Как ме впрегнаха в политическата каруца
предизборен фЛИРтон

Случи се така, че загубих статута си на крайно незаинтересован от политиката и безгрижен човек.
Бяха тежки години. Родих се по време на пътя към развито общество, учих по време
на преустройството, дообучавах се по време на новата демокрация, започнах
професионалната си реализация в предевропейския период. Та нали знаете – всяко
време взема своите жертви. Учеха ни, че сме бъдещето на страната ни, напътстваха
ни да слушаме сърцето си в избора на професия, докато накрая всички се озовахме
на един огромен пазарски тезгях и се оказа, че бъдеще за бъдещето на страната ни
няма. Та по едни такива ясни причини по професия съм с две години трудов стаж, а
като безработен – с шест години. Който е дъвкал сухите залци на безработните,
знае, че оттам нататък избор няма. На всичко си съгласен. По програмите за
временна заетост на безработните временно ми проигра късметът – бях уличен
санитар, после оператор на озеленителна единица, разнообразих кариерата си на
временно зает като ринач на сняг и ето ме отново в положението на безработен. В
такъв период попитали някой си дали не познава сериозен човек, който да търси
работа и той се сетил за мен. Ще кажете златното пиленце, не е точно така,
пиленцето предлагаше работа на половин работен ден, та затуй мястото бе останало
вакантно. Подшушнаха ми освен това, че този път не става дума за непрфесонална
длъжност, че се изисква висше образование, компютърна грамотност, познания по
английски и представителна външност. Аз съм завършил английска гимназия, МИ като
първо висше и второ – компютърни технологии; висок, атлетичен, за годините си
преди изглеждах младолик, все още като се пооблека и понапъча хващам окото.
“Точно работа като за теб – казаха ми – най-после нещо по специалността ти.” И
аз се съгласих. Вкъщи ме потупаха по рамото и насърчиха въображението ми за
предстояща кариера. Оттук нататък пътят се отвори пред мен. Отидох на интервю,
където веднага безотказно приеха документите ми и тъй като нямаше други
кандидати, назначиха мен. Тактически секретар на НЕСГАФЕ-то по време на
предизборната кампания. Временна работа, но ще се запозная с много хора, кой
знае дали няма да изскочи нещо след това. Представиха ме на шефа. Бях се понадул
за няколкото дена, през които отвсякъде ми надигаха акциите и ме потупваха по
рамото. Той заговори направо и по същество. Каза, че изисква безпрекословно
подчинение, крайно партийно убеждение, сто процента себеотдаване и рибешко
мълчание. Гледайки го умно си взех едно наум. Имах си принципи по отношение на
политиката – встрани, без да гласувам никому доверие. Налагаше се да ги
пристъпя. Поне си запазвах правото да гласувам както аз си знам. Какво повече да
ви разправям – започна се моята кариера. Наложи се да си завирам носа в пресата
и да следя редовно телевизионния журнал, съставих си списък на тоя и оня от тая
и оная партия, коалиция и т.н., отбелязвах всички събития, свързани с
предизборната агитация, за да знам как да се държа с господата, които ми се
обаждат в офиса – кого да похваля и пред кого да мълча. И от всичкото, най-добре
ми се отдаваше мълчанието. Туй си го умеех повече от всеки друг. Бях натрупал
достатъчно опит. Мълчах по рибешки и псувах по рибешки. Главата ми бе бръмнала
от предизборни страсти, от политически форуми, дебати, конференции, та чак
започнах да се паля и аз. Добре си бях преди – нищичко не знам, не искам и да
знам. Държавицата ни все така си и седи. На мен поне главата ми бе мирна. Нямах
работа, за пари да не говорим, но поне спокойствието ми не страдаше и от
последните изявления на господата, на думичките или премълчаното във вечерния
блок. Страсти напразни! Ама ме подпалиха и мен – кротичкия, политически апатичен
човечец, дето бе прозрял, че от многото приказки по-леко не става. Мълчах
рибешки, а в ума ми едно наум, все си повтарях: “Да не бях в туй положение,
щяхте да видите вий крайно партийно убеждение! За кой ще гласувам, обаче, аз си
знам. Какъв съм аз – последна напречна греда в политическата каруца!” Как да ви
кажа, хвана ме страх. Ненавиждах еднакво всякакви политически групи, бях им
гласувал в себе си вот на недоверие. Но в черната кабинка, вие сигурни ли сте,
че никой не ни вижда? Налегнаха ме едни такива мисли: ами ако разберат, все има
начини, какво ще стане с моята кариера, бяха понамекнали нещичко за някакво
клубче на НЕСГАФЕ-то. Пак ли трябваше да вися в бюрото по труда, да се редя на
опашки и да се моля да ми запазят мотика със здрав сап. Преглътнах и последните
си убеждения, свалих гард и пуснах бюлетината им. После се оказа, че решаващите
проценти са два, кой знае – гласовете на такива изменници като мен. А можеше,
по-друго можеше да е! Последна напречна греда или трето болтче вляво, ама току
виж гредата се счупи и – прът в колелата на колата, или пък болтчето се
изтърколи и - отиде ти вола в калта и каруцата на парчета! Можеше… Сега, как спя
сега ли? Как да ви кажа – предстоят избори, но какво от това! Слагам глава на
възглавницата и преди да заспя като вятър преминава спомен от последния в
политическата ми кариера ден: днес някакъв си сополанко, започна работа. Вчера
беше на интервю в офиса ми. С няколко дипломи, все отлични, без трудов стаж, но
с принципи. Поглеждам го през рамо и чувам собствения си авторитетен глас: “
Изисквам пълно подчинение, пламенно политическо убеждение…”

ПОДПИС: Хапливецът