След бурята, която връхлетя бреговете на Еос и бушува през цялата нощ, на зазоряване вятърът утихна и дъждът спря. Изгревът разпръсна лъчите си над океана и той задряма в безмълвна медитация. Ако го нямаше лекия ветрец, който къдреше водната повърхност с едва забележими букли, океанът би изглеждал напълно неподвижен, като изчистеното от облаци небе. Само пясъка на брега и листата на палмовите дървета бяха  все още мокри и напомняха за отминалия дъжд.

     Майкъл крачеше по брега. Беше решил да се разходи преди срещата си с Тит. До 63-тия изгрев оставаха тринадесет. През първите дни след като се озова на Еос, общуваше най-вече с Теа и Тит, с другите разменяше случайно по някоя дума. Роджър, капитанът на яхтата беше единственото изключение. Него беше приел безрезервно.Той му беше почти колега. Разликата в това дали управляваш летателен или плавателен кораб е само в стихията, срещу която се изправяш. Към днешния, петдесети изгрев Майкъл вече беше разговарял с всички обитатели на Еос. Беше разбрал, че привидно добре подредения живот на всеки един от тях преди да се озове на острова, е бил изпълнен и с добре прикривано неудовлетворение. Идеята за „Деня“ ли беше причината да останат? Тя ли им даваше надежда за смисъл, твърде различен от „успешното“ им съществуване според критериите на модерната цивилизация? Можеше ли Еос да е портал към по -висши вселенски измерения, до които се достига не със  самолети или яхти, а посредством разширение на индивидуалното съзнание до пълното му разтваряне във вселенския океан? Докато крачеше по брега Майкъл си спомни как преди време, на едно от най-големите летища в света, поради тежки атмосферни условия бяха отменени всички полети за три поредни денонощия. Тогава все още беше професионален летец. Спомените имат необуздана природа. Не знаеш кога някой ще се събуди внезапно от продължителен сън и без видима причина ще нахлуе в настоящето. През дългите часове на летището, докато чакаше природата да се смили, та полетите да бъдат възобновени, в някакво списание Майкъл откри статия от неизвестен професор по физика, която веднага погълна цялото му внимание.В статията се казваше, че истински развита цивилизация не е тази, която произвежда супер мощни параходи, самолети, ракети и космически кораби, с които да щурмува, да превзема и да покорява земята, океана, небето и космоса, а онази, която е успяла да се сприятели с природата на планетата и космоса така, че да може не просто да прогнозира природни бедствия, а и да ги предотвратява. Тогава за пръв път Майкъл си беше помислил за планетата като за живо същество, с което хората трябва да намерят общ език и да се сприятелят... Интересно защо, след като вече му бяха минавали подобни мисли през главата, се беше ядосал на Теа при първата им среща, когато тя му беше казала, че островът е жив и планетата също така, и галактиката и...

     - Ма-айк!

     Не можеше да сбърка този глас. Рязко се обърна натам откъдето идваше. Не видя никой. Така му се беше причуло. Беше му се причуло, че го вика Сара. Почувства се неловко, нищо че никой не го беше видял. Нямаше как да е Сара. Естествено. Знаеше, че когато се обърне няма да види никой, но не можеше да се въздържи  и да не се обърне.

    - Слухови халюцинации! -  изрече ядосано на себе си като ускори крачка, налагайки си да не се обръща повече. - Случват се  не само при психично болни, но и при най-нормални хора, понякога.  - продължи монолога си Майкъл, като жестикулираше превъзбудено, сякаш обясняваше феномена на някаква невидима аудитория . - Затова е толкова важно преди полет да си отпочинал. Преди полет... Внезапно спомените за Сара заприиждаха в съзнанието му в безразборна последователност и той престана да усеща мокрия пясък под краката си.

     Беше си у дома, в просторната всекидневна на къщата. Видя разноцветните  й блузи,  разхвърляни  по дивана, долови  уханието  на любимия й френски парфюм и предусети  закачливата по детски радост, как като я прегърне ще  зарови пръсти в неразресаните й дълги коси.

     - Майк! - беше същия глас.Чу го съвсем наблизо. Този път нямаше да се обърне и нямаше да се подаде на някакви звуци, които му се причуваха. Зави му се свят. Прималя му от напрежение. Свлече се на пясъка: „Дишай дълбоко! Дишай!“ - чу командите на собствения си глас. Събра няколко камъчета в шепата си  и започна да ги хвърля  едно по едно във водата. Някаква чайка се спусна върху малките кръгове, които за кратко очертаваха камъчетата, заби  два-три пъти човка във водата и като не намери нищо за ядене излетя обидена над водата. Майк проследи полета ѝ. После притвори очи. Известно време продължаваше да вижда волната птица зад спуснатите  си клепачи, океана и небесната шир, които в далечината се сливаха в едно. И в този миг някой допря длани върху главата му. „Теа е.“ - помисли си.- „Това е коронната чакра“. - Хвана дланите, отвори очи и извърна  нагоре  глава. Дълги, несресани коси погалиха бузите му.        

     - Сара! - За миг скочи, сграбчи я в обятията си и зарови пръсти в неразресаните й дълги коси. Тя беше. Неговата Сара! Усмихваше се. И изглеждаше добре. Тя си беше.

     - Не беше истинска, Майк... -  прошепна Сара. - Заблуждавах и себе си и теб, въпреки усещането, че нещо не е наред  с моята бременност... Исках да бъдем родители, но не се получи. След катастрофата срещнах този, на когото в ранната си младост отказах да бъда майка. Той ме върна на пътя.Приеми го! Без да го разбираш!  

