ЕСЕНЕН ДЪЖД

     Пътят се вие през гората. Пред тях просветва отвореното пространство на голямата ливада към която са се запътили. Слънцето провира лъчи през клоните и светлината им трепка по осланените жълтооранжеви листа на буковете. Окапали вече листа шумолят в краката им. Спират до изворчето  край горската пътека. Тънка струйка бисерна вода пада в малката бистра локвичка под чучурчето.  Тя пълни шепи и отпива. По лицето и косата й трептят отразени слънчеви зайчета. Поднася в шепи вода и на него. Докато той пие, част от нея се разлива по гърдите му, той изтрива с длан мокрите си устни и казва:

     - Това е най-сладката вода, която някога съм пил.

     Излизат от гората и прекосяват ливадата, изкачват се в горния край при старите дървета, където обичаха да сядат и да наблюдават планината. Там се отпускат в прегорялата висока трева. Жената приляга в скута на мъжа и гледа гонитбата на облаците в небето над тях.

     - Небе за двама – казва тихо.

     - В което откъм планината се спускат тъмни облаци – добавя той.

     - Дали ще завали?

     - Твърде възможно е, но да не мислим за това. Първо нека се порадваме на любовта си под този столетен дъб, преди да е заваляло, за да пребъде тя толкова години, на колкото е той.

     - Тук е много открито. Нека отидем в онази изоставена овощна градина.

     - Да побързаме тогава.

     Излягат се под едно дюлево дърво, отрупано с плодове, които ухаят. За миг слънцето проблясва между облаците и плодовете грейват като малки слънца в клоните на дървото. Тя започва да се смее.

     - Какво ти е толкова смешно? – пита  надвесен над нея.

      - Знаеш ли, голата ти глава, както е осветена сега от слънцето, ми заприлича на една огромна жълта дюля сред другите – продължава да се смее тя.

     - Твоята руса глава прилича повече на дюля и аз започвам да я ям – стисва я в прегръдката си.  – Ти си земята, аз съм небето.

     Превъртат се в тревата няколко пъти и той продължава да шепне:

     - Сега аз съм земята, а ти си небето.

     После лежат дълго заситени и отпуснати в меката трева, в уханието на плодовете.

     - През цялото време тези дюли висяха над мен. И твоята голяма дюля сред тях. Сякаш се любих с дюля – пак започва да се смее жената.

     - Много се надявам да ти е харесало.

      - Беше страхотно и неповторимо.

     Притиска я отново в обятията си сред мълчанието на тревата.

     - Капна ми капка на челото – скочи на крака тя.

     Започва да вали. Те бързо изтичват до близкия коларски път и оттам - до  няколкото крайни къщи на махалата. В двора на едната от тях се разлайва куче. Стопанката излиза да го усмири. Вижда ги и им подвиква:

     - Елате при мене на сухо. На облак е, след миг ще премине.

     Най-после кучето спира да лае и те отиват под сушината при стопанката.

     - Поизмокрили сте се. Къде сте тръгнали в това време?

     - На разходка – отвръща той. – То си беше хубаво времето. Пък и сега, какво му е. Ще отмине облакът и пак ще напече. Тъкмо ни поразхлади.

     - Вярно. За любов добри са всички времена – смее се домакинята. – Нали имаше такава песен.

     - Защо намесвате тук любовта? – пита влюбената жена.

     - Как защо!? Нали тя ви е довела тук. И аз съм била някога млада, разбирам ги тези работи. Любов и кашлица не могат да се крият.

     - Но ние…

     - Е, това си е ваша работа, не ме засяга. Като ви гледам, обаче, виждам, че не сте младеж и момиче. Мъж на вашите години, господине, никога не би гледал съпругата си по този начин. Любовта личи по много неща. Живейте си живота и се радвайте един на друг, докато можете. Аз съм вече стара жена – видяла, чула и препатила много, и мога да ви кажа – освен любовта, нищо друго няма значение.

     - Сама ли живеете? – смени темата мъжът.

     - Защо да съм сама?

     - Виждам паднали диреци, счупени цигли над главите ни, дървета с непрочистени сухи клони, неща които подсказват липсата на мъжка ръка в този дом.

     - Не съм сама, живея с кучето и спомените си.

     - Съпругът  ви починал ли е? – пита влюбената жена.

     - Не. Напусна ме преди много години.

     - Извинявайте, съжалявам че попитах.

     - Няма защо, миличка. Заслужих си го - живях прекалено свободно и правех каквото  искам. И мъже любих не един и двама, но не съжалявам. Живях бурно и интересно, и съм доволна от живота си. Упрекваха ме, че съм била лека жена. Така да е. На мене ми харесваше да съм такава. И знаете ли какво ще ви кажа сега, от прага на годините?

     Дъждът продължава да плющи по плочника пред къщата. Заслушани в него, те очакват да чуят отговора на въпроса, който стопанката зададе. Тя за миг бе потънала в някакъв свой далечен спомен, загадъчно усмихната.  После продължава:

     - Дяволски кратко нещо е животът. Докато се погледнеш и остаряваш. Нито можеш да върнеш нещо назад, нито можеш да задържиш това, което ти харесва. Младостта преминава като сън. Любовта остава най-хубавото ми нещо в живота. Наслаждавах й се без задръжки. И добре направих. Сега съм пълна с щастливи спомени.

     Дъждът внезапно спря. Мъжът излиза изпод стряхата с разперени ръце с обърнати нагоре длани. Поглежда в небето и казва:

     -  Няма повече да вали.

     На тръгване благодариха за гостоприемството на непознатата. Тя ги изпрати с думите:

     - Радвайте се на любовта си и я пазете, защото тя няма да е вечна. Нека бог е с вас.

     Събуха се боси и зашляпаха из локвичките по коларския път. От клоните на дърветата водата се отцеждаше и всичко блестеше окъпано и освежено от дъжда.

     - Какво мислиш за това, което ни разказа? – попита го тя.

     - Струва ми се, че  има частица истина, но има и друго и то е това, което й се е искало да преживее, което е безвъзвратно пропуснала.

     - А защо е нужно да си измисля пред нас?

     - Така се опитва да излъже себе си. Може би искаше да ни подскаже, че не ни осъжда.

     - Аз пък й вярвам. Понеже всички са я упреквали за начина й на живот, тя се надяваше ние да я разберем, да я приемем каквато е, да ни убеди, че  с нищо не е по-лоша от всички останали, че е имала смелостта да живее както желае, без да се съобразява с това, дали другите одобряват избора й или не. Освен това е заплатила  своя избор с цената на самотата си в последствие.

     - Не е толкова важно каква е. Важното е, че тя се зарадва на нашата любов. На мене това ми харесва.

     - А най-хубавото от всичко е, че отново сме сами, нали?

     - Естествено, съкровище мое.

     Хванати за ръце, те продължават напред, потънали в златното вълшебство на есенния ден. Дали ще бъде пътят им дълъг или къс, кой може в този миг да каже? Хубавото е, че не са залутани в безпътицата на краткото си време.