Стаята се въртеше, танцуваше свой собствен нереален танц около главата ù. Тя се опитваше да се включи, но всеки път щом направеше опит да се изправи и тялото й се пречупваше недоволно, принуждавайки момичето отново да се отпусне върху студения под. Мислите ù звучаха някак далечни, някак чужди. Ту затваряше очи, ту ги отваряше, а цветовете около нея не преставаха да се сливат, да препускат свободно, докато тя се чувстваше като окована за земята. В миговете, в който бе със затворени очи почти можеше да си представи, че лети. Чувстваше се толкова лека, толкова дяволски лека. Може би дори се чувстваше добре, може би. Тя не знаеше какво чувства реално, дори не бе сигурна целия този шум в главата й и множеството, преплитащи се гласове за какво спорят. Преплитаха се и емоции, със същата грация танцуваха и се въртяха около ръбовете на изтърканото й до кръв съзнание. Еуфория, каза си тя. Тя ли го каза всъщност, неин ли бе гласа? Еуфория, повтори се по-твърдо. И еуфорията дойде, пристигна бързо и дори не почука. Влезе и затръшна вратата след себе си, уверена и саркастична започна да пълзи право към мозъка на момичето. Нямаше прегради, които да не разруши. И момичето утихна, каза си, нека, само тази нощ. Само тази нощ.

А, стаята танцуваше ли танцуваше.