ЕСЕНЕН ДЪЖД
Пътят се вие през гората. Пред тях просветва отвореното пространство на голямата ливада към която са се запътили. Слънцето провира лъчи през клоните и светлината им трепка по осланените жълтооранжеви листа на буковете. Окапали вече листа шумолят в краката им. Спират до изворчето край горската пътека. Тънка струйка бисерна вода пада в малката бистра локвичка под чучурчето. Тя пълни шепи и отпива. По лицето и косата й трептят отразени слънчеви зайчета. Поднася в шепи вода и на него. Докато той пие, част от нея се разлива по гърдите му, той изтрива с длан мокрите си устни и казва:
- Това е най-сладката вода, която някога съм пил.
Излизат от гората и прекосяват ливадата, изкачват се в горния край при старите дървета, където обичаха да сядат и да наблюдават планината. Там се отпускат в прегорялата висока трева. Жената приляга в скута на мъжа и гледа гонитбата на облаците в небето над тях.
- Небе за двама – казва тихо.
- В което откъм планината се спускат тъмни облаци – добавя той.
- Дали ще завали?
- Твърде възможно е, но да не мислим за това. Първо нека се порадваме на любовта си под този столетен дъб, преди да е заваляло, за да пребъде тя толкова години, на колкото е той.
- Тук е много открито. Нека отидем в онази изоставена овощна градина.
- Да побързаме тогава.
Излягат се под едно дюлево дърво, отрупано с плодове, които ухаят. За миг слънцето проблясва между облаците и плодовете грейват като малки слънца в клоните на дървото. Тя започва да се смее.
- Какво ти е толкова смешно? – пита надвесен над нея.
- Знаеш ли, голата ти глава, както е осветена сега от слънцето, ми заприлича на една огромна жълта дюля сред другите – продължава да се смее тя.
- Твоята руса глава прилича повече на дюля и аз започвам да я ям – стисва я в прегръдката си. – Ти си земята, аз съм небето.
Превъртат се в тревата няколко пъти и той продължава да шепне:
- Сега аз съм земята, а ти си небето.
После лежат дълго заситени и отпуснати в меката трева, в уханието на плодовете.
- През цялото време тези дюли висяха над мен. И твоята голяма дюля сред тях. Сякаш се любих с дюля – пак започва да се смее жената.
- Много се надявам да ти е харесало.
- Беше страхотно и неповторимо.
Притиска я отново в обятията си сред мълчанието на тревата.
- Капна ми капка на челото – скочи на крака тя.
Започва да вали. Те бързо изтичват до близкия коларски път и оттам - до няколкото крайни къщи на махалата. В двора на едната от тях се разлайва куче. Стопанката излиза да го усмири. Вижда ги и им подвиква:
- Елате при мене на сухо. На облак е, след миг ще премине.
Най-после кучето спира да лае и те отиват под сушината при стопанката.
- Поизмокрили сте се. Къде сте тръгнали в това време?
- На разходка – отвръща той. – То си беше хубаво времето. Пък и сега, какво му е. Ще отмине облакът и пак ще напече. Тъкмо ни поразхлади.
- Вярно. За любов добри са всички времена – смее се домакинята. – Нали имаше такава песен.
- Защо намесвате тук любовта? – пита влюбената жена.
- Как защо!? Нали тя ви е довела тук. И аз съм била някога млада, разбирам ги тези работи. Любов и кашлица не могат да се крият.
- Но ние…
- Е, това си е ваша работа, не ме засяга. Като ви гледам, обаче, виждам, че не сте младеж и момиче. Мъж на вашите години, господине, никога не би гледал съпругата си по този начин. Любовта личи по много неща. Живейте си живота и се радвайте един на друг, докато можете. Аз съм вече стара жена – видяла, чула и препатила много, и мога да ви кажа – освен любовта, нищо друго няма значение.
- Сама ли живеете? – смени темата мъжът.
- Защо да съм сама?
- Виждам паднали диреци, счупени цигли над главите ни, дървета с непрочистени сухи клони, неща които подсказват липсата на мъжка ръка в този дом.
- Не съм сама, живея с кучето и спомените си.
- Съпругът ви починал ли е? – пита влюбената жена.
- Не. Напусна ме преди много години.
- Извинявайте, съжалявам че попитах.
- Няма защо, миличка. Заслужих си го - живях прекалено свободно и правех каквото искам. И мъже любих не един и двама, но не съжалявам. Живях бурно и интересно, и съм доволна от живота си. Упрекваха ме, че съм била лека жена. Така да е. На мене ми харесваше да съм такава. И знаете ли какво ще ви кажа сега, от прага на годините?
Дъждът продължава да плющи по плочника пред къщата. Заслушани в него, те очакват да чуят отговора на въпроса, който стопанката зададе. Тя за миг бе потънала в някакъв свой далечен спомен, загадъчно усмихната. После продължава:
- Дяволски кратко нещо е животът. Докато се погледнеш и остаряваш. Нито можеш да върнеш нещо назад, нито можеш да задържиш това, което ти харесва. Младостта преминава като сън. Любовта остава най-хубавото ми нещо в живота. Наслаждавах й се без задръжки. И добре направих. Сега съм пълна с щастливи спомени.
Дъждът внезапно спря. Мъжът излиза изпод стряхата с разперени ръце с обърнати нагоре длани. Поглежда в небето и казва:
- Няма повече да вали.
На тръгване благодариха за гостоприемството на непознатата. Тя ги изпрати с думите:
- Радвайте се на любовта си и я пазете, защото тя няма да е вечна. Нека бог е с вас.
Събуха се боси и зашляпаха из локвичките по коларския път. От клоните на дърветата водата се отцеждаше и всичко блестеше окъпано и освежено от дъжда.
- Какво мислиш за това, което ни разказа? – попита го тя.
- Струва ми се, че има частица истина, но има и друго и то е това, което й се е искало да преживее, което е безвъзвратно пропуснала.
- А защо е нужно да си измисля пред нас?
- Така се опитва да излъже себе си. Може би искаше да ни подскаже, че не ни осъжда.
- Аз пък й вярвам. Понеже всички са я упреквали за начина й на живот, тя се надяваше ние да я разберем, да я приемем каквато е, да ни убеди, че с нищо не е по-лоша от всички останали, че е имала смелостта да живее както желае, без да се съобразява с това, дали другите одобряват избора й или не. Освен това е заплатила своя избор с цената на самотата си в последствие.
- Не е толкова важно каква е. Важното е, че тя се зарадва на нашата любов. На мене това ми харесва.
- А най-хубавото от всичко е, че отново сме сами, нали?
- Естествено, съкровище мое.
Хванати за ръце, те продължават напред, потънали в златното вълшебство на есенния ден. Дали ще бъде пътят им дълъг или къс, кой може в този миг да каже? Хубавото е, че не са залутани в безпътицата на краткото си време.
© Иван Хаджидимитров Все права защищены