по-добре...

     - Защо ли... не ми е мъчно, пич? Ако това откачено копеле не се беше забило в автомобила на Сара, не само тя, а й Майкъл щеше да си е жив и здрав сега. - Самюел се обърна към сервитьорката, която току що бе приключила с обслужването на съседна маса. - Госпожице! Още две „корони“... и две  големи порции пържени картофи. За да не се изпонапием, както е тръгнало.

    Когато сервитьорката се отдалечи, Самюел кръстоса с рязко движение ръце пред гърдите си, облегна лакти върху масата и вторачи поглед в Стивън.

   - Мисля си, - изрече с обвинителен тон - че това копеле сигурно е било разглезено и безотговорно копеле! Така ми се струва.Може да е бил и дрогиран, ама тия неща щяха да се разберат ако имаше съдебен процес, а сега-а  няма извършител - няма процес. Ебати случая! Добре, че поне има бира на тоя свят! - той отпи голяма глътка от чашата си.

  - Ами-и там е работата, че не е бил разглезено и безотговорно копеле! - изрече бавно Стивън, изговаряйки трите последни думи  с пауза помежду им. - Свястно момче беше! Ако щеш вярвай. - кръстоса и той ръце с по-бавно движение и облегна лакти върху масата,  като се вторачи  в Самюел по същия начин, по който той беше направил това преди минута. - Бог да го прости! Абе-е... извинявай, така че-е-е... че говоря така за момчето, ама го познавах. Знае ли човек, кой-кой е. Меле! Животът е голямо меле! - присви очи Стивън, заби поглед в бутилката и я разклати внимателно.

  - К’во ми се извиняваш? Ти си й бил гадже, нали така? На  мен Сара к’ва ми е? Съпруга на приятеля ми? Беше. - Самюел удари невъздържано с юмрук по масата.  - Който така се беше залепил за нея, че през последните три месеца да сме се видели най-много два пъти. За нея не знам, но Майк не й е изневерявал. Никога.Това му беше единствения кусур, между другото. Иначе беше пичага, като всеки летец. Ако й беше кръшкал, абе от време - на време, нямаше така да е залепен за нея... и може би нямаше така да откачи, когато се случи катастрофата, че да вземе и да изчезне... Обърнах целия свят. Къде може да отиде толкоз с това, неговото самолетче? Къде? Така ми се ще, е сега, да звънне е тоя телефон. - той извади от джоба на сакото си мобилен телефон и го остави на масата. - И да е той.Разбираш ли? Идиота му с идиот! Как можа да изчезне така? Толкова ми е кофти! Ама, толкова да ми е кофти...

   - Наздраве, брат!

   - За твое здраве!

  - Ето пържените картофки, ето и още две корони, нали така?  -  сервитьорката погледна закачливо Самюел. - Имаше ли и още две корони?

   - Абе-е, имаше. - усмихна й се с леко отегчена, но одобрителна усмивка Самюел. -  Хубаво е да има корони...Какво щяхме да правим иначе, само с по една пълна с тъпи мисли глава на раменете си?

   - Да-а-а... голямо меле е живота... - Стивън продължаваше да гледа в разклатената, все още недопита бутилката бира и след малко като в унес добави - Ерик Смит! - сякаш прочете това име в  мехурчетата пяна на бирата.

  - Моля?

 - Така се казваше младежа с мотора. Осемнадесетгодишен. Син на един мой приятел, Никълъс - каскадьор и инструктор на каскадьори. И Ерик щеше да става каскадьор като баща си. Даже вече имаше заснети две - три каскади. С мотор.

   - Син на твой приятел! Каскадьор! Виж ти, к’ви ги е заплела съдбичката!  Перфектна каскада! Не мислиш ли?

  - Бях и на неговото погребение.

  - Ти сериозно ли?

  - Не можеше да не отида.Просто не можеше. Но не казах на баща му, че жертвата... че Сара ми е била близка. Не можех да му причиня това. Потиснах го, дори и за себе си, иначе как можех да отида на погребението му? 

   - Защо, по дяволите, ти е трябвало да си причиняваш това?

   - Не знам. Трудно е да се разбере. Беше син на приятел, все пак... Влязох в образ, както казваме в нашата работа и се справих... по някакъв начин. Една от най-шибаните ми роли до момента!  Налагаше се. Така поне си мислех.

   - Въпросът, който понякога ме влудява е: аз ли съм луд или...

   -  ... или живееш в лудница?

   - Казват, че Айнщайн си го е задавал най-редовно. И другият въпрос, който понякога също ме влудява е: как може да има толкова много хора, които вярват във височайшата доброжелателност на Господ и къде може да е техния доброжелателен Господ, докато им се случват такива ужасни, направо идиотски неща?  Несправедливи... от където и да ги погледнеш!

  - Казват, че лошото не е от Господ. Ние сме си го били причинявали, защото Той ни бил дал свободна воля.

    - Да, бе-е...И така да е, проблемът пак си е Негов.

    - Защо?

    - Защото я е дал на такива създания като човеците, които не разбират какво правят и ако е така, сигурно отдавна  е съжалил за тая си самонадеяност.Защото ако един родител  разреши на малолетното си дете да си упражнява свободната воля без ограничения, първото нещо, което то ще направи е пожар, после наводнение или в обратен ред, както му скимне, нали?  И тогава чий проблем ще бъде? Не на детето естествено, а на тоя, който е отговорен за неговите действия.

   - Самюел, аз приемам идеята за свободната воля, защото ме кара да търся причините за това, което ми се случва първо в мен и от такава гледна точка идеята е окей, но как да обясниш тая трагедия със Сара и Ерик като се позовеш на „свободната воля“? Чия свободна воля, мамка му? Нима тоя хлапак, когото познавах покрай баща му като едно чудесно момче и когото толкова обичах, защото аз наистина го обичах, е упражнил свободната си воля, за да убие Сара - бившето ми гадже? Или Сара е упражнила свободната си воля, за да умре в транспортна катастрофа, причинена от него? Възпитан съм в протестантско семейство, но в подобни ситуации съм доста разколебан, пич. Честно. Да ме прости Господ, но е така.

   - Ерик Смит, казваш. Чудесно момче! Симпатяга, откъдето и да го погледнеш!  И в същото време... Убиец!

   - Не го наричай така! - Стивън стисна по-силно бутилката с дясната си длан, а с лявата удари по масата, но Самюел изглежда не го чу и продължи монолога си.

  - Убиецът на Сара Хоуган. Убиец, с чийто баща се познаваш и на чието погребение си бил, на всичкото отгоре ! Абе-е-е, къде е тоя Шекспир? Да беше жив сега, та  да вземе да напише една съвременна трагикомедия като хората!