- Как е баща ти? - попита Илиян своя приятел Евгени. - Не съм го виждал отдавна.
- Да ти кажа - отговори Евгени. - Дава вид, че е добре. Че не му пука за едно или друго. Спокоен е. и като най-стар от всички, вместо ние да му даваме кураж, то той ни е опора.
- Може би само така изглежда, за да не ви тревожи.
- Ще разберем, ако тайно го наблюдаваме. Без да знае, че сме около него.
Двамата приятели отидоха до бащината къща на Евгени. Отвориха вратата. Тихо. Без шум. И застанаха на място. Старецът гледаше през прозореца и си говореше. Те се заслушаха.
- Това ли заслужаваш, старче? - казваше си възрастният мъж. - да няма с кого да споделиш това, което те вълнува. Цял живот си изслушвал този и онзи. Деца си отгледал и изучил. Пред хората се хилиш като човек, който няма грижи. А като останеш сам плачеш. А е толкова красива есен. Златна. Да излезеш навън, че да се прибереш някак весел, засмян. Това ли е било то старостта? Казват, че е привилегия. Че малко хора я имат. Какво остана от мен? Бяла коса. Несбъднати мечти. Старо тяло с болежки. Поне с есента мога да споделям без да ми се подиграе.
Сълза се търколи по лицето на стареца. Той се обърна. Видя сина си и приятеля му. Смути се. Избърса сълзата си и каза:
- Добре сте ми дошли!
- Защо плачеш, тате? - попита Евгени.
- Не плача, сине! Силна е светлината, че ми подразни окото. Кога си ме виждал да рева като дете. Ти пък.
Двамата приятели се засмяха. Извадиха шише с ракия. Направиха салата. Старецът седеше на масата и ги гледаше.
- Поне да извадя хляба, да не седя като гостенин! - каза той.
- Няма нужда, тате! - каза Евгени. - То само стой.
Тримата си говореха за спомени. За бъдещето. За това, което не се е случило. И нито един от тх не усети самотатат в есенната вечер.
Явор Перфанов
20.10.2023 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов Todos los derechos reservados
Но, едва ли!
Пък и аз съм един усмихнат за пред хората!
Е,това за сълзите, защо да не ги оставим на самотата?
Поздравления, за написаното от теб, Явор!
Развълнуван и трогнат съм...до сълзи!🙏