Част 3

- Хорхе?
Нямаше никой. Чудесно, казах си аз. Преоблякох се набързо, сложих си тениска, покриваща лакътя, за да скрия поне малко раздраните си ръце. Грабнах чантата си и излязох. Скочих в колата, слязох в центъра на града и се запътих към оръжейния магазин. Когато отворих вратата, домашното духче приятно оповести моето влизане. Продавачът се обърна и се усмихна дружелюбно:
- Добър ден! С какво мога да Ви помогна?
- Добър ден - казах аз и се огледах. Зад него на най-горния ред бяха наредени големи автоматични пушки. Под тях стояха пушките тип „помпа”, а най-долу бяха поставени пистолети и „Узи”-та. -Искам да си взема някакъв пистолет за самозащита.
Той ме погледна от горе до долу, прецени ме на ум и след кратка проверка в склада дойде с 45 калибровия пистолет.
- Това е точно за Вас. Моделът е специално олекотен, за да може да се носи в чанта. Пълнителят побира 6 куршума, достатъчни да изплашат и най-натрапчивият нападател.
Поех студеното оръжие в ръката си. Почувствах прилив на сила, вълнение и откачена възбуда. Значи така се чувстват боговете. Обхванах дръжката на пистолета, сложих пръсти на спусъка и го насочих към стената. В главата ми веднага изникна образа на Хорхе. Натиснах спусъка.
„ЩРАК”
Естествено, че беше празен. Върнах пистолета на продавача:
- Има ли нужда от някакви специални разрешителни ?
- Разрешителното го издаваме ние - отвърна той - Даже не се налага да ходите до полицията, регистрираме пистолета директно в тяхната база данни с името от личната Ви карта, адрес и всичко останало.
Кимнах положително и казах, че купувам пистолета. Поисках и патрони за три пълнителя. Продавачът сложи оръжието в кутията му заедно с амунициите. Регистрира го на мое име, може да проверите, ако не ми вярвате. Платих в брой. Не исках Хорхе да знае, че съм купила такова нещо. Когато се прибрах вкъщи, веднага сложих патроните в пълнителя и скрих оръжието в кухнята. Надявах се никога да не потрябва.
Вечерта приготвих вечеря както обикновено. Той се прибра навреме. Седнахме да вечеряме в пълно мълчание. Не исках да говоря с него.
- Извинявай, че не можах да те взема днес - каза той. От устата ми се изтърколи едно сухо „Няма проблем”. Хорхе преглътна, взе си стола и седна до мен. Аз го погледнах със страхопочитание. Той ме прегърна, без да докосва раните ми:
- Виж, не искам да става така. Знам, че в очите ти сигурно приличам на животно, но аз не го правя, защото ми харесва - когато каза това, в главата ми изникнаха двете му очи вчера вечерта. - Обичам те твърде много и понякога не мога да се сдържам, когато някой друг се навърта около теб. Разбери ме и ми прости.
Целуна ме по челото и ме притисна до гърдите си. Сълзите ми потекоха сами. В този миг се почувствах слаба и уязвима като порцеланова вазичка. Прегърнах го, въпреки болката и продължих да плача. Ръцете ми трепереха. Погледнах го в очите. Той се усмихна. Не можех да не му отвърна. Бях готова да му простя още веднъж… и още веднъж… и още веднъж. Беше ми приятно в прегръдките му и не исках да се отделям от него. В онзи момент светът сякаш изчезна и бяхме само аз, Хорхе и детето.
        И сега идва ред на събитията, които Ви интересуват.
По-миналата вечер, преди нощта на убийството, по време на вечерното шоу телефонът прозвъня. Станах и вдигнах. Беше братовчед ми от Мадрид. Каза, че този уикенд ще е в града:
- Братовчедке, да знаеш, че е време да оправиш стаята за гости. Ще идвам с годеницата си да ви видим как сте с Хорхе. Ще ти се обадя, когато пристигнем. Оправяй леглата, ей. Искам сатенените чаршафи, дето ти ги подарих за сватбата.