     Майкъл не разбираше. И не искаше да разбира.Усещаше я с всичките си сетива, както в онази далечна утрин, когато я целуна за последен път, преди да тръгне за клиниката, където трябваше да направи тест за бременност. И сега потърси устните й както тогава.После тя го погледна, усмихна се и сякаш на шега му каза:

     - Изпратих ти поздрави по Самюел. Не знаех, че ще се видим.

      В следващия  миг  Сара се обърна към посоката, от която Майкъл беше чул гласа й, озърна се, направи две стъпки и... изчезна.

     Той беше сам отново. Какво беше това? Видение? Сън? Лудост? Не. По мокрия пясък ясно се виждаха стъпки, които не бяха негови. Бяха на Сара. Беше измамен, но и щастлив. Беше му безнадеждно, но и обнадеждаващо.Някакво особено, непознато усещане за блаженство изпълни съзнанието му. Беше като ново състояние на духа, което му диктуваше нови мисли, като тази, че може би...кой знае...може би няма смърт. Може би смъртта е ограничената представа на ума и сетивата.Можем да видим безжизненото тяло, но не и полета на освободената, безтленна душа и устрема ѝ към Безкрая. Може би, тези, които си мислим, че ни напускат, се завръщат преди нас там, някъде - в Безкрая, но понякога ни посещават. Случва се. Като сън, видение... или особена реалност. Може би някъде в Безкрая всичко се слива в едно: сегашно, минало и бъдеще. Както океанът и небесната шир се сливат в далечината. Майкъл  отново събра няколко камъчета от пясъка и започна да ги хвърля едно, по едно във водата. Усмихваше се. Беше го споходило озарение. Неговата самотна  чайка щапуреше  наоколо, но този път не се  подлъга с камъчетата. Продължи да си търси нещо нейно си по брега, оставяйки следи с малките си ципести крачета по пясъка.Тя изглежда беше единственият свидетел на това, което току що се беше случило. Ако изобщо се беше случило.Къде бяха другите чайки?  А какво му каза Сара?

*    *    *

„Здравей Сара,

          Разбрах, че в деня, в който си катастрофирала, по време на полет е изчезнал и съпруга ти. Трудно е да се повярва. Съжалявам. Разбрах за Майкъл  от неговия приятел Самюел, с когото се запознах веднага след...“  Тук Стивън трябваше да напише „твоето погребение“, но се спря. Стана от бюрото, хвърли свъсен поглед към екрана на лаптопа, пъхна ръце в джобовете и нервно прекоси два-три пъти  всекидневната на мезонета, в който живееше сам. Не беше лесно да се пише писмо до някой, който със сигурност не е вече между живите, но той щеше да го напише. Не заради Дейвид, не. Можеше да спре посещенията при Дейвид и да отиде при друг психотерапевт, който не се занимава с трансцендентални практики. Така де, ако изобщо реши да продължи в тази насока. Не беше сигурен дали имаше нужда от подобна помощ. Беше отишъл при Дейвид, за да види психотерапевта на Сара, а после, даже не разбра как, нагласата му се промени и той реши да сподели някои неща за себе си. Всъщност, хареса  задачата за писмото, която Дейв му постави. В началото  му се видя напълно откачено и се попита дали той беше с всичкия си, все пак не му се беше случвало да пише писмо до отвъдното, а и не беше чувал някой да го е правил напоследък, но после му стана интересно. А и какво толкова? Дейв беше режисьора на тази драматургия, а на него му се играеше тази роля. И какво значение имаше това, че писмото нямаше да бъде изпратено и съответно - получено? Едно писмо може да бъде написано не само заради този, за когото е адресирано, а и защото авторът има необходимост да си го напише. Заради себе си. Освен това има и такъв вид литература. Епистоларна литература. Докато крачеше напред - назад из всекидневната, реши да си направи чай. Силен, ароматен, с наситен тъмночервен цвят и леко да нагарча. За Стивън чаша истински, хубав чай беше ритуал и наслада, какъвто може би беше цигарата за пушача.Кафе пиеше рядко, но при Дейвид винаги пиеше кафе. Малкият мезонет, в който живееше поради артистичните си приумици, приличаше повече на работно ателие или на хранилище за театрални  декори и реквизити, отколкото на място за живеене. Най-много обичаше да сяда в един фотьойл, стил „Луи XIV“( излязъл от употреба театрален реквизит) на около два метра срещу стената с големия фототапет във всекидневната.И сега след като си приготви чай седна на този фотьойл, остави парещата чаша на малката масичка в дясно от него и се загледа в Нойшванщайн. Тапетът изобразяваше Нойшванщайн, известен още  като Приказният замък в Алпите  на баварският крал Лудвиг II-ри. Самият Уолт Дисни бил толкова възхитен от замъка, че решил двореца на спящата красавица от едноименния му филм да наподобява на него. За пръв път Стивън видя замъка на седемнадесетгодишна възраст. Идеята за пътуването беше на родителите му и той нямаше големи очаквания. Замъкът обаче изглеждаше величествен! Сякаш току що се беше изправил измежду кориците на огромна приказна книга, разтворена върху зъберите на Баварските Алпи. В него съжителстваха пищна зала за оперни спектакли  и пещера. А стените на тронната зала  бяха изрисувани с палми и лъвове. Приказен замък! Майка му на Стивън обаче  заяви, че всичко в замъка си било един абсолютен кич и тя, кой знае защо, не била много учудена. Стивън се беше опитал да й възрази, но тя  беше отказала да спори с него под предлог, че той бил  непълнолетен, от което недвусмислено следвало, че е все още с аморфни, неизградени естетически  възгледи. Баща му от своя страна се беше намесил дипломатично, за да обясни, че всъщност това, което според майка му изглеждало като „абсолютен кич“, децата може би възприемали  като приказност  и затова го харесвали много повече от родителите си. Вероятно и големият, във всички значения на тази дума, Дисни, бил погледнал на замъка през очите на дете, когато решил двореца на спящата красавица от едноименния му филм да наподобява на него. Баща му беше  харесал замъка, несъмнено, но не беше казал: „На мен ми харесва и толкоз“, та да е ясно, че е на страната на Стивън. Вместо това той се опитваше да запази баланс между мнението на жена си и това на сина си.

