Плясъци на весла  от лодка  разцепваха тишината на езерото. Сара и Ерик плаваха към замъка, който се издигаше на един от  шестте му бряга. Ерик напътстваше лодката с веслата, а Сара се любуваше на белите лилии, разпръснати като малки острови по водата. От време на време  някой лебед доближаваше лодката и Сара се опитваше да го докосне.В мълчание достигнаха брега. Закотвиха лодката и се заизкачваха по стръмна, скалиста пътека, която водеше към замъка. Когато застанаха пред входа, огромните му врати се отвориха бавно и двамата се озоваха в просторно, овално преддверие. През правоъгълния отвор на тавана, като в римски атриум се спускаше здрача на залязващото слънце. Мраморна стълба водеше към вратите на зала, от която долитаха звуците на роял. Ерик подаде ръка на Сара и я поведе нагоре по стълбата.

*    *    *

          - Настанявай се удобно. -  адвокат Хари Браун посочи  на Самюел малък диван, тапициран с кожа в уютния цвят „бордо“ точно срещу работното му бюро, зад което той сядаше на въртящия се стол, тапициран в унисон с дивана, чиято облегалка  за  комфорт, а може би и за известно внушение върху клиентите  се извисяваше  над главата му почти с цяла педя и извикваше у тях неосъзната представа за трон. През стъклените витрини на библиотеката с асиметрични рафтове се виждаха заглавия на дебели книги, правна литература. Хари беше повече от двадесет години адвокат, но сега за пръв път в кариерата му се налагаше да се занимава с казус като този, за който  беше насрочил срещата със Самюел.

     - Да пусна записа, вместо да ти разказвам разговора ми с инспектора? - Самюел извади диктофона от чантата си.

     - Най-добре.

     След като чу два пъти финалната реплика на инспектора, Хари заключи:

     - Значи, Анди и Джейк Джеферсън, племенници на Майкъл Джеферсън, са образували съдебен процес във връзка с неговото изчезване.

    - Именно.

    - Между другото, бях ти споменал за  такъв съдебен процес още първия път, когато ме попита за Майкъл, какво трябвало да направят близките му, ако въпреки всичко не бъде открит, за да можело да има символично погребение поне, спомняш  ли си?

   - Тогава бях много шокиран, очаквах погребението на съпругата му и-и-и  си мислех, че ако и Майкъл е загинал и ако не се намери нищо от него, то поне да се направи някакво, символично погребение. Бях на вълна погребения.После обаче заживях с мисълта, че докато няма доказателства за смъртта на Майк, дотогава би следвало да работи предположението, че може и да е жив.

    - Това е  съвсем логично и предположението работи в действителност. Евентуалното съдебно решение за обявяване смъртта на Майкъл, на практика не би му попречило  по какъвто и да било начин да си е жив и здрав, ако това е така, и аз му желая да е точно така.

     - Разбирам, но въпреки това инспекторът ме изненада. Никога не съм си представял, че точно тези момчета Анди и Джейк, племенници на Майкъл, с които той не поддържа връзка от години,  ще се окажат заинтересовани да водят съдебен процес.

     - Законът, Самюел, се абстрахира напълно от морално - етични преценки по отношение на страните в един съдебен процес. Роднинските  правоотношения  съществуват обективно и независимо от това дали се поддържат чрез периодични срещи, виртуално, по телепатия или никак. С други думи и това е ноторно известно, може дори и да не знаеш за съществуването на някой твой роднина, но незнанието ти няма да е  пречка за последния  да встъпи в наследствените си права, когато наследството бъде открито т.е когато  ти умреш. Всеки един от въпросните момчета Анди и Джейк, е правен субект и като такъв е носител на определени права, на които съответстват корелативни задължения, които когато са налице законови основания, следва да бъдат упражнени по надлежния ред.

     - Утрепа ме!Имаш ли от ония пури?

     - Да, в къщи. Тук не се пуши. И за да приключа с обяснения от подобно професионално естество от тук нататък трябва да приемеш, че това е просто юридически, а не морален казус, окей?

