Слънцето започна да не топли. Дъждът се превърна от полъх в ледени тръпки. Птичите крила махат щастливо, но за сбогом. Гребените на вълните сред тревите са вече с уморена, пожълтяла окраска. Клоните са все така в гордите си пози, но очите им са натежали и отронват въздишка след въздишка.
Душата ми ухае щедро. Дълго чаках те, дълго мечтах те, дълго бях търпелива, дълго не плаках по теб, дълго... твърде дълго останах себе си сред гората и те дочаках.
Усмихнах се на зимата в бяло, родих те в образ през пролетта, щастливо поднесох ти лятото и осъзнах есента. После отново, от самото начало с бяла усмивка венчах се за теб, но вече с мисъл за есен.
Упоритите птичи криле ме зовяха, в топлина от лъчи се топеше всяка случайна обида, всяко утро безразлично в сезона ни галеше като в пролет. Ако пък се случеше сърцето ми в ритъм от болка да бие, твоето повеждаше танц и превръщаше мъката в пламък, и пламъкът в молитви за още. Щастлива бях и още по-щастлива беше есента, когато единствена и се усмихва ...