9 мин за четене
Франсиска. Името ѝ оставяше металически вкус по устните ми. Беше хубава, може би не твърде много, но имаше дяволско красиви очи. Бяха зелени като смарагд и те пронизваха като стрела. Сякаш минаваха през теб и ограбваха душата ти. Тя не си даваше сметка за това или поне така твърдеше, „нямам власт над очите си – казваше тя, – те водят собствен живот, виждат, каквото намерят за добре, гледат накъдето поискат и понякога се чувствам сляпа“. Вярвах обаче, че познава добре силата на очите си, и си представях как се чувства пронизана и ограбена всеки път, когато се погледне в огледалото. Вярвах в зелените ѝ очи, както не съм вярвал в нищо друго през този живот. Изпитвах към тях страх, какъвто не съм изпитвал и към Бога. Може би защото бяха зелени… или по-скоро защото бяха нейни.
Франсиска не беше най-умното създание, което съм срещал, но беше пълна с енергия и вдъхновение, които ѝ помагаха в работата. По онова време работехме във фабрика за идеи. Задачата ни беше проста, стига да имахме доста ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse