Тя вървеше с наведена глава по пустата провинциална улица. Погледът и виждаше единствено заснежения, кишав асфалт, в който газеха мокрите и измръзнали крака, но тя не усещаше нищо. Нищо, освен изгарящата болка в сърцето си. Изгонена. Изхвърлена като мръсно улично псе. От човека, на когото беше отдала живота си. Думите му се забиваха като ножове, отекваха в измъченото и съзнание, докато краката и продължаваха да се влачат в кишавия сняг в посока към малката автогара. "Да се прибера у дома някак." мислеше тя, "Само да стигна някак до мястото, което още е мой дом. Единственият, който имам и някога съм имала." Защото осъзна, че няма да намери дом в сърцето на човека, когото толкова обичаше. И айсберг би бил по-топъл от него. Тя беше за него по-малко и от куче. Той изпитваше по-голяма любов към кучето си, отколкото към нея. "Аз не съм това, от което ти имаш нужда. Не може да продължава така, аз държа на свободната воля и няма да позволя да ме контролира никой. Ти имаш нужда от някой по-стабилен, някой, който да отговаря на очакванията ти. И на мен ми е гадно и не искам да страдаш, огледай се и ще видиш, че има хора, на които им пука за теб много повече, отколкото на мен. Аз съм разпиляна личност и на мен не може да се разчита." каза и той.
Значи той разбираше нейната любов и загриженост като контрол. Желанието и да помага и да се грижи за него като бреме. Искрената и и саможертвена любов като дамоклев меч над главата си. Защото се страхуваше от това, че тя го обича толкова силно, че мъката от една раздяла би я убила.  А тя жадуваше да го обича по този начин. Копнееше за такава всеотдайна любов. А той просто нямаше нужда от това.  Приятелство, компании, алкохол, веселби - да. Но не и любов. Не и отдаденост. "Върви си сега, имам нужда да остана сам." каза. След като тя беше взела отпуска, беше била път в снега и похарчила последните си пари за билет. За да е с него на този ден.  Сълзите и капеха върху прогизналото от мокрия сняг червено яке. Разпарящата болка в сърцето и отнемаше всичките сили. "Обади ми се утре. Колкото и да не вярваш и на мен ми пука за тебе. Ако не се обадиш, ако си направила нещо със себе си, значи край." "Ще ти се обадя." чу тя някъде от далеч гласа си. "Ще ти се обадя, обещавам. Не се безпокой за мен, няма да се самоубия, няма да умра." Тя изтри очите си с мократа ръкавица, извади салфетка и издуха течащия си нос.  Вече наближаваше автогарата. Погледна смачканата, мокра и мръсна салфетка, конвулсивно стисната в изтръпналата и ръка и с ярост я захвърли в поредната локва под краката си. Вдигна глава, отвори широко очи и прошепна: "Проклета да съм. Проклета да съм, ако оставя нещата така. Искаш независимост, ще си я получиш. Проклета да съм, ако ти предложа помощ, без да си я поискал. Проклета да съм, ако те оставя да хапеш ръката, която те галеше. Проклета да съм, ако помисля първо за теб, пренебрегвайки себе си. Проклета да съм, ако пак се затворя в къщи, забравяйки приятели и познати, за да чакам кога ще ми се обадиш. Проклета да съм, ако отдавайки ми се възможност да съм с друг, аз откажа от глупава вярност, на която казваш, че не държиш. Проклета да съм, ако винаги ти казвам истината, както правех досега, ти и без това ми нямаш доверие, макар да не разбирам с какво го заслужих. Проклета да съм, трижди проклета. Нека гръм ме удари, нека очите ми ослепеят, нека ми израсне мъжки полов член (о, мъже, невъзможни създания). Аз съм ЖЕНА. И се гордея с това. Тя пристъпи към буса, плати билета си и седна до заледеното стъкло. Извади телефона от джоба си и го изключи.  "И аз имам нужда да остана сама. И аз имам нужда от време за проясняване на главата." Защото знаеше, че той ще се обади. Знаеше, че му пука за нея, въпреки всичко. Знаеше, че и той я обича по някакъв свой смахнат, омаян начин. Знаеше, че има нужда от нея. Бусът потегли, оставяйки зад себе си малкия, заснежен провинциален град, в който тя стъпваше за последен път. "Ще трябва ти да дойдеш при мене. Когато и ако го направиш. Аз няма да се върна тук. Ако дойдеш, си добре дошъл в сърцето ми. Ако не... проклета да съм." Щеше да му се обади. На следващия ден късно или на по-следващия. Когато прецени, че и се иска и е готова. Не по-рано. Защото не можеше да излъже себе си, че още го обича, безумно го обича и не иска да скъса с него. "Не, не, не още, нямам сили да го направя точно сега. Но ако продължа по този начин, проклета да съм." Лепило за разбито сърце? Такова не съществуваше. Съществуват само егоизъм и инстинкт за оцеляване. Тя щеше да ги научи и двете, трябваше. Крайно време беше...