Тя вървеше с наведена глава по пустата провинциална улица. Погледът и виждаше единствено заснежения, кишав асфалт, в който газеха мокрите и измръзнали крака, но тя не усещаше нищо. Нищо, освен изгарящата болка в сърцето си. Изгонена. Изхвърлена като мръсно улично псе. От човека, на когото беше отдала живота си. Думите му се забиваха като ножове, отекваха в измъченото и съзнание, докато краката и продължаваха да се влачат в кишавия сняг в посока към малката автогара. "Да се прибера у дома някак." мислеше тя, "Само да стигна някак до мястото, което още е мой дом. Единственият, който имам и някога съм имала." Защото осъзна, че няма да намери дом в сърцето на човека, когото толкова обичаше. И айсберг би бил по-топъл от него. Тя беше за него по-малко и от куче. Той изпитваше по-голяма любов към кучето си, отколкото към нея. "Аз не съм това, от което ти имаш нужда. Не може да продължава така, аз държа на свободната воля и няма да позволя да ме контролира никой. Ти имаш нужда от някой по-стаб ...