     Веднага след като заживя отделно от родителите си в този мезонет, Стивън побърза да го направи като малък Нойшванщайн. Започна от фототапета с изображението на замъка. Когато майка му за пръв път му дойде на гости, първия й въпрос беше: „Стив, защо си залепил този кич на стената?“

     - Защото на мен този кич ми харесва. - изрече  тогава твърдо Стив.

     - На теб ти харесва! - повтори подигравателно тя, като разпери театрално длани.

     - Да, на мен, а също и на великия Уолт Дисни, както това е добре известно.      

     - Дисни?  О-о-о! Съмнявам се. Това  за него, предполагам, е било просто комерс, бизнес. Не можах да те науча да различаваш кича от истински стойностните неща. Но така е. Колкото и да се старае един родител, то си зависи и от детето, все пак.

     Майката на Стивън продължаваше да се опитва да му налага своето мнение  като задължително за него, без значение, че той отдавна беше прехвърлил тийнейджърските години.Когато й каза, че ще учи актьорско майсторство например, тя побесня и отказа да му говори цяла година. Нейното намерение било синът й да станел дипломат, доктор, или поне адвокат. От малък Стивън водеше война срещу майка си за независимо жизнено пространство. Понякога дори прибягваше до вършенето на нещо, не защото му харесваше, а защото беше сигурен, че на нея никак няма да й хареса. Само за да й лази по нервите. Баща му беше по-толерантен, но не полагаше никакви усилия, за да застане твърдо срещу установения от жена му семеен ред. Стивън си спомняше, че само веднъж майка му беше харесала неговия избор и това се беше случило в годината, когато посетиха Нойшванщайн. Беше най-щастливата му година от ученическите години. Той се беше записал в новосформирана театрална трупа в училище, ръководена от учителката по литература. За едно училищно тържество  тя му предложи да изпълни монолога на Прометей от „Прикованият Прометей“  на Есхил или монолога на Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир. И двете трагедии вече ги бяха учили  в часовете по литература. Стивън  избра Хамлет без да се замисля и майка му неочаквано за самия него беше доволна от избора на монолога, а и от изпълнението му дори. Всъщност, той  не харесваше самия монолог, но образът на шантавия принц го привличаше  със смелостта, с която се изправя срещу кралския двор и най-вече срещу майка си. По подобни причини, няколко години по-късно, вече като студент по театрално изкуство, Стивън беше привлечен от ролята на шантавия Харолд от пиесата „Харолд и Мод“ на Колин Хигинс. Даже с още по-голям магнетизъм. Защото драматургията на пиесата, освен че беше много добра, беше и съвременна. Харолд е момче на деветнадесет, което застава срещу правилата на обществото, на семейството и най-вече на майка си, като се влюбва в много по-възрастната от него Мод, обаятелна личност, която въпреки напредналата си възраст и миналото си на концлагерист от времето на нацисткия терор не се е превърнала в жертва на съдбата. Умее да се радва искрено и по детски на обикновените неща и страшно обича да измисля философски сентенции, които приписва на Конфуций или Буда. Когато разбра, че ще играе Харолд, а Сара ще му партнира в ролята на Мод и че двамата ще прекарат доста време заедно в репетиции и представления на театралната сцена, Стивън се зарадва не само заради ролята, която режисьорът му беше възложил, но и от тайната надежда, че чувствата от пиесата ще се пренесат и извън сцената и той ще успее да си върне Сара, която го беше напуснала преди време и ако това се случеше, твърдо бе решил да ѝ предложи брак, както става в пиесата. Изглеждаше реалистично. Толкова актьори се влюбваха в резултат от партньорството си на сцената или на снимачната площадка, а те двамата дори бяха живели повече от година заедно като двойка. Но нищо подобно не се случи.  Не Сара, а Сюзан, актрисата, която играеше майката на Харолд прояви интерес към Стивън  и извън сцената. Сюзън беше талантливо, интелигентно и доста ухажвано момиче, затова и интереса й към Стивън си беше сериозен комплимент, но към онзи момент неговото внимание беше изцяло насочено към Сара.  От разстоянието на времето Стивън все по-добре разбираше, че посредством дългогодишната война срещу майка си, той си бе отвоювал възможността да прави неща, различни от тези, които тя изискваше от него, обаче, това не само че го беше изтощило, но и по един идиотски начин обезверило. Стивън беше загубил вяра и не си представяше, че изобщо може да има неща, които да се случват без война, без усилия и недай си Боже с безгрижие и с лекота, дори.  Липсата на подкрепа от страна на майка му, както и  на баща му, (защото той обикновено се правеше на миротворец и никога не заставаше открито срещу авторитета на жена си) се беше отразила на самочувствието му. След като родителите му не го подкрепяха в нищо, как би могъл да очаква това от друг. Може би затова, въпреки, че си придаваше вид на човек с прилично самочувствие, Стивън знаеше, че самочувствие никога не му е достигало. Правеше се на щастлив и удовлетворен от живота, но всъщност беше в образа на такъв човек. И в историята му със Сара именно липсата на самочувствие беше това, което бе провокирало  глупавото му поведение. Да кръшка, защото се страхуваше дори и от мисълта, че тя може да му кръшка, та ако се случеше да разбере за нея, поне да се утеши, че и той не е бил светец. Да прави всичко възможно, за да разруши връзката, защото беше започнала  с лекота и той  си мислеше, че е много хубаво, за да е истина и защото най-вероятно Сара нещо се бе объркала и когато го осъзнаеше, щеше  да го изостави. В края на краищата това се случи, защото на Сара й писна да му търпи простотиите. Както му беше обяснил наскоро Дейвид, неговото поведение било изцяло насочено не към това как да задържи и развие връзката, а как да я разруши, бидейки изначално убеден, че не заслужава Сара. В борбата между Ерос и Танатос, беше казал Дейвид, този, който е надделявал  винаги е бил Танатос.(В психотерапията имало такава концепция за борбата между нагона на любовта и нагона на смъртта, като първият олицетворявал  стремежа към съзидание, а вторият - стремежа към разрушение.)

     Чашата с чая беше вече полупразна.Стивън стана от  фотьойла.Мина през кухненския бокс, който беше част от  всекидневната и напълни отново чашата си с поизстиналия в чайника чай, после  я остави върху бюрото, седна пред екрана на лаптопа и дописа незавършеното изречение: „Разбрах за Майкъл  от неговия приятел Самюел, с когото се запознах веднага след...“ като добави накрая „твоето погребение“ и продължи да пише до Сара:

     „Не знам за какво искаше да ти простя, когато се яви в съня ми. Не се сещам, но каквото и да си мислиш, че си ми причинила, то е било заслужено. Така и не събрах смелост да ти  кажа тогава, когато бяхме заедно, че това, което исках, беше не да ти кръшкам, а да имаме деца, да се оженим...  Да остареем заедно. Такива... човешки неща. Страхувах се да не ми откажеш. И този страх  беше по-силен от желанието ми да съм щастлив. Не ми е достигало самочувствие. Не че сега го имам кой знае колко, но  Самюел ми помогна, някак си неусетно, да видя някои неща за себе си, които отдавна бях потулил. А твоя човек Дейвид, направо пробива брони. Няма как и къде да се скриеш. Дори и да си някой, като мен, който цял живот се е страхувал да не се изложи... Сещам се за онази песничка, с която Мод учи Харолд  да свири на банджо. Не знам защо...  Помниш ли я? Трябваше да се науча да свиря за спектакъла. Помниш ли думите й, когато седнала зад пианото наблюдава Харолд, а той подрънква на банджото. Казваше му да не дрънка просто, а да бъде импулсивен, да свири с въображение и музиката да се лее  свободно. И накрая добавяше по едно  „Окей?“.  

     Не му се пишеше повече. Остана още минута - две пред екрана на лаптопа. После стана, отвори  един голям шкаф и от там измъкна банджо. Беше същото, с което някога неговият Харолд беше свирил в пиесата. След няколко подрънквания затананика  песента на Мод. Беше я позабравил, но на третия опит започна да се получава. А на четвъртия  усети, че вече  свири  с въображение, както искаше Мод някога, когато пиесата се случваше на сцената и Сара беше Мод, а той - Харолд. Трябваше да намери пиесата и да я прочете отново. А после щеше да завърши писмото до Сара.

*    *    *

          Деветима мъже седяха в полукръг около огнището в голямата пещерна зала и съзерцаваха тлеещия огън. Бледо синя светлина струеше иззад варовиковите фигури на пещерата. Чуваше се нежна музика от инструмент, чийто звуци наподобяваха звуците на арфа. Навсякъде се усещаше благоухание на ароматни треви. Деветимата напяваха ритмични мантри. Когато шепотът от мантрите заглъхна, Тит помоли останалите да напуснат и се приближи с лек поклон към Майкъл, който чакаше до  входа на  пещерата. Двамата приседнаха до огъня. Известно време мълчаха съзерцавайки играта на синкаво-червените пламъчета, които се гонеха по догарящите дървета и потъваха в жаравата.

          - Обещах  -  започна разговора Майкъл - да отговоря на въпроса, който ми зададе преди три изгрева, но преди това аз искам да те питам нещо.

          - Надявам се да мога да ти отговоря.

         - Знаеш ли кой беше младия мъж до Сара във видението, което ме споходи, когато за пръв път се озовах тук, в пещерата.

         - Не, Майкъл. Ти ми разказа за това видение с покойната ти съпруга. Не я познавам, нито мъжът, който я е придружавал  в твоето видение. Може да го е познавала отпреди,  но може и да го е срещнала за пръв път там. В астрала. Все още ли изпитваш  ревност към нея?

         - Не. Мисля, че вече не. Всъщност попитах просто така.Струва ми се, че вече знам кой е бил мъжа във видението.

          - Познаваше ли Сара?                                                            

          - Да. Всъщност...доколкото съм познавал своето отражение в нея. И бях щастлив от това.

          - Когато харесваш отражението си в другия, харесваш и него самия, нали?         

          - Нали всичко се върти около егоизма ни...

          - Докато не ни  просветне нещо.

        - И тогава изведнъж разбираме колко примитивно е да бъдем егоисти и че именно егоизмът ни затваря в черупката на материалното съществуване...

          - Да, Майк! И ни пречи да осъзнаем екзистенциалните истини на Безкрая.   

          - Сякаш взимаш мислите ми...

         - Нищо не ти взимам. Просто и двамата сърфираме по едни и същи вълни на Вселенския океан.Ти, изглежда, си поразчупил черупката си и си освободил съзнанието си за някои неща.

        - Мисля, че престоя ми тук, в плен на Еос, ми помогна.В началото бях уплашен, безпомощен и съкрушен, но после...после всичко се промени.

        - Двамата замълчаха.Съзерцаваха искрящите въглени в жаравата и мълчанието им изглеждаше споделено.                                     

          - Тит, - гласът на Майкъл прекъсна съзерцанието - искам да знам нещо повече за виденията.

          - Какво за тях?

          - Как се случват?  Реално ли се случват? Или са илюзии? Или халюцинации?

          - Реални са, доколкото астралното пътуване на духа може да се нарече реалност.

          - Защо се случват толкова често тук?

          - Просто е...

          - И така изглежда, но защо?

          - Еос  не пречи на духа в астралните му разходки, образно казано. На който и да е дух - свободен от материята или все още свързан с нея.Не, че това не може да се случи и другаде, но тук  се случва по - непринудено.Почти като детска игра. Това е.

          - А наистина ли вярваш, че ще се случат нещата с „Деня“? Със Светлината... и всичко, за което говори толкова убедено по време на репетицията, както нарече сеанса, на който присъствах? Беше впечатляващ! Никога не съм и предполагал, че живи хора могат да се дематериализират и дори да изчезнат напълно за известно време.

          - Тогава какво те кара да мислиш, че се съмнявам в това, което ни предстои?

          - Честно казано, прилича  ми на онова очакване от 2012-та за края на света, уж според предсказание на Маите, което както знаем, така и не се случи.  Но се случиха толкова лоши неща, че не знам дали нямаше да е по-добре, ако предсказанието се беше сбъднало.

          - Това очакване, Майкъл,  се основаваше на неправилно разбиране за познанията на Маите, техния календар и предсказанията им според този календар.Някой просто е търсил евтина сензация. Маите са принадлежали към цивилизация, която едва ли е вярвала в ограничения на мисленето като „края на света“.  По-скоро са предрекли  края на една астрална епоха във Вселената и началото на нова. Все още не е разгадана загадката по внезапното им изчезване. Има предположения, че те са знаели и практики за трансформация на енергията, както и за дематериализацията, включително и на човешкото тяло. Енергията във Вселената, както е известно, никога не се губи, нито отново се създава, тя само преминава от една форма - в друга. Светът, Майкъл, не е само това, което ти имаш предвид. Този твой свят е едно ограничено, рамкирано пространство за пребиваване на временни форми и в този смисъл е място за опознаване на временните форми от Съзнанието или Духа, както искаш го наречи. Що се отнася до „Деня“, Светлината и всичко, което чу по време на сеанса, това ще бъде, надявам се, трансформация на временно ограничените форми в безвремева Светлина. Светлина, която е необходима и на света и на Вселената. “Ако ви попитат откъде идвате, кажете им: ние идем от светлината, мястото, където светлината в собствената си хармония произлиза и намира покой“. Това са думи на Исус според апокрифното евангелие на Тома. Думи, които само просветлени хора могат да разберат. Не казвам, религиозни или вярващи, а просветлени.И просветлението и прераждането като идеи на познанието за пътя на душите са присъствали в учението на Исус, когато все още не е било религия.

          - Посвещението на Светлината сигурно е величествена кауза, но аз изглежда съм привързан, оказва се изненадващо и за мен самия към онова ограничено, рамкирано пространство за пребиваване на временни форми, което наричаме „свят“. И затова, Тит, искам да се върна там.Това е отговора, който преди три изгрева обещах да ти дам.

*    *    *

          Нощта блестеше от звезди, когато самолетът „Гълфстрийм G 650“, съпътстван от благоприятен вятър откъм опашката, започна бавно да се спуска:

          - Добър вечер, Майами, тук самолет  за частни полети „Гълфстрийм G 650“.

         - Добър вечер, „Гълфстрийм“, тук кулата в Майами. Появихте се като от нищото. От къде идвате и колко души сте на борда?

          - Единствено пилотът Майкъл Джеферсън.

          - Майкъл кой?

          - Джеферсън. Майкъл Джеферсън.

         - Вероятно става въпрос за съвпадение. Пилот със същото име изчезна преди няколко месеца. Ще уточним нещата по-късно. Къде сте в момента?

         - На петдесет мили южно, виждам града. Всичко е наред. „Гълфстрийм“ наближава Майами. Моля, дайте указания за приземяване.

          - „Гълфстрийм“, продължавайте захождането, не съобщихте откъде идвате!

*    *    *

          „Гълфстрийм“ така и не можа да съобщи откъде идва. След приземяването му, неговият пилот Майкъл Джеферсън направи много опити, всички обаче, напълно неуспешни, да обясни къде е пребивавал цели  шестдесет и три дни. Всеки път, когато понечваше да заговори за Еос пред журналистите, пред представителите на полицията и прокуратурата или пред екипа от лекари, които бяха ангажирани с  неговия случай, нещо се случваше и той не можеше да отрони и дума. Съвсем добронамерено Майкъл обясняваше, че иска да разкаже всичко за периода на своето отсъствие, но когато понечваше да направи това, съзнанието му сякаш получаваше забрана - напълно непреодолима и той се извиняваше, затова че може би от вълнение не е в състояние да говори. Безуспешен беше резултатът и от многобройните му опити да опише случая с помощта на компютър или обикновена химикалка. Винаги, когато правеше опит да изрече или напише нещо за Еос, получаваше видение. Пред него се изправяше фигура на войн  в странни доспехи, от които струеше бяла, сребриста светлина, която  го заслепяваше, а спомените му потъваха в непроницаема мъгла. Майкъл не се страхуваше от видението. Изглеждаше му дружелюбен войн, който стоеше на пост и като че ли го пазеше от някаква опасност. Разказа за него само на Самюел. Но дори и на Самюел, Майкъл не можа да  разкаже за престоя си на тайнствения остров. Бележките, които беше записал в тефтера си бяха прекалено лични. Касаеха неговото отношение към Сара и неговите възгледи върху екзистенциални въпроси, характерни за човек, изпаднал в отчаяние. Тези бележки не бяха за пред хора. А когато  Самюел реши да му предаде поздрави от Сара, (защото така прецени посланието на Каролайн, от срещата си с нея ) Майкъл отговори: „Благодаря! Сара ми каза, че е изпратила поздрави по теб, когато се видяхме...За кратко. На брега на океана. Имаше следи от стъпки в пясъка. Нейните стъпки...“ Самюел прие всички  негови странности  със стоическо търпение. Ставаше въпрос все пак за завръщане от небитието, което не се случваше  често, нали? Най-важно за него беше това, че приятелят му е жив и се надяваше с времето  мистерията по изчезването и завръщането му да бъде разбулена. Майкъл категорично отказа да бъде подложен на хипноза. Нямаше потребност от хипноза, защото си спомняше всичко. Спомените му бяха ясни и живи, а невъзможността да говори за тях приемаше като временно явление, за което вероятно си имаше причина. По време на второто посещение в ирландския пъб, след завръщането на Майкъл, Самюел  предложи  и Майкъл прие двамата заедно да отидат на гроба на Сара.Никой от тях не виждаше смисъл в това, но нормите на обществото изискваха някои неща.Все пак, Майкъл трябваше да знае къде е гроба на жена му.След посещението на гробищата, Майкъл опита да се види с Джак и Мелани,  родителите на Сара, но до среща така й не се стигна. По-късно, тайно от жена си, Джак, го покани на обяд. Оплака се от задълбочаващото се влечение на Мелани към алкохола и между другото спомена, че не би имал нищо против, ако Майкъл се ожени отново. Накрая двамата си обещаха да се видят пак и да изиграят както някога онази компютърна игра, която пресъздаваше полет със самолет. Джак имаше симпатия към Майкъл, която смъртта на дъщеря му не беше променила.За разлика от него Мелани, никога не пожела да се види с бившия си зет.

     Издателят на двата сборника с разказите на Майкъл му предложи ако има нещо готово за публикуване, да го даде своевременно, ако не, да сяда и да започне да пише, защото сега бил момента да се хване вълната и да се издаде нещо, което да се разграби за два дни, докато завръщането му от „небитието“ е все още сензация. Майкъл обеща да завърши „Еос“.

     Малко преди съдиите да разпишат решението по делото, образувано по молба на братята Анди и Джейк Джеферсън за обявяване смъртта на безследно изчезналия им чичо, адвокат Хари Браун се зае със спешното му прекратяване и отложи работата си по всички други ангажименти. Това, което Хари беше съобщил на Самюел като единствено условие  и процесуална предпоставка за прекратяване на съдебното дело, не  защото вярваше, че можеше да се случи - се беше случило. Предполагаемият мъртвец беше възкръснал. След безследното си изчезване за повече от два месеца Майкъл Джеферсън се беше появил напълно невредим. И сега трябваше да се доказва, че завърналият се и изчезналият са едно и също физическо лице. Случаят беше безпрецедентен и съответно медийния интерес - огромен. Последното заседание на съдебния процес се излъчваше на живо по един от най-гледаните новинарски телевизионни канали. Наложи се личността на Майкъл Джеферсън  да бъде идентифицирана за целите на процеса освен с лични документи и със свидетели, първият от които беше разбира се Самюел Нортън. Неспособността на Майкъл да даде обяснение  за това къде е бил за периода на своето отсъствие от цивилизацията, (въпреки  неприкритото желание на съдебния състав да разбере, а да не говорим пък за журналистите) не можеше да представлява процесуална пречка за прекратяване на процеса, защото човекът, чиято смърт следваше да бъде  служебно обявена от съдебния състав, в крайна сметка се беше оказал жив.

     Когато съдебното дело най-после приключи, Анди Джеферсън събра кураж и се свърза с чичо си Майкъл, за да изкаже огромното  си съжаление за случилото се и да се разкае за всичко, в което се беше оставил да бъде въвлечен от по-големия си брат. Месец по-късно, най-неочаквано той започна обучение за пилот и за да няма връщане назад, побърза да напусне работата си като финансист в банката. Брат му Джейк прекрати всякакъв вид общуване с него. Две години след като стана правоспособен летец Анди  за пръв път летя като втори пилот в екипаж на полет, чийто командир беше Самюел Нортън.

     Малкият виртуоз на пианото Виктор Емануел, след прекъсване на музикалните си изяви за цяла година, се завърна на музикалния подиум и изнесе концерт с творби на Шопен. За финал беше оставил „Революционният етюд“, който изправи публиката на крака. Критиците  оцениха представянето му като най-доброто от  всичките му досегашни  концертни изпълнения.През тази година, през която Виктор си почиваше от музиката, неговите родители преосмислиха много неща и в крайна сметка осъзнаха колко вманиачени са били по таланта му и очакванията за бъдещето му на велик музикант. И за да престанат да мислят най-вече за Виктор, те решиха да направят нещо, което дълго бяха отлагали, за да не попречат на неговото музикално развитие. Решиха да си имат и друго дете. Лия, сестричката на Виктор се роди месец след неговия концерт. „На Лия“, така Виктор нарече приспивната песен, която й посвети. Това беше и първото му авторско произведение. Ако питате дали Самюел се е срещнал с родителите на Виктор, за да им предаде посланията, които получи от Сара чрез медиума Каролайн, отговорът е, че когато се роди малката Лия, той вече беше техен приятел. Не е ясно дали им е предал посланията на Сара от отвъдното или те сами са стигнали до решението да променят  своя живот и живота на сина си. И това изобщо не е важно, защото посланията, независимо от техния източник, намират много и най-различни пътища, за да достигнат до хората, но дали те ще ги допуснат  и как ще ги възприемат ако вече са ги допуснали, а и какво ще предприемат след това  зависи само и единствено от тях.

     По същото време Джийни, малкото демонче, което Сара бе нарекла Пипи, престана да се явява на редовните сборища на нейната банда.Изчезна. Тарторът  обяви пред другите, че може би на Джийни й е дошло  най-после времето да си опита отново късмета и да се роди като дете на родителите, които  тя си е избрала. Нали непрекъснато беше завиждала на Виктор Емануел заради родителите му, които някога, според Джийни, били отказали да бъдат и нейни родители. Затова се беше домогвала да го провали, но всички от бандата знаели, че Джийни тайничко се надявала един ден  да получи право на земно жителство, което някога й било отказано и най-после  да стане сестра на Виктор Емануел. Така беше обяснил нещата тартора на малките демончета. Кой знае? Може би Сара беше успяла да неутрализира вредоносните енергийни въздействия на Джийни и така бе помогнала не само на нея, а и на себе си. Може би беше изпълнила задължението си към духовния свят, възложено й чрез Морис-Себастиан.Коя беше всъщност малката Лия, която промени живота на Виктор и неговите родители? Понякога на Виктор му се струваше, че я познава отдавна.             

      Стивън се ожени за Сюзан, тази, която някога беше играла заедно с него и Сара в „Харолд и Мод“ като майката на Харолд. От брака си имат дъщеря, която нарекоха Сара.

   Психиатърът Дейвид написа книга, която озаглави: „Нови практики в трансценденталната психоанализа“.  

       Сара и Ерик все още пребивават в небитието.

*    *    *

          Макар че обеща на издателя си, Майкъл дълго отлагаше работата си върху „Еос“. Трудно възприемаше луксозната си къща, в която сега му се налагаше да живее сам, затова се вслуша в съвета на Самюел и си взе малко кученце Джак Ръсел, териер. Викаше му Джак. Защо точно Джак Ръсел ли? Беше гледал документален филм за ветеран от виетнамската война, който благодарение на един Джак Ръсел, когото случайно намерил в парка, успял да се върне към нормален начин на живот и да приеме  обществото с цивилни хора отново. Времето, през което беше живял със Сара му изглеждаше далечно като сън и понякога Майкъл се питаше дали пък наистина не е било сън. Вместо бебето, за което двамата си бяха мечтали, сега той отглеждаше куче, а над спомените му за Сара доминираха странните видения от Еос. Имаше неистово желание да пише за Еос, не за измислената от него планета със същото име в незавършения му разказ, а за истинския остров Еос. Въпреки, че истински  едва ли беше точната дума. Истински! Колко да беше истински? Какво е истината? Може ли нещо да е истина, ако няма как да го докажеш пред другите?

          Една вечер докато чакаше Самюел, за да вечерят заедно, вниманието  на Майкъл беше привлечено от  екрана на телевизора в кухнята.  В новинарската емисия показваха снимки на странно явление, наблюдавано на точно определено място над Атлантическия океан. Снимките изобразяваха  огромен сребристо бял облак. Приличаше на модернистична архитектурна конструкция, направена от малки, едва видими сребърни нишки и сякаш се носеше върху самата повърхност на океана. Именно сребристия блясък на облака изглеждаше нереално, както и това че за кратко време като че ли беше залепен върху самата повърхност на океана, преди да започне да се издига. Водещият на новините четеше старателно текста в аутокюто, от който ставаше ясно, че най-вероятно се касаело за странен, краткотраен, оптически ефект над океана, по който се очаквало учените да се произнесат в най-скоро време, ако се докажело разбира се, че снимките не са някакви фалшификати.Гледката обаче беше позната на Майкъл отнякъде. Когато Самюел пристигна, той се извини, остави  го да вечеря  в компанията на кучето и се оттегли в кабинета си. Два часа по-късно Майкъл покани Самюел  да чете  направо от екрана на лаптопа му, всичко, което беше успял да нахвърля за периода на мистериозното си  изчезване. За пръв път говореше свободнои изглежда беше изпаднал в речева възбуда. Изненадващо беше това, че Самюел прие  небивалия разказ на Майкъл за призрачния остров, който не можеше да бъде открит на никаква географска карта по-лесно, отколкото преди време бе приел описаното  от адвокат Хари Браун правно естество на съдебния процес, който Анди и Джейк Джеферсън бяха завели срещу чичо си Майкъл. След продължителен разговор, в който Майкъл и Самюел успяха даже и да се скарат, двамата  достигнаха до извода, че всичко това може да бъде представено само като художествена измислица, но не и като разказ за действително преживени събития. В противен случай психиатрите можеха да решат, че Майкъл  е превъртял и дори да поискат да му се назначи попечител, който да упражнява гражданските му права от негово име, тоест вместо него. Майкъл знаеше как негов колега - пилот, преживял особен инцидент  по време на полет, имаше точно такъв проблем преди няколко години.Ето от какво го беше предпазила временната му неспособност да говори и да пише за острова. А най-естественото място на „художествената измислица“  можеше да бъде разказа на Майкъл - „Еос“.

