Наближаваше девет часа вечерта. Тръгнах към магазина, за да се видя с Дерек. Когато стигнах там се бяха събрали няколко коли. Едната от тях беше на Дерек. Приближих към нея, а вътре имаше неочаквана изненада. Натали беше на задната седалка, с Кевин - братът на Дерек. Усетих как стомаха ми се сви. Какво ли бе казал Дерек на тези двамата и защо бяха заедно точно, когато трябваше да се видим. Само като чух пискливия смях на Натали, ми идваше да си тръгна. Но нямаше как всички гледаха към мен. Имах чувството , че в тези змииски очи се криеше толкова много злоба, достатъчна за цял един свят. Дерек ме видя. Слезе от колата и приближи към мен. Очите му грееха от щастие.
- Здравей Патерсън. Ще се возим. Идваш ли? - Дерек ме приканваше да се кача в колата, но аз не можех. Сестрата на Итън беше на задната седалка. Каква неловка ситуация. Дали знаеше, че с Итън сме се разделили, нали и тя това искаше.
- Здрасти Дерек! Нямаше ли да бъдем само двамата? Защо има толкова коли и защо Натали е седнала отзад? - Дерек се смути. Дали знаеше, че Натали и Итън са брат и сестра? Явно не.
- Натали е новото гадже на брат ми. Познавате ли се?
Както си и мислех. Той явно не знаеше, че тя е сестрата на Итън. Физиономията ми издаваше смут и паника. Трябваше бързо да измисля нещо. Натали не трябваше да ме вижда с друго момче, още по-малко с Дерек.
- Да, познаваме се и то добре. Ще си тръгвам, грешка беше, че дойдох.
Обърнах се и си тръгнах. Дерек ме последва. Когато свих в уличката, спрях, за да го изчакам. Махна с ръка за обяснение, но аз продължих да вървя.
- Палома, защо си тръгна? - мълчание.
- Няма ли да ми отговориш? - Дерек ме дръпна към себе си. Ококорих големите си изпъкнали очи, изпълнени с въпроси. Той ме хвана за ръката и продължихме да вървим. Дълго време, вървейки държахме ръцете си без да ги пускаме. Колко хубаво беше само. Да се държим като влюбена двойка, без да се страхуваме, че някой ще ни види. Наближавахме квартала на Дерек.
- Сега ще ми кажеш ли, защо избяга? - погледна ме замислено.
- Натали е сестра на Итън. Незнаеше ли? - повдигна вежди. Нищо не каза. Продължихме да вървим - хванати за ръце.
- Притеснявате това, че тя беше там или се притесняваш от факта, че може би те е видяла да идваш към мен?
- Не! Нищо не ме притеснява. Изнервих се, защото, когато бях с Итън, тя се опитваше да ни раздели, и то не един път. А и не знам, дали тя изобщо знае, че аз и брат и вече не сме заедно.
- Е, вече не сте заедно. Вече си с мен, ако разбирасе го искаш. И никой няма да се опитва да прави каквото и да е било, защото ще съжалява. Палома, аз не съм Итън и няма да позволя на други хора да се бъркат във връзката ни! Бъди сигурна!
Колко хубаво звучи, това - вече си с мен. Дали имаше любов в думите му. Незнам. Звучеше истинско и красиво, но сърцето ми беше затворено. Не бе готово за нова любов! Когато видях Натали, отново си спомних за Итън. Мислих си, колко ни беше хубаво, заедно. Дали мислеше за мен, понякога? Глупости! Итън си имаше Елена, защо му трябваше да мисли за бившето си гадже. Нямаше смисъл, да се сещам за някой, който вече не е част от живота ми.
- Страх ме е ...
- От какво? - в пъстрите му очи, плуваха жал и съжаление.
- От събитията, които предстоят. Не съм готова да бъда с теб. Не съм готова да имам нова връзка, с който и да било. Онази нощ беше.. - последва мълчание. Дерек не откъсваше очи от мен. Очакваше да продължа, но аз спрях, защото не исках да го нараня.
- Каква беше онази нощ за теб? Какво предстои?
- Хубава. - да, беше хубава, но след нея, започнаха кошмарите.
- Защо тогава се страхуваш. Палома, отговори ми. Ти не си от тези, които се страхуват.
- Не искам да мина през същия ад, отново. Разбери ме. Ти искаш да бъдем заедно, но аз не знам дали искам.
- Ако не искаш да бъдеш с мен, няма да те карам на сила. Ще забравим за станалолто и всеки ще продължи по пътя си.
- Не! Не искам да забравяме за станалото помежду ни.
- А какво искаш?
- Да бъдеш до мен.
- Но без да имаме връзка?
- Без да имаме връзка.
- Добре. Права си. Искам прекалено много от теб. Скоро се раздели с онзи глупак и предполагам все още страдаш. Но аз ще ти помогна да се отърсиш от него. Само ми имай доверие.
Заваля дъжд. Озовахме се пред дома на Дерек. Трябаше да се скрием някъде, защото колата му остана пред магазина и нямаше как да си я вземе.
- Влез.
- Не искам.
- Защо?
- Има ли някой вътре?