     - Окей!  Не съм бил наясно, че между правото и морала може да зее пропаст. С други думи, Хари, не съм възхитен от твоето право. Както и от тези момчета, дето са се юрнали да го щурмуват заради наследството на чичо им. Казвай, каквото има за казване, ще го приема някак си, надявам се.

     - Трябва да ми отговориш на следния въпрос: Какви наследници, освен двамата племенници, е оставил Майкъл Джеферсън, ако приемем чисто теоретично и за целите на този разговор, че той не е вече между живите?

     - Никакви.

     - Никакви?

     - Съпругата му Сара загина. Нямаха деца. Била е бременна, доколкото знам, но това вече няма никакво значение.Родителите му си отидоха още преди той да се ожени.Брат му също. Тези двамата, дето са завели делото, Анди и Джейк са синовете на брат му.

     - Най-вероятно „тези двамата“, ще докажат, че Майкъл не е оставил и завещание, което не би било трудно да се провери разбира се, но ако се окаже така, те ще са единствените законни наследници на всичко, което е притежавал като индивидуална собственост. А това означава, че  са имали правен интерес да сезират компетентния съд с искане за обявяването на Майкъл Джеферсън за умрял. Обстоятелството, че той не ги е виждал през последните години, както вече ти обясних, на практика е правно ирелевантно. Ако Майкъл беше оставил съпруга, деца, родители или братя и сестри, естествено нямаше как по правилата на наследяването да се стигне до въпросните племенници, но при сегашната фактическа обстановка, те са в правото си. Те са единствените негови наследници по закон. Ще проверя дали Майкъл не е оставил някакво завещание. Едно завещание би променило изцяло фактическата и съответно правната страна на казуса, стига разбира се, заветникът да е жив.                            

    - Не се сещам за някакъв друг възможен заветник, освен жена му...Ебати безумния съдебен процес!                                            

     - Процесът не е безумен, Самюел! От правна гледна точка. Като много близък приятел на Майкъл приемаш нещата  само откъм моралната им страна. Разбира се, че тези момчета можеха и да пасуват, но те са избрали да се ползват от  наследствените си права по закон. Поведението им ти изглежда неморално, но то е в съответствие със закона.Така стоят нещата.

     - Абсурдно!

     - Не е. На практика те не съдят Майкъл. Това не е типичния съдебен процес, който следва да разреши някакъв правен спор. Не. Няма никакъв спор. Просто следва да се приеме за установено, че някой, говоря по принцип, който и да е той, не е вече жив.Това е.

     - Беше ми споменал, че имало някакъв срок, който задължително следвало да изтече, и че чак след това, вече можело да се предяви въпросното искане за обявяване на смъртта. Изтекъл ли е вече?

     - Бях ти казал, че законът изисква да е изтекъл петгодишен срок, но това е общото правило, а случаят с изчезването на Майкъл налага прилагането на едно специално правило: „Компонентът на опасност ускорява презумпцията за смърт.“

     - И това означава?

     - Че след като Майкъл е излетял със самолет, който е изчезнал от радара, опасността да е загинал и да не се открият останките му е много голяма. Това специално правило: „Компонентът на опасност ускорява презумпцията за смърт.“ на практика дерогира общото правило за петгодишния срок. Така заинтересованите лица не е необходимо да чакат цели пет години, за да заведат съдебно дело за обявяване на изчезналия за умрял и могат да го заведат веднага.

     - Така значи?

    - Да. Беше въведено след трагедията с терористичните атаки на 11-ти септември 2001г. в Ню Йорк и Вашингтон. И нашите двама банкери процедират в съответствие точно с това правило.Предприели са законосъобразни действия по обявяването на изчезналия за умрял, веднага.

    - Хари, има ли някакъв начин да се прекрати това съдебно дело, ако след проверката, която ще направиш, се установи, че Майк не е оставил завещание или пък че е оставил, обаче заветникът не е жив? Законен начин, разбира се. Питам те сериозно. Какво би струвало като разноски и т.н. ... ти знаеш.

     - Има. Един, единствен.

     - И той е?

     - Ако физическото лице Майкъл Джеферсън се появи. Ела довечера в къщи да пийнем по нещо и да те черпя от ония пури.