*    *    *

          След дълъг период на колебания, най-после Майкъл беше готов да завърши „Еос“. От разказ за една измислена планета, сюжетът се разви като новела. Към това, което вече беше измислил, добави и много неща от престоя си на острова, който по неведоми пътища имаше същото име. Съществената разлика между това, което Майкъл  беше измислил, че се случва на планетата Еос и това, което беше разбрал, че ще се случи на остров Еос беше тази, че планетата се трансформира в светлина заедно с всичко, което се намира на нея, за разлика от острова, който остава непокътнат и само обитателите му, които са избрали трансформацията, го напускат. Докато пишеше за планетата, два въпроса  за острова изскочиха в съзнанието му: какво очакваше за в бъдеще Деветимата, към които се числеше и Тит, както и какво щеше да стане с  двете кучета - Шон и Джаки, които бяха попаднали там заради стопаните си. Майкъл  потърси отговорите в тефтера си, макар и да беше сигурен, че  нямаше как да ги има там. Докато беше на острова не се беше замислял за бъдещето на Деветимата, както и за това на  Шон и Джаки. На едно място в тефтера си беше записал кратко: „... защото, както ми изглежда на мен поне и Деветимата се имат за местно население.“ Това беше само. Може би двете кучетата щяха да останат при „местното население“. Те не можеха да медитират, да ускоряват вибрациите си и всичко останало, за което се бяха подготвили учениците на Тит. Но по-вероятно беше и стопаните им да останат с тях при „местното население“. Кой би се разделил с лека ръка с кучето си без значение в името на каква кауза? Майкъл отскоро живееше с куче, но двамата вече бяха неразделни. В новелата „Еос“ обаче и Деветимата и двете кучета Шон и Джаки трябваше да попаднат в обсега на всеобщата трансформация на планетата в светлина,  ако разбира се самият проект - експеримент бъде успешно финализиран... Доста особен проект беше. И Майкъл си даваше сметка, че ако можеше да се случи, чисто хипотетично, извън страниците на неговата новела, щеше да бъде много оспорван и дори скандален проект, въпреки призивите на все повече учени за събаряне на бариерите между модерната, съвременна наука и духовните познания, наследени от древните цивилизации на човечеството. Ето как изглеждаха заключителните изречения на новелата:

          „ На определен етап от осъществяването му и малко преди неговото финализиране, проектът „Еос“ беше прекратен и съответно докладите и анализите за неговото реализиране - засекретени под претекст, че проектът поражда асоциации с масово самоубийство като това, което разтърси света  на 18 -ти ноември 1978г, когато за една нощ в южноамериканската джунгла в Гаяна сложиха край на живота си 913 души. В заключителния доклад относно прекратяването на проекта, изготвен от специално оторизирана комисия се посочваше, че е недопустимо учените, които защитават този проект, да се позовават на някаква, далечна аналогия с узаконената от определени държави евтаназия, както и да търсят корелативна връзка между интервенцията в създаването на живот по метода „ин витро“ и интервенцията в прекратяването на живота, чрез, така наречената „трансформация“ по метода „Еос“. Според доклада „основното предназначение на науката е не да служи  на смъртта, а да утвърждава живота в неговите многообразни проявления. Имаше  й препоръка към тримата учени, иницирали стартирането на проекта, която гласеше така: „Добре е за в бъдеще  многоуважаваните от научните среди колеги да помислят дали желаят да останат в тези научни среди или да се преориентират към така наречените духовни или езотерични общества “.

         - Доклад! - изрече на глас Майкъл, след като написа още пет изречения и сложи последната точка на „Еос“ - Звучи лицемерно като повечето доклади от подобно естество. Та нали именно учени, а не прости хора измислят всевъзможни оръжия за масово поразяване и масово изтребление на хора...Но е реалистичен! - После, вече извън текста, като послеслов, който по-късно със сигурност щеше да изтрие, добави:

     „И науката  и духовното познание винаги са били манипулирани и препятствани  от властващи политически и/или религиозни доктрини. И винаги са били  в конфликт  помежду си. Ако си учен, предполага се, че не можеш да бъдеш духовно просветлен и обратно. Всъщност, истински високо напредналото, хуманно, научно знание, свободно от политическо въздействие и духовното познание, свободно от религиозно доминиране са един и същи път към тайните на Вселената за безкрайния кръговрат на тъмнината и светлината; на живота и смъртта.Разликата  е  само в символиката на пътните знаци, но посоката и крайната цел е една.“

       Имаше нещо, което Майкъл не бе споделил с никого. Дори и с най-близкия си приятел Самюел. За сега. Той стана от бюрото и се приближи до сейфа, който стоеше срещу него. Бавно и внимателно набра паролата. Тежката врата се отвори и Майкъл извади от сейфа не банкноти, не документи, не скъпи бижута, а една най-обикновена, малка, може да се каже дори изтъркана и невзрачна географска карта на света. Доближи я съвсем близо до очите си и почти я прилепи до носа си. Тогава погледна не в нея, а през нея. Погледът му се разфокусира и изображенията станаха триизмерни. Всичко се промени. До неузнаваемост.И той видя фигури, които изобщо не съществуваха до преди няколко секунди. (Картата беше направена по технология, наподобяваща тази на една книга, която нямаше текст, а само илюстрации, които при определен начин на гледане ставаха триизмерни и сякаш оживяваха. Казваше се „Магическо око“*.) Там, в един точно определен квадрант на триизмерната карта, която оживя пред очите на Майкъл, беше острова, наречен на името на гръцката богиня на зората - „Еос“.  Тит му я беше подарил на раздяла, заедно с кратко обучение за ползването й, което беше толкова просто, че нямаше как да се забрави.Картата, обаче, не беше нищо повече от ориентир в пространството, с който можеше да бъде локализирано местоположението на тайнствения остров. Как се случваше достъпа до него, Майкъл не знаеше. „Еос, Майк, е остров, на който  можеш да се озовеш, само ако той самият иска да те приеме.“ - беше му споменала Теа на шега или на истина. Може би имаше начин  да получи отново достъп.Този път - преднамерен и напълно осъзнат. Той се върна на бюрото, затвори лаптопа, извади тефтера си, взе химикалка и записа: „Като начало ще започна с упражнения за коронната чакра...“

__________________________________________________

* Оригиналното  заглавие на книгата „Магическо око“  е „Magic eye - Now You See It“, Copyright 1994 by N.E. Thing Enterprises, originaly published by Andrews and McMeel, a Universal Press Syndicate Company, Cansas City.