Уханието на малките синеоки теменужки се разнасяше из гората. Тревата бе посребрена от сутрешният мраз. Зимата все още отказваше да си тръгне, впила ледените си пръсти в дърветата. Нейните горчиви сълзи се бяха превърнали в малки сребристи бисери, разпилени по пролетните цветя.
Слънцето се усмихваше все повече и повече на света. Стопляше с лъчите си премръзналата от студ земя. Галеше нежно кокичетата. Те чакаха нетърпеливо пролетта. Нейното ухание се носеше във въздуха наоколо все повече и повече. Топлината на докосването ѝ се усещаше в гората. С нежната песен на синигер, тя възвестяваше пристигането си.
Голямата ела гледаше как едно малко облаче се опитваше да скрие лика на слънцето. Зимата се опитваше да запази своето царство, но силите ѝ отслабваха. Елата чакаше с нетърпение пролетта да нарисува своите прекрасни картини. Дърветата щяха да облекат своите сватбени одежди. Гората щеше да се напълни с живот.
Там високо в клоните на най-големият бор, седеше малката фея Мила. Зелената ѝ р ...