Есенна покана

Няколко листа на тротоара

Повлачиха хоро към небесата...

Слънцето започна да не топли. Дъждът се превърна от полъх в ледени тръпки. Птичите крила махат щастливо, но за сбогом. Гребените на вълните сред тревите са вече с уморена, пожълтяла окраска. Клоните са все така в гордите си пози, но очите им са натежали и отронват въздишка след въздишка.
 Душата ми ухае щедро. Дълго чаках те, дълго мечтах те, дълго бях търпелива, дълго не плаках по теб, дълго... твърде дълго останах себе си сред гората и те дочаках.
Усмихнах се на зимата в бяло, родих те в образ през пролетта, щастливо поднесох ти лятото и осъзнах есента. После отново, от самото начало с бяла усмивка венчах се за теб, но вече с мисъл за есен.
Упоритите птичи криле ме зовяха, в топлина от лъчи се топеше всяка случайна обида, всяко утро безразлично в сезона ни галеше като в пролет. Ако пък се случеше сърцето ми в ритъм от болка да бие, твоето повеждаше танц и превръщаше мъката в пламък, и пламъкът в молитви за още. Щастлива бях и още по-щастлива беше есента, когато единствена и се усмихвах със душа. Когато не обвинявах вятъра, когато не плачех със листата, а ги постилах в път към светлината. Когато дарявах всяка отлитаща птица с по една мечта и знаех че е достатъчо за да се завърне. Когато по изтръпналата в очакване земя вграждах надеждите в едно със есента. И знаех... знаех, че е есен, но някак не у мен.

Сега какво?

Есен е. И в гората, и по стъпките в небето, и във въздишките на вятъра... есен е...

В очите ти защо вали?

Премрежени и моите са. Болка е. Сърцето ми римува зимата. Последен танц?

Покани ме!

Есен е. А аз изгарям от мечти.