Етюд № 4

Събудих се малко преди изгрев, стреснат от споходилите ме през нощта сънища. Небето надничаше иззад прозореца – отгоре хладно синьо, по-надолу прасковено, пронизано от златисти нишки, чакащо жаркото слънце. Сърцето ми биеше учестено, чувах го в ушите си. Леко се надигнах и се загледах в прозирната омара, предвещаваща горещ августовски ден. Гърдите отново ме боляха с онази тъпа, тежка болка, насложена сякаш с векове и въпреки това така скорошна, че пареше като жив въглен. А очите ми бяха все така в примката на полусъня.

Паметта ми се белеше. Фини частички се отлющваха, падаха в безкрая и после отново се връщаха, ясни, огнено очертани, красиви. Като змия, дълга, силна и люспеста, умът ми непрестанно сменяше кожата си от спомени и отдолу изникваха все нови и нови, старите оставаха за миг забравени, после се възраждаха и всичко се повтаряше. Малки, но осезаеми пръстчета, меко драскаха съзнанието ми с нокти и така го поддържаха будно дори в съня, дори докато спях чувствах, знаех, мислех. Представях си как хващам четката и започвам да рисувам дълга, безконечна наситеножълта линия, как четката се заменя с молив, двете черти се сливат в една.

Да чувстваш. Да усещаш. Да изгаряш и пак да се въздигаш като феникс от пепелта, болен и излекуван едновременно, да усещаш живота във вените си и въпреки това да умираш всяка една секунда. Виждах се как тръгвам и вървя равномерно, упорито, преживявам всяка случка, усещам всеки допир, отпивам всяка глътка. Пак и пак, и пак. Иззад спуснатите ми клепачи нямаше време, точно както на гроба й нямаше минало, бъдеще, настояще. Болка и радост, мъка и любов, наслада и агония. Нищо не можеше да бъде отделено като самостоятелна емоция или действие, ужасът се прераждаше в щастие.А после се виждах как се възраждам – издигам се сред отломките на съзнанието си и отново ги събирам в себе си, сякаш никога не сме били разделени. Прибирам ги, подреждам ги, дори ги целувам, благодаря им, прегръщам ги.Пълна нирвана, непокварена и слънчева като морска утрин в началото на лятото. Копнеж, поръбен с носталгия, тъчеше бримка в съзнанието ми, осъзнавах, че никога не ще се повтори това безметежно блаженство и въпреки това не страдах така неугасимо, както в реалността.И се давя с всеки дъх, и настървено поемам следващия. На излизане, парва гърлото ми като нажежено желязо. А аз продължавам да дишам. Въпреки всичко. И знам, че ще продължа... До самия край.