- Добре, скъпи, нямам търпение да се видим - казах аз с усмивка. Не се учудвайте, че се обръщам към него така. Това е още от детските ни години. Той каза, че като пораснел, щял да се ожени за мен. Тогава бях малка, но все пак от онзи ден се обръщам към него често с думата „Скъпи”. Това беше искрата, която в последствие взриви бомбата. Не забелязах, че Хорхе е чул думите ми от другата стая. Когато се върнах на дивана, забелязах, че в главата му се върти нещо, но не го попитах какво, а само се усмихнах. Знаех, че вчера е имал сделка и тогава си помислих, че разсъждава над нея. От къде можех да знам, че съвсем друго нещо го е тормозило! Ако бях му казала кой ме търси тогава, Хорхе може би още щеше да е жив. Не мислете, че сега се чувствам гузно - не, няма такова нещо. Той си беше виновен.
Вчера, след като го изпратих на работа, се обадих на Мария, моята стара съученичка, която винаги остава до мен, дори и след като завършихме. Може би една от малкото ми истински приятелки. Забравих да го спомена това. Както и да е. Разбрахме се да се видим в нейната къща към шест. Милата Мария вече беше надула корема, ходеше изгърбена и ми беше невероятно забавно. Тя бягаше надалеч от алкохол, цигари и всякакви други приятни нещица. Все пак й оставаше удоволствието от тъпченето по цял ден с всевъзможни храни, което определено беше пратило красивата й фигура по дяволите. Един месец във фитнеса не й мърдаше, ако искаше да възстанови стария си вид. У тях се задържах до късно, може би до 10 и нещо. Когато се сбогувах с нея, се чувствах прекрасно. Имах нужда от един дълъг женски разговор и той ми се отрази просто невероятно добре. Колата на Хорхе вече седеше пред гаража и пазеше като вярно куче къщата. Паркирах моята до неговата и  влязох в дома ни. Всичко светеше. Холът, кухнята, коридорите… всичко. С усмивка на лицето се запътих към всекидневната, където очаквах да видя мъжа си. Стаята беше празна. Това ме учуди, защото Хорхе обичаше да седи пред телевизора до късно вечерта, а после се качвахме заедно горе. Обиколих първия етаж, виках името му, но никъде не можех да го намеря. Качих се до горе по стълбите и влязох в спалнята. Той лежеше на в своята поливна и се взираше безизразно в тавана. Тогава си помислих, че ме чака за друго, затова с палава крачка се доближих до него и седнах отгоре му.
- Как си, миличък? - попитах го аз.
Погледна ме с остър пронизващ поглед и ме попита следното:
- Къде беше досега? Знаеш ли колко е часа?
- Бях с Мария - отвърнах аз и го погледнах подразнено.
- С Мария значи.
- Да, в Мария, някакъв проблем ли има? - това прозвуча точно сякаш бях в пубертета и се карах с родителите си, че не ме пускат да отида на купон. Той присви очи и в този миг осъзнах, че съм направила грешка. - Скъпи, виж, не…
Преди да успея да се доизкажа, той ме изблъска на земята. Ударих се на синините, които бях получила, като паднах в храстите. Заболя ме зверски.
- Не стига, че ходиш по други мъже - каза той - но и ми държиш тон.
- Ходя по други мъже?! От къде, по дяволите, ти хрумна това?
- Вчера те чух, когато говореше на твоя „Скъпи” по телефона. Не се прави, че нямаш идея за какво става дума!
Станах от земята и мелодраматично се хванах за главата, завъртях
очи и отвърнах:
- Господи, Хорхе, говорех с братовчед си! Много добре знаеш, че се обръщам към него по този начин. Как може да си такова ревниво копеле!
