Франсиска. Името ѝ оставяше металически вкус по устните ми. Беше хубава, може би не твърде много, но имаше дяволско красиви очи. Бяха зелени като смарагд и те пронизваха като стрела. Сякаш минаваха през теб и ограбваха душата ти. Тя не си даваше сметка за това или поне така твърдеше, „нямам власт над очите си – казваше тя, – те водят собствен живот, виждат, каквото намерят за добре, гледат накъдето поискат и понякога се чувствам сляпа“. Вярвах обаче, че познава