- Не. Кевин е с Натали, а родителите ми ги няма.
- Добре, но когато спре да вали се прибирам вкъщи.
- Добре. Качвай се.
Влязох в дома му, а в главата ми нахлуха спомени от онази нощ, изпълнена с грехове и наслада. Спомних си , че бях толкова мокра и щастлива. Сякаш се намирах в шоколадовия магазин, на щанда с шоколадови торти.
- Искаш ли нещо за пиене? Чай, фреш, кола, вино?
- Вода.
- Само вода ли?
- Само вода.
- Заповядай. За теб вода, а за мен кола. Гладна ли си? Искаш ли да поръчам храна или да направя нещо на бързо?
- Ти можеш да готвиш?
- Да! Не се хваля, но съм много добър в кухнята.
- Интересно. Какво можеш да готвиш?
- Какво ти се яде?
- Труден въпрос. В момента ми се яде от всичко. Но за момента бих се задоволила със сандвич с пуешко. Обожавам го!
- Лесна работа! Само минутка и е готов! - Дерек припна към кухнята. Тя не беше от най-големите, но имаше толкова много кухненски принадлежности, че дори мъж като него, би се справил. Не вярвах в способносите му на готвач. Но очаквах да ме изненада. Е, първият път, когато бях у тях, в онази нощ на изкушения, той ми беше направил закуска. И беше вкусна.
Кухнята в къщи беше от големите и просторни , с голяма кръгла маса и много столове около нея. Родителите ми обичаха да имат гости, аз не. Майка ми умееше да прави само сладкиши, с които ме подлъгваше, когато бях малка. Другите гозби ги приготвяше лелята на майка ми. Тя бе същинска вещица. Не обичах семейството си. Те постоянно бяха заети с работа. Не ми обръщаха никакво внимание. Винаги трябваше да ме наглежда старата лелка. Тя ме държеше изкъсо, но пък готвеше божествено. За сметка на това, аз и късах нервите постоянно, освен когато ми приготвяше печена пуйка. Тогава се превръщах в ангелче.
- Ето ме. Дано ти хареса. Добавих и малко зеленчуци. Вие жените ги обичате, нали постоянно сте на диета. - Докато, той се кикотеше, аз грабнах сандвича, който ми бе приготвил и започнах да ям. Беше толкова вкусен и голям. Дерек бе доволен от себе си. Аз също. Беше само един сандвич, но направен с толкова любов.
- Страхотен е! И ти си страхотен! Толкова бях гладна, че нямаше значение какво ще ям.
- Радвам се, че ти хареса Патерсън. - и двамата бяхме доволни. Унесохме се в дълги разговори, които продължиха до полунощ.
- Време е да тръгвам. Благодаря за сандвича. Беше страхотен.
- Почакай. Не си тръгвай, остани при мен тази нощ. Сам съм.
- Ами Кевин?
- Кевин и Натали имат други планове, щом не са се прибрали още.
- Тя често ли идва у вас?
- Тя живее тук, Палома.
- Не знаех. И как е , харесва ли и ?
- Натали е много хитра. Винаги, когато родителите ни са в къщи, тя се държи добре. Но когато ги няма, започва да се разпорежда из цялата къща. Повишава тон на мен и брат ми, а той я гледа право в очите. Не и прави забележки. Когато го питам, защо не и се кара, той всеки път отговаря, че на една жена трябва да и бъде дадена свобода. Не го разбирам.
- А с него как се държи? Обича ли го?
- С него се държи нормално. Случи се два или три пъти да му се разкрещи пред мен. Той я погледна и тя млъкна. Не знам, защо, но си мисля, че тя има страх от него, колкото и да го обича.
- Ако има страх от него,защо тогава живеят заедно? А и родителите ти какво казват по въпроса, съгласни ли са?
- Кевин поиска така, за да е по-близо до нея и да я контролира. Родителите ми са съгласни. Все пак, Кевин е на 26г.
- Да я контролира, ли?
- Да! Тя е много подла. Предишният път, когато се разделиха беше заради нея. Тя му изневери.
- Не знаех. - настъпи мълчание. Натали била изневерила на Кевин. Аз също изневерих на Итън. Но не съм с него. Дали найстина, Кевин е простил на Натали или иска да си отмъси?..
- Е , стига сме говорили за тях. Хайде да поспим, че утре ще е дълъг ден.
- Добре. Нека поспим. - и двамата сгушени заспахме един до друг.
*** Затъмнение, преди свечеряване. Луната беше огромна. Слънцето скриваше лъчите си толкова бавно, сякаш чакаше Луната да го заличи, за да остане вечно на Земята, а ние, хората, да потънем в мрак. Беше зима до колене, а кошмарът се повтаряше. Отново бягах от тях, но този път с пълни сили, сякаш бях преродена. Кожата ми беше бяла, суха и грозна. Жълтеникавите очи съзираха падналия сняг. Правех ситни стъпки в снега, бягайки от тях... Отново бяха сто мъже. Те идваха след мен, но не ме гонеха, аз сама бягах. Беше ме страх... Поглеждайки назад съзрях, че аз съм като тях.***
© Памела Todos los derechos reservados