     - Трудно ми е да ти откажа.  

     - Уточнявам, колкото и тъпо да звучи, че Майкъл Джеферсън трябва да се появи жив.

*    *    *

     Ерик открехна тежките врати, зад които се чуваше музика и двамата със Сара се озоваха в овална зала, в дъното на  която се виждаше подиум с бял роял. По клавишите на рояла се гонеха пръстите на виртуозен пианист. Беше Морис Себастиан, велик музикант, напуснал неотдавна света с подобаващи почести. Многобройни свещници, закрепени по стените, осветяваха  залата. През отворените прозорци се мержелееха очертанията на  шестоъгълното езеро. В дъното на залата се виждаше кръгла маса от махагоново дърво с красиво подредени  блюда за вечеря.

   Когато заглъхнаха последните акорди от непознатата за Сара и Ерик музикална творба, двамата заръкопляскаха.

   - Благодаря! - Пианистът се поклони с артистичен маниер. - Току-що чухте най-новата ми, неизпълнявана до момента композиция. Вие сте...

    - Сара.

    - Ерик.

    - Аз съм Морис.

    - Вие сте Морис Себастиан!  - възкликна  Сара.

    - Точно така. Вечерята за добре дошли ви очаква!

     Настаниха се около  масата.Морис напълни кристалните чаши с шампанско и вдигна своята за тост.

     -  Добре дошли! Добре сте се завърнали в Небитието на Безкрая! 

     - За Безкрая! - вдигна чашата си Ерик и пошушна на Сара: „Тук никой не казва „Наздраве!“

     - За Безкрая! - присъедини се към  това благопожелание и Сара.

     - Сара! - усмихна й се Морис - Възложено ми е от  няколко светли същества, ще ги наричам така за целта на нашия разговор, да ти съобщя какво трябва да направиш, за да се опиташ да заличиш дълга си към духовния свят... който ти считаш че имаш.

     - Стига да мога.Какво трябва да направя?

     - Да неутрализираш изявите на поне едно заченато и неродено дете от онези „невидими деца“, които за съжаление не са станали светли същества, а  малки демончета, посветили се на това да вършат не особено благородни неща.                                                         

    - „Невидими деца“? - Сара си спомни книгата, в която беше срещнала това словосъчетание, което обърна наопаки представите й за много неща.

    - Да, „невидими деца“. Хората не могат да ги видят, но усещат обсебващото им въздействие, с което понякога е много трудно да се справят. Но ти ще можеш да ги виждаш.

     - А те мен?

     - За тях ще си невидима, така, както и те - за хората.

     - И какво точно трябва да направя?

     - Ще решиш сама, когато му дойде времето. - Морис вдигна отново чашата си.  - За Безкрая!

*    *    *

     Листата на палмовите дървета по брега потрепваха  от лекия, наситен с влага ветрец, който полъхваше от океана. В сянката на голяма палмова корона Майкъл слушаше разказа на Роджър, капитанът на яхтата, акостирала в крайбрежието на Еос. Капитанът разказваше как през май 2011-та потеглил с яхтата от Флорида, близо до Бариерните острови, край Мексиканския залив.Всички пасажери пътували за Палеанските острови, Щастливите острови, както се наричат неофициално. Така и не достигнали до тях. Разказваше  за транса, който го споходил,  за това как часовникът му превъртял и как компасът му излязъл от строя. Неща, които Майкъл вече познаваше. Разказваше, че всички пътници  редовно пътували до островите преди да се озоват  тук, на Еос. На въпроса на Майкъл дали се е опитвал да напусне острова, той отговори, че след втория по ред 63-ти изгрев спрял да брои изгревите. Странно ли му се виждало. И за да изясни нещата реши да сподели своята лична история, която изглеждаше така:

     Шест години преди да попадне на Еос, Роджър се оженил за красива и талантлива художничка. Линда, така се казвала тя, редовно уреждала изложби в градската галерия на Палнеос, най - живописния и най-посещавания от туристите град на Щастливите острови, където била устроила и своя дом. Картините й се купували и тя печелела добре. Капитанът се запознал с нея в галерията, пред „Вечност“, една от най -  хубавите й картини. Двамата приели  това като знамение и  шест месеца по-късно се оженили. Две години след сватбата се родила дъщеря им - Елизабет. Приличала на майка си и никой не се съмнявал, че ще стане голяма красавица като нея. Но когато навършила  три години лекарите й поставили диагноза на неизлечима болест. Две седмици след четвъртия й рожден ден починала. Месец след погребението на Елизабет,  Роджър и Линда се разделили. Заедно с Елизабет си отишла и  тяхната любов. Линда упреквала Роджър, че се държал така, сякаш изобщо не страда за загубата на дъщеря си, а Роджър се опитвал да й обясни, че мъката не е картина, та да се изложи на показ, както и че не понасял  мрачните картини, които тя започнала да рисува. По-добре според него било тя да спре да рисува, вместо да потъва в тъмните, плътно наситени цветове на картините си, в които безформени фигури поглъщали други с перфектно изобразени геометрични форми. След раздялата Роджър продължил да превозва пътници от Флорида до Палнеос, а Линда да рисува картини, но и двамата  вече били загубили предишното си очарование на хора, които обичат това, което правят и които вярват в красивото начало на живота. Вършели работата си формално и единствено за препитание. Затова, когато се озовал на Еос, въпреки шока от необяснимостта на нещата, капитанът се почувствал по-добре и някак съвсем по новому. И като че ли внезапно оздравял от болестта на нещастието си. Онази негова идентичност на нещастен човек с разбит живот, сякаш  била изпаднала зад борда на яхтата и останала някъде там, по пътя между Флорида и Палнеус, размила се във водите  на океана като етикет на стока от промокаема хартия. Почувствал  се  като прероден. Сякаш наследствена памет от праисторически времена на дивия, но свободен човек се събудила у него и той осъзнал, (в началото изпитвал страх да го признае) че е щастлив по един непознат, първичен начин. Наслаждавал се на изгревите без да бърза за никъде. Плувал в океана до отмаляване, а после жадно и с наслада пиел сок от огромни кокосови орехи. Играел със закачливите катерички. Тичал след дивите зайци. А когато умората го застигнела, лягал на тревата да поспи. Събуждал се с усмивка. С две думи: бил щастлив. Въпреки това продължавал да брои старателно изгревите. До втория по ред 63-ти. Можел да опита да отплава. Яхтата си стояла спокойно на пристан. Никой не го спирал, както и никой (и това било най-странното) не изявил желание да го придружи  по обратния му път към „цивилизованото“ минало. Избрал Еос. Бил като омагьосан. Не можел да го напусне. Но имало и друга причина,  за която  не било все още време да се говори с Майкъл.

*    *    *

     Сара се прилепи зад стъблото на голяма стара ела и зачака. Беше се промъкнала през боровата гора, която се разстилаше на един от бреговете на шестоъгълното езеро. На няколко метра пред нея се откри малка поляна, на която гореше огън. Скоро около огъня  насядаха десетина дребни на ръст същества, за които би могло да се каже, че приличат на седем - осем годишни деца, ако не бяха малките, едва забележими рогца, които се подаваха от двете страни на челата им. Отвъд поляната, гората оредяваше и боровете отстъпваха място на нискостеблени  растения, храсти, шубраци и треви. От там се носеше полъх на блато и крякане на жаби. Когато пълната луна освети поляната, най-голямото демонче, което изглежда беше тарторът, започна да думка върху нещо, което приличаше на тарамбука, а другите подеха ритъма, като запляскаха с ръце.

     - Кой ще разказва? - провикна се тарторът.

     - Аз. - скочи на крака демончето, което седеше от лявата му страна. - Беше момиченце, което Сара мислено нарече Пипи, защото и заприлича на Пипи от „ Пипи - дългото чорапче“: “Да не беше демонче, - помисли си тя, щеше да бъде едно симпатично момиченце“. Демончето обиколи огъня, подскачайки със самодоволна усмивка. Приседна отново на мястото си и започна да разказва:

    - Значи, синът на онази жена,  която трябваше да ми бъде майка и на мен, ако  не се беше отказала да ме роди, учи пиано при известна пианистка. Десетгодишен е, но скоро ще участва в голям концерт. Да не се казвам Джийни, ако не го проваля! Затова винаги когато свири го придружавам в невидимия си образ.Вчера репетицията му тръгна добре, но после-е-е... Трябваше да изсвири нещо, което учителката му нарече „Революционният етюд“. Малко след началото обаче, момчето изведнъж усети невидимото ми присъствие и започна да свири нещо, съвсем различно, което накара учителката му да се вцепени от ужас: „Какво е това? Какво е това?“ - изкрещя тя. А момчето й отговори през смях: „Рок, госпожо! Рок е това!“ - Беше му много забавно. Нищо не беше останало от мрачния му вид, с който започна урока.

   - Ами, направило си е революционен етюд момчето! - обади се тарторът и се разсмя гръмогласно. - Отдавна съм разбрал, че вършенето на нередни работи от хора, които живеят  в железен ред, ги прави много щастливи. Но не е за дълго. Много скоро  ги връхлита разкаяние, което може да ги съсипе, така че да се разболеят, да полудеят или направо да си пукнат скоропостижно от някакъв удар.

   -  Учителката  се вбеси още повече от думите на момчето. - продължи разказа си Джийни. - И закрещя, ама наистина като луда: „Спри-и-и! Спри-и-и, какво си мислиш, че правиш!“ - Малкият се подчини, а тя потри ръце, готова да забрави за случката и да се върне към урока си. И точно тогава момчето се изправи от стола, на който седеше, хвана  го  с две ръце  и с все сила го стовари върху пианото. - Докато обясняваше, Джийни  показваше с  жестове какво точно е направило момчето.

   Поляната тутакси се огласи от радостни крясъци, подсвирквания и дюдюкания.

   - Тишина! - прекъсна виковете тартора. - Джийни, кажи името на момчето!

   - Защо?

   - За да проверим! Да не излезе, че  пак си съчинила всичко.

   - Този път не съм. - промълви с нежелание Джийни. - Виктор, така се казва момчето. Виктор Емануел. - Дано по-скоро го проваля, защото започва да ми става симпатичен... и усещам, че все повече се привързвам към него... като към брат. - гласът на Джийни трепереше. От усмивката и закачливата й веселост нямаше следа, изглеждаше така сякаш всеки момент ще се разплаче.

    - Ще го провалиш, как иначе! Иначе-е, няма да се казваш Джийни, нали така каза преди малко?

   - Ще го проваля! Заради майка му.Искам да страда.И да се пита откъде  и защо я е сполетял такъв провал за талантливото й момче.

    - Така те искаме, Джийни! Ти не си ангел, а демонка! Малка, но много силна демонка!Никога не забравяй това!

    Сара  се притисна по-силно до грубото стъбло на елата, зад която се спотайваше. Знаеше кой е Виктор. Беше пианист, за  когото авторитетни музиканти предричаха, че е бъдещ виртуоз на пианото като великия Морис Себастиан.

   В това време демончетата наскачаха и закрещяха окуражително: „Джийни! Джийни! Джийни!“ После започнаха да се боричкат, спъват, плюят и надвикват с весели задявки. Сара тихомълком отстъпи назад, стараейки се да не привлича вниманието им, макар и да знаеше, че те не могат да я видят, така, както хората не можеха да виждат тях. Искаше  да избяга по-скоро от сборището на малките разбойници и по-скоро да реши как да помогне на Виктор, който изглежда беше в беда. Необяснимо за самата нея обаче,  тези малки разбойници, които Морис Себастиан беше нарекъл „невидими деца“, й бяха станали симпатични. Беше си ги представяла различно, беше си представяла, че изглеждат ужасно и отблъскващо, а се оказа, че не е така. И тя си  каза, че ще бъде хубаво, ако успее да измисли как да им се помогне, та да спрат да вършат проклетии или още по-добре, да получат шанс да се родят като деца на родители, които вече са си избрали за онзи свят, който когато сме там, наричаме „живот“.  

*    *    *

     Докато пътуваше с автомобила си към дома на Каролайн Стюърт, Самюел се питаше как ли щеше да изглежда срещата му с нея и дали не беше по-добре да се откаже навреме, вместо по-късно да съжалява. Коя беше Каролайн ли? Известен медиум, въпреки че не даваше интервюта на журналисти, не участваше в телевизионно ток шоу и нейни снимки не се появяваха на страниците на списания. По думите на Питър, Каролайн помагала на някои детективи за разкриване на тежки престъпления, когато събраните доказателствата не достигали, за да бъде повдигнато обвинение на извършителя. Именно Питър бе този, който го насочи към нея. Самюел не знаеше как  стана така, че се съгласи и как изненадващо за самия себе си предприе това посещение. Никога не беше общувал с медиуми, не се интересуваше и дори не беше убеден  в свръхестествените им способности, но винаги има първи път и той обикновено е свързан с отчаянието от загубата на близък човек. Това, че Самюел бе организирал срещата не заради себе си, а само заради приятеля си Майкъл, от който толкова време вече нямаше следа, изглеждаше смекчаващо обстоятелство пред собствената му съвест поне. В телефонен разговор Каролайн му бе обяснила, че е добре на срещата да  донесе някаква вещ на Майкъл. Единствената вещ на Майкъл, с която Самюел разполагаше, беше неговият лаптоп, който бе прибрал от дома му в нощта, в която Майкъл изчезна. Чувстваше се глупаво. Щеше да бъде по-добре, ако поне Питър го беше придружил, но Каролайн изрично бе настояла срещата да бъде  на четири очи. Какво очакваше Самюел от тази среща четиридесет и пет дни след изчезването на Майкъл? Да разбере при какви обстоятелства бе загинал? Как се бе случило всичко? Как така опитен летец като Майкъл беше допуснал да се случи това?  По-леко ли щеше да му стане ако получи отговор? Не, разбира се, но подробностите около смъртта на Майкъл, без значение дали той щеше да ги възприеме като чиста монета, може би щяха да му помогнат до някъде да я приеме най-после, както и да приеме факта за съдебното дело, образувано от неговите племенници във връзка с предполагаемата му смърт.Когато човек е  отчаян заради загубата на свой близък има необходимост да бъде дори и излъган, но утешен като малко дете. Така изглежда беше и със Самюел.

*    *    *

          Всички обитатели на Еос се бяха събрали на поляната, пред входа на пещерата и очакваха Тит. И Майкъл беше тук. Знаеше, че всеки ден малкото общество на острова се събира на това място, за да медитира под напътствията на Тит. Теа му беше казала, че при някои сеанси се случвало всички участници да достигнат състояние на транс и тогава ставали необичайни неща. Майкъл не си падаше по групи и групови занимания, но с времето любопитството да разбере в какво се изразяват „необичайните неща“ все повече нарастваше и той реши да се присъедини към групата, но само формално, само, за да наблюдава процесите на нейното преобразяване, ако изобщо се случваше такова нещо. За себе си бе решил да подражава на участниците в групата, но да не допусне да се слее с нея, без значение какви точно способи на внушение щеше да упражни Тит.

          Когато разговорите утихнаха, Тит излезе  от пещерата и застана пред всички като пастор, който ще чете проповед.

          - Скъпи приятели и гости на Еос, преди да започнем репетицията ще ви напомня отново за Деня. - изрече бавно, като обгръщаше с поглед групата. - Както знаете, отказът  на всеки един от вас да напусне острова, ще означава, че приема безусловно идеята за трансформацията и че е готов, когато настъпи Деня, в уречения миг да ускори енергийните си вибрации  и да превърне материята на своето тяло в светлина. В бяла, сребриста светлина.Така ще стане частица от благодатния процес на превръщане на материалните форми в светлина, преодолявайки  смъртта на физическото си тяло. Ако някой не е готов за това, но иска да остане на Еос, може да сподели намеренията, притесненията си, несъгласията си и всичко, което го интересува във връзка с това място, с мен или с който и да било от Деветимата учители или както всички ни наричате - Деветимата. А сега, да пристъпим към репетиция.

          Отговор не последва. Всички потънаха в мълчание и притвориха очи.

         - Нека заедно да призовем Светлината! Активирайте  коронната си чакра! Сега! - Тит замълча и  даде време на групата да изпълни указанието. Разхождаше се бавно. Доближаваше всеки поотделно и поставяше отворените си длани на точно определено разстояние от главата му. - Приемете  Светлината, когато усетите нейния досег. - чу се отново гласа му. - Бавно! Много бавно! Без усилие! С лекота! И с удоволствие, разбира се! Нека Светлината проникне през коронната чакра на всеки от вас и изпълни цялото му същество с блаженство! - гласът на Тит вече звучеше тържествено. - Приемете Светлината! - Замълча за малко. - Така! Долавям слабата светлина, която  някои от вас вече излъчват! Ускорете честота на вибрациите си! Сега! Точно сега! Още! Още! Още! Вие сте Светлина!

*    *    *

     Каролайн не можа да сдържи усмивката си, когато Самюел й подаде лаптопа на Майкъл като единствената негова вещ, която той имал. Не си беше представяла, че на някой ще му хрумне да й донесе точно такава вещ. Беше изненадана, но я прие. Покани го в уютна всекидневна с френски прозорци, които гледаха към добре поддържана цветна градина. Лятото вече си отиваше, но цветовете на лехите в градината изглеждаха наситени и пъстри като в картина на френски импресионист. Докато разменяха общи приказки и чакаха да кипне водата за чая, Каролайн на два пъти постави длан  върху капака на лаптопа. Дългите й пръсти погалиха очертанията на  апликираната върху него нахапана сребриста ябълка. Беше облечена в джинси и лилава тениска, които подчертаваха елегантната й фигура. Косата й изглеждаше естествено кестенява и бе събрана с шнола в почти същия нюанс на лилавото като тениската. Освен финес и чар, Каролайн излъчваше и сила и самоувереност. Имаше вид на човек, който може да се справи с всичко. Изобщо не изглеждаше по начина, по който Самюел очакваше. Стана му неудобно от това, което си беше представял: закръглена, застаряваща дама с тъмно червена коса, силен, неестетичен грим и големи, метални обици във вид на халки, изземващи  погледа и вниманието на събеседника с поклащането си при всяко движение на главата. Всъщност, Питър му бе споменал, че Каролайн е журналист по професия и че е създала връзките си със следствените органи именно чрез професията си. Като журналист проявявала интерес към трудно разкриваеми престъпления и в хода на журналистическите си разследвания на няколко пъти помогнала  на детективите за залавянето на престъпниците. Очевидно обясненията на Питър се бяха приплъзнали покрай  представата на Самюел за жена - медиум, оставяйки я непроменена в предубеденото му съзнание.  И причината за това безспорно беше големият брой мошеници в редиците на така наречените медиуми.

          -  Какво искате да знаете за приятеля си? - въпросът изненада Самюел и той се съсредоточи върху разбъркването на захарта в чая, за да спечели време. Беше очаквал да му каже направо тя какво „вижда“, (нали това беше думичката, която медиумите употребяват, доколкото беше чул от разказите на запознати и бе гледал такива феномени по филмите) вместо да го пита какво искал да знае за Майкъл.

          - Ами-и-и...как е загинал? Защото... изминаха четиридесет и пет дни от деня на изчезването му и все още няма доказателства за това какво се е случило с него.

          - Съпругата му Сара е тук. Пита дали може да остане.

          - Не знам... Не знам какво да кажа. Аз... исках да знам за Майкъл. За Сара-а... знам.

        - Майкъл не е загинал. Затова няма как да разговаряме с него по начина, по който на мен ми е възможно. Има хора, които общуват по телепатия с живи хора, но аз мисля, че не притежавам такава дарба.

