Ex Nihilo Me Feci: Confessio // От нищото себе си създадох: Изповед

Pars I - Excitatio // Част I - Пробуждане

"Не преминавам на Тъмната страна. Аз съм Тъмната страна.“ - заявих го твърдо, с пламтящ поглед. Дори аз не можех да повярвам, че това е самата истина. В този миг всички болезнени спомени проблеснаха пред очите ми - страданията, болката, предателствата. Цялата тежест се изля наведнъж през мен, като тътен, който разтърси тялото ми. Разбрах, че старото ми аз е мъртво. Погледите около мен са разочаровани и изпълнени със страх. Може би доброто в мен наистина бе изчезнало и бе заменено от жажда за отмъщение и свобода. „Паднал ангел“, „ангел без криле“ - оказаха се прави. Но макар да не можех да летя, сега вървя. Тичам. Напред. Към целта си - империя, в която свободата ще бъде на пиадестал. Не тази свобода, ограничена от „нормалност“ и фалшива добродетел, а истинска - на мисълта, на чувствата, на душата, на действията. 

Паднах и умрях, за да се преродя. (Р)еволюцията започна и нищо не ще я спре.

Pars II - Acceptatio // Част II - Приемане

Когато изрекох тези думи, мракът не се появи. Той вече беше тук - отдавна в мен, отдавна около мен. Просто сега му дадох име. Отне ми години да спра да се боря с него. Първо го мразех. После го отричах. С времето го наричах „аз“. Всяка болка, всяко предателство, всяко мълчаливо разочарование от хора, които наричах свои, го хранеха. И сега... сега вече не го отричам.

Този мрак не е зло. Не е глад за отмъщение. Той е защитникът, който се роди в деня, в който умрях като наивен човек, надяващ се, че като обърне и другата буза, светлите дни за него ще дойдат. Сега осъзнах, че нямам нужда от светлина, че да бъда някой. Въпреки това, старото ми аз още шепне понякога. Опитва се да ме върне към нея. Но не осъзнава, че аз не я отричам - просто вече не ѝ се кланям.

Аз съм Тъмната страна. Не защото избрах злото, а защото спрях да се самозалъгвам.

Pars III - Dissolutio // Част III - Разпад

Виждам ги понякога. Тези, които наричах свои. Не ме гледат вече в очите. Не защото се срамуват, а защото не знаят какво виждат насреща си. Може би дори вярват, че съм станал чудовище. Но истината е, че аз се научих да ги виждам такива, каквито са. Без маските, които им помагах да носят.

Те ми показаха какво е самота, докато още стояха до мен. Научиха ме на предателство, без да го изрекат в прав текст. Техните усмивки бяха ножове - някои в гърба, други в гърдите, а най-острите - право в сърцето.

Но не им се гневя. Вече не. Гневът беше етап. Болката - също. Сега ми е просто студено. Без илюзии. Без надежда, че ще се върнат или че някога ще ме разберат.

Истината е, че не ме изгубиха, защото съм се променил. А защото съм спрял да се сгъвам, за да им бъда удобен. Те обичаха мой образ, който не съществуваше. Аз обикнах себе си, когато спрях да се преструвам, че съм него. Никого не виня. Никого и не чакам. Вече не правя място за хора, които сами са избрали да си тръгнат, защото не им хареса, че не кървя тихо.

Те ме напуснаха, когато започнах да кървя на глас.

Pars IV - Renascentia // Част IV - Прераждане

Понякога, когато нощта е най-тиха, го чувам. Онзи мой стар глас. Този, който ме молеше да простя, да повярвам отново, да опитам да бъда добър. Шепне ми, че още мога да се върна и че не е късно. Не ме интересува дали още мога. Вече нямам нужда от него. И не защото животът ме е пречупи, а защото ме е преизгради. От пепелта, в която ме оставиха - сам, сред сенките на хора, които някога ми казваха, че всичко ще е наред, а после изчезнаха, когато всичко се срина.

Нима трябва да се върна при светлината, която изгаряше очите ми? Нима да коленича пред свят, който ме уби тихо, с усмивки и празни думи?

Не, аз не съм изгубен. Намерих се.

Не ме е страх от себе си повече. Дори онези най-тъмни кътчета, които преди криех, сега са част от мен. Приех ги, нарекох ги името си, и не се срамувам.

Може би някога гласът ще продължи да шепне. Може би и никога няма да спре.

Но вече нямам уши да го слушам.

Не съм се променил. Просто вече не се моля на тъмнината да си тръгне.