ЕСЕНЕН ДЪЖД
Пътят се вие през гората. Пред тях просветва отвореното пространство на голямата ливада към която са се запътили. Слънцето провира лъчи през клоните и светлината им трепка по осланените жълтооранжеви листа на буковете. Окапали вече листа шумолят в краката им. Спират до изворчето край горската пътека. Тънка струйка бисерна вода пада в малката бистра локвичка под чучурчето. Тя пълни шепи и отпива. По лицето и косата й трептят отразени слънчеви зайчета. Поднася в шепи вода и на него. Докато той пие, част от нея се разлива по гърдите му, той изтрива с длан мокрите си устни и казва:
- Това е най-сладката вода, която някога съм пил.
Излизат от гората и прекосяват ливадата, изкачват се в горния край при старите дървета, където обичаха да сядат и да наблюдават планината. Там се отпускат в прегорялата висока трева. Жената приляга в скута на мъжа и гледа гонитбата на облаците в небето над тях.
- Небе за двама – казва тихо.
- В което откъм планината се спускат тъмни облаци – добавя то ...