          Това вече беше прекалено, ако тя грешеше. И по - вероятно беше да греши. Ако самолетът се бе взривил над океана, дори Майкъл да е останал жив по чудо, нямаше как да е оцелял. За да е оцелял все някой трябваше да го е намерил и да му е помогнал и ако това се беше случило, то щеше да бъде известно вече на разследващите органи. От друга страна, не беше ли тук Самюел, за  да чуе точно това, което чу току що, колкото и да не беше за вярване. Всъщност, не Питър, а неговата интуиция го беше довела тук. Но тази жена, Каролайн можеше ли да се закълне, че казва истината, както беше виждал  да правят в съда свидетелите, например? Не можеше, разбира се. Практикуването на подобни умения изключваше носенето на каквато и да било отговорност. С други думи, проблемът си е изцяло твой, ако искаш да вярваш - вярвай, ако искаш - недей. Ако казаното се окаже вярно - добре, ако се окаже невярно - пий една студена и забрави. Никой не те е карал да се набутваш между шамарите, нали? Уговорката, че Самюел не следвало да плаща за посещението, защото Каролайн приемала само на приятелски начала, нямаше да промени евентуалните вредни последици от това безразсъдно до някъде посещение. Мълчанието беше надхвърлило допустимото време и Самюел го прекъсна.

          - Той...къде е?

          - Мястото, на което се намира Майкъл не може да се локализира с познати средства. За сега.

          - И-и-и какво може да се направи?

          - В смисъл?

         - Да му помогнем...по някакъв начин -  Самюел изговаряше думите толкова неуверено, че на моменти дори заекваше, нещо което никога не му се беше случвало.

        - Не може да бъде открит за сега, както ти казах. Няма нужда и от помощ. Това е, което мога да кажа.За сега.

          Това, което си помисли Самюел, че тя си мисли за него в момента беше: „Държиш се като малоумен, въпреки че нямаш вид на такъв.“  Той наистина си мислеше, че се държи като малоумен, защото тя се държеше така, сякаш говореше обикновени неща, които се случват едва ли не всеки ден.

          - Каролайн, той какво прави там... където е? И защо не се връща, след като е добре?

          - Не знам. Това знае само той. А това, което аз знам е, че след сполетялото го нещастие приятелят ти Майкъл е по-добре бидейки там, отколкото можеше да бъде, ако не беше попаднал там.

          -  А кога-а... ще си дойде?

          - Това няма как да разбера. За сега поне.

          - Как така?

          - Съжалявам. Аз само предавам информация, която получавам, доколкото и каквато ми се изпраща по неведоми пътища.Приеми я такава, каквато е. Друго не би могъл да направиш, поне за сега. Съпругата му Сара е дошла, както ти казах. Иска да предаде нещо, но не за Майкъл. Чака ти да решиш дали да си върви или да остане.

        - Да-а остане. Защо не? Всъщност аз какво бих могъл да направя за нея? - гласът му прозвуча троснато.

          - Нищо. Тя не се нуждае от твоята помощ. Това, за което иска да те помоли е нещо друго.

          - Ами-и добре. Добре. Пуши ли се тук? - За разлика от Майкъл, Самюел никога не беше правил опит да отказва цигарите и не пушеше само на обществени места, откакто бяха въведени забраните.Успокояваше се с това, че пушеше само в особени случаи, както ги наричаше той.

         - Има пепелник пред теб. - Каролайн отказа да си вземе цигара от кутията „Ротманс“ която Самюел любезно й предложи.  - Сара те моли - продължи тя - да се свържеш с родителите на Виктор Емануел, известният млад пианист и да им обясниш, че той не е загубил таланта си, както в отчаянието си те мислят. Трябва да спре репетициите си... да си почине... даже да ги забрави напълно, за да засили защитните реакции на аурата си. Попаднал е под въздействието на вредоносни енергийни въздействия. И всичко това е от преумора.Той е дете.Не е здравословно да прекарва толкова  много часове пред пианото. Трябва да играе, да тича с любимото си куче, да се смее и да прави глупости като всички деца на неговата възраст. Така казва. Казва, че разчита на теб да свършиш тази работа. Много било важно за нея самата...така казва.Не знам защо. Изпраща и поздрави за-а Майкъл... да ги предадеш, когато-о-о... Не разбрах. Тя си тръгна... Съжалявам. Духовете са непредвидими понякога.

*    *    *