Уханието на малките синеоки теменужки се разнасяше из гората. Тревата бе посребрена от сутрешният мраз. Зимата все още отказваше да си тръгне, впила ледените си пръсти в дърветата. Нейните горчиви сълзи се бяха превърнали в малки сребристи бисери, разпилени по пролетните цветя. 

 Слънцето се усмихваше все повече и повече на света. Стопляше с лъчите си премръзналата от студ земя. Галеше нежно кокичетата. Те чакаха нетърпеливо пролетта. Нейното ухание се носеше във въздуха наоколо все повече и повече. Топлината на докосването ѝ се усещаше в гората. С нежната песен на синигер, тя възвестяваше пристигането си.

 Голямата ела гледаше как едно малко облаче се опитваше да скрие лика на слънцето. Зимата се опитваше да запази своето царство, но силите ѝ отслабваха. Елата чакаше с нетърпение пролетта да нарисува своите прекрасни картини. Дърветата щяха да облекат своите сватбени одежди. Гората щеше да се напълни с живот.

 Там високо в клоните на най-големият бор, седеше малката фея Мила. Зелената ѝ рокличка блестеше. Русите ѝ коси се спускаха по раменете. Зелените ѝ очи се взираха в далечината в търсене на нещо. Прозрачните ѝ крилца пърхаха нетърпеливо. Тя се загледа в увехналите иглички на своя бор. Чуваше отчетливо горчивите му въздишки, които разкъсваха сърчицето ѝ. 

 Нейният стар приятел се бе разболял. Тя усещаше как тялото му го предава все повече с всеки изминал ден. Често погалваше клоните му, лекуваше раните му с малката си вълшебна пръчица. Дори нежното докосване на слънцето не му помагаше. Обичта на Мила вече не радваше нейният стар приятел. 

 Така ден след ден, той ставаше все по- слаб и по- изтощен. Нейните грижи не бяха достатъчни за да облекчат мъката му, но тя отказваше да се предаде. Един ден дойде възрастен мъж, който се спря до тях. Видя повехналите иглички на бора и сложи знак на болното дърво. Мила знаеше, че нейният приятел бе неизлечимо болен. Мъничкото ѝ сърце се стягаше от мъка и болка. 

 Тогава ги видя, в далечината. С весела глъчка идваха дърварите, които изпълваха гората с песните си. Скоро те пристигнаха и се взряха в старият ѝ приятел. Без да се бавят, замахнаха с брадвите си. Мила чуваше стенанието на дървото с всеки удар на брадвата. Бисерните сълзи се стичаха по лицето ѝ. Тя остана там, впила пръстите си в големият клон, ридаеща и самотна. Борът изстена един единствен, последен път и падна тежко и с въздишка, покосен от острите брадви. Мила прегърна стъблото му и остана така дълго. Нейният верен приятел вече го нямаше. Сърчицето ѝ се сви от мъка и болка. 

 Над гората се спусна нощ. Черната пелена на мрака, обгърна света наоколо. Мила усети студа, който нахлу във вените ѝ. Нейният любим приятел, който извисяваше снага над всички наоколо, сега лежеше там на ледената земя. 

 Мила чу сподавена въздишка някъде зад себе си. Полетя в мастиленият мрак и се заслуша в звуците на нощта. Скрита сред големите дървета, една малка ела потръпваше от студ и самота. Малката фея долетя до нея, докосна телцето ѝ с пръчицата си. Стопли игличките ѝ с любовта си. Сърцето ѝ се изпълва с радост. Тя седна на тревата близо до малката ела, сгуши се близо до стъблото ѝ, усети топлината, която се разнесе по крехкото ѝ тяло. Макар все още да тъгуваше по старият си приятел, тя отново имаше цел. Знаеше, че тук бе необходима. Любовта изпълни всяка пора на тялото ѝ. Остана така, сгушена в новата си приятелка. Затвори очи и сънува усмивката на прекрасната пролет.