Тогава ми се нахвърли. Удари ме с опакото на ръката си по дясната буза. Блъсна ме извън стаята и аз се ударих в стената на коридора. Вълна от болка ме заля, но по-важната мисъл, която се въртеше в главата ми беше, че той отново се е побъркал. Обхвана ме панически страх. Не можех да мисля за нищо друго в момента, в който бях опрях гръб в стената. Извиках от болката и се плъзнах надолу. Когато го видях как идва като бърз влак към мен, очите ми се изцъклиха. Станах рязко в мига, в който той излезе от вратата и посегна към мен. Мислех, че мога да избягам, но беше невъзможно. Той ме дръпна за роклята и аз извиках от изненада. Обърна ме към себе си, хвана ме за рамената и ме вдигна във въздуха. Краката ми започнаха бясно да се мятат в нищото. Хорхе ме погледна с психарския поглед и каза с омраза:
- Сега ще те науча да се държиш като човек!
Изритах го в корема. Той се сви на две, при което пусна хватката си и аз стъпих плавно на пода. Тръгнах да бягам към стълбите. Зад себе си чух как Хорхе изпсува нещо. Побягна към мен, а аз имах чувството, че ме гони носорог. Пресегнах се към парапета на стълбите, когато ръцете му се забиха в главата ми и ме спряха на място. Изпищях.
- Млъквай, кучко! - проскърца Хорхе през зъби и блъсна лицето ми в стената до стълбите. После още веднъж. Усетих металния вкус на кръв в устата си. Цялата ми устна беше разбита, носът ми също се разкървави, но като по чудо той не успя да го счупи. Обърна ме към себе си като майстор, който оценява произведението си. Бях невероятна гледка. От носа ми се стичаше кръв, която се смесваше с другите поточета от устата ми и се спускаше надолу по брадичката ми.
- Ти си едно недоносено шибано копеле! – промълвих аз и изплюх насъбралата се кръв в устата ми в лицето му.
Тогава ме пусна. Аз за малко да падна надолу по стълбите, но успях да запазя равновесие и застанах на два крака. Хорхе изглеждаше като малко дете, на което са му казали, че Дядо Коледа не съществува. Обърса кръвта от бузата си и я погледна с искрено изумление. Поех си за секунда въздух и притворих очи. В следващия миг усетих силна неописуема болка в корема. Сякаш бомби бяха експлодирала в главата ми и в стомаха ми едновременно. Изкашлях и последната си глътка въздух, последвана от капки кръв. Хорхе беше забил дясната си ръка с пълна сила в корема ми. После последва нов удар с лявата. Залитнах. Пред очите ми падна черна завеса. Той се отдръпна назад с наведена глава. Несъзнателно потърсих опора, но вместо това краката ми намериха стълбите. Започнах инстинктивно да слизам по тях. Една, две, три, четири, пет, шест… оставаха ми още толкова стъпала, но преди да успея да стигна до края, се претърколих като чувал с картофи. Тупнах като развалено яйце на пода. Лежала съм така няколко секунди. Времето сякаш беше спряло. Хорхе седеше горе и ме гледаше от върха на стълбището. В един момент усетих някаква течност да се стича по бедрата ми. Прокарах ръката си надолу и я докоснах през роклята си. Когато я вдигнах пред замъгления си поглед, в първия момент не можах да повярвам. Пръстите ми бяха червени. Рязко погледнах надолу. По бялата ми рокля личаха червени петна. Кръв. Тази мисъл ме смрази и аз изпищях като малко дете, което намира хамстера си мъртъв. Знаех много добре какво се беше случило. Разбирах го ясно, също както Вие разбирате, когато се изгорите. Да усетиш, че детето, което зрее в теб, никога няма да види бял свят, никога няма да ходи на училище, никога няма да изживее радостите на тийнейджърството, е сякаш да загубиш част от душата си. Това е болка по-голяма от физическата. Това е причината да намразиш някого, да го презираш, да го убиеш…