Светът е разтеглив - като майчина утроба, като пристан неочакван, като непреодоляна злоба. Има място за всеки, загубил се и за всеки, намерил се.

И аз така, разтягам се до пръсване, за да побера в съзнанието на моя свят всички образи, съдби, тълпи от емоции, които оставят диря в душата ми.

Колко сме крехки! И как безвъзвратно се щураме из неведомите поля на желаните реалии. Страхуваме се повече, отколкото можем да понесем и този страх погубва насладата от споделеното...

А всъщност, всяка радост или тъга се случват само веднъж!

***

Снимам вече цял час и не мога да постигна желания ефект. Пред обектива ми се изреждат дузина професионални манекенки, но не успявам да уловя дълбочината в образа. Получава се двуизмерна рефлексия, съчетана с малко повече грим и отработени пози...

Спирам. Незнайно откъде се е шмугнал малък врабец. Разпердушинва с часове градената дисциплина. Хвърчат листа, перуки, пощурели осветители и девойки. За секунди преценявам шумния хаос и започвам да снимам. Изплашени, учудени, стъписани, весело-закачливи лица, които чак сега започват да се връзват някак с търсеното от мен впечатление. Имах друго в предвид, но така се получи по-добре.

Гледам проявените фотоси. Не се налага да ги обработвам. Имат си всичко: натрапчива емоция, движение и характер, без мярка, така, както трябва да се пресъздава нарушената хармония... Агресията води до изместване.

Докато шофирам си мисля за мига. Дали случващото се около нас не е проекция на търсенията ни? Поглеждам към натрапчивото жълто на светофара и форсирам в празното на нощта.

***

Нещо прерязва главата ми. Боли. Очите ми отказват да прогледнат. Пресягам се през купищата книги, фотоси, зарязани чаши и бутилки и пипнешком улавям телефона. Не е ясно откога звъни. По болката в главата си предполагам, че е отдавна...

- Да... Добре... Когато се среша. - затварям. Смея се. От години не нося коса. Зная, че ще изтълкуват правилно израза и няма да ме чакат днес в студиото.

Имам ангажимент към себе се. Мечта, която постигнах с много труд. Набързо слагам душ, обличам се и грабвам фотоапарата. Поглеждам към разпиляните остатъци от вчерашните ми терзания и си обещавам, че ще въведа ред когато се прибера. Надолу по стълбите си давам сметка, че би се получила страхотна снимка от хаоса върху бюрото ми. Ще си я бодна в офиса да ме пази от похотливите погледи на иначе услужливия ми асистент.

***

Децата ме чакат! Красивите им нежни очи са вперени с надежда в магията на фотографията. С такова усърдие се надпреварват да ме впечатлят с находките си от изминалата седмица, че се оставям да ме въвлекат в играта на усещания. Измислих я спонтанно. Целта ми беше да ги провокирам. Започнах да измислям думи, върху които трябваше да поработят една седмица. Най-добрите попадения издаваме в списанието. Тази седмица печели „Любопиткото" - мъничко глухарче, подало руса главица изпод бетонната плоча на един строеж. Децата могат да бъдат изключително прозорливи. Някак инстинктивно напипват очевидни истини, които отдавна сме престанали да констатираме.

***  

Петък е. Тази вечер съм на лов за новини. До късно преравяме барове и кръчми за да отразим нечие падение. Известните не ни обичат и с право. В редакцията вали от недоволни величия и съдебни искове, но такъв е живота. Едни печелят пари, а други се възползват от това...

В Петък винаги се прибирам с вмирисани спомени, които дори фотосите на картини от Ван Гог и Майстора не могат да измият.

***

Сънувам. На поляната сме аз и малката ми сестричка. Мама нарежда върху вестник парченца салам, доматки и краставички - курнишони от градината. Чупи топлия хляб, който сме купили преди да излезем на пикник. Маха на татко. Той естествено не вижда. Запилял се е някъде с новия си „Зенит" и снима пчелички. Така поне ми каза, когато изсипа багажа върху тревата и остави мама сама да се оправя с него.

Зеленчуците миришат на земя. Всяко нещо има неповторим, негов си мирис. Задрямвам под шарената сянка на чинара, а слънчевите зайчета рисуват във въображението ми картини от бъдещето. Когато се събудя, трябва да питам татко как може да се изобрази миризмата...

Помня, че ми обеща да ме напътства. Също така помня, че ми помогна да се науча да приемем нещата такива, каквито са. И да ги запечатвам... За да преодолявам липсата им... Когато ги загубя.

07.01.08.

Пловдив