Есента бавно пристъпва към прага си...

Вятърът люлееше клонките на дърветата и листата капеха тихо, небето погалено от есенните нежни лъчи изглеждаше прекрасно. Паркчетата бяха празни, чуваше се лаят на бездомните кучета. Минавах бавно, защото този парк ми бе любим, с радост прекарвах времето си тук. Спомените ми се върнаха. Съзнанието ми рисуваше картини от лятото и сякаш действията се случваха в този момент. 

Някои смятат есента за много подтискащ сезон и всъщност съм съгласна с тях.

Сякаш усещаш онзи полъх на тъга, мълчание и безразличие.

Представям си го...

Тези чувства сякаш взимат превес повече, усещаш как те обгръщат и не те пускат, а ти продължаваш да се въртиш в един и същ порочен кръг всеки ден. 

Всъщност, бих казала, че тези чувства са полезни, за да преоткрием себе си и какво означава да си " значим''.

Затваряш очи и си представяш колко щеше да е хубаво ако хората намирахме смисъл в малките неща в живота, а не просто да оцеляваме. 

Човек трябва да вижда и да оценява всеки един момент прекаран тук. Именно затова на мен есента ми помага да преоткрия себе си и да виждам смисъл във всяко едно нещо.