Тази юлска вечер бе безкрайно дълга и тягостна за Яна. Вярно бе това, че от нея не се изискваше нищо повече, освен да посреща гостите, да им се усмихва с повърхностна сърдечност и да ги поздравява с нужната доза лицемерие.
И макар, че всичко това тя го умееше до съвършенство, е й бе омръзнало да гледа всички тези глупци, които се бяха насъбрали в новия й дом, за да празнуват. Трябваше добре да изиграе пред тях ролята на почтена жена - жена,чиито добродетели като чест и морал са на висока почит,не просто уличница, която човек можеше да срещне, в който и да било бардак на големия град. Затова може би оставаше неспокойна, взираше се в лицата на мъжете  и се чудеше дали някой от тази тълпа не я познаваше, или просто не бе я “обичал” за няколко вечери. Погледът й не преставаше да се мести от лице на лице, тя напрягаше слуха си и се опитваше да разбере какво толкова си шушукат мъжете. Нейната проницателност, свръх лицемерие и подлост сега работеха на бързи обороти, но това бяха
нейните, така да се каже, „добродетели“, които й помагаха да омагьосва хората, да ги изстисква до полуда, и после, полуживи, да ги оставя в краката си. Нежно бялата й булчинска рокля обгръщаше цялото й тяло и една малка част от нея докосваше розовия мраморен под. Младата жена вече бе напълно обзета от непреодолима умора от този фарс, наричан от тези отвратителни сноби „сватба“. Техните гласове и смехове отекваха в ушите и  като стенен часовник, който след всеки нов удар на махалото сякаш разкъсваше душата й с виковете: „Мразя ви! Мразя ви!“ Цялата тази паплач, която се бе насъбрала в новия й дом, за да празнува, тази отвратителна гилдия от хора на изкуството. О, Вси Светии! - мислеше си Яна наум. - Колко сте жалки пред мен! Вярвате, че имате умове като на диви зверове, надушващи плячката от разстояние, въобразявате си, че сте силни, че имате развити чувства, които ви предпазват от измамите на живота. Грешите, милички,
ужасно грешите! Силни сте само тогава, когато сте заедно, когато виете като глутница вълци, но... останете ли сами, тогава се превръщате в малки и беззащитни зайци.“ точно както нейния застаряващ съпруг Виктор Делинов. Той бе започнал да гради кариерата си като обикновен фотограф, а ето го сега - двадесет и пет години по-късно бе един от най-добрите режисьори в българското кино. Трябваха й цели три години, докато го отдалечи от всички тези хора, които, разбира се, той наричаше свои приятели - не просто колеги, а приятели. Тъкмо Яна бе  решила да се откаже от тази битка или по-скоро игра на любов, когато капанът щракна и „дивото животно“ се  покори на своя ловец.
Младата жена отново се загледа в насъбралите се хора. Очите им светеха, може би от алкохола, който бяха  погълнали, или от многобройните светлини из къщата, или от ненавистта, която някои от по-проницателните изпитваха към нея. Тя не знаеше, но и не се страхуваше от тях — всъщност тя не се страхуваше от нищо. Вярваше, че страхът е единственото страшно нещо, макар и да знаеше, че той е само чувство - само едно глупаво чувство като всички останали. Друга светлина искаше Яна за себе си - светлината на известността. Но засега трябваше да почака, нужно бе време и точно сега тя го притежаваше А и нямаше нужда да напъва ума си, за да измисля нещо  различно - това, което сега имаше, й вдъхваше сигурност и някакво странно спокойствие. Искаше да остави мислите си свободно да текат, да се разливат, а тя да им е наслаждава, само засега. Но едно, едничко нещо никога
нямаше да се промени за нея и това бяха нейните богове, ред които тя винаги бе готова да прекланя главата си -
Власт, Пари, Гордост и онова нейно чудовищно „Аз“, с което започваха и свършваха душевните й ценности. Докато тези й мисли се разливаха и успокояваха душата, вратата се отвори и един млад мъж застана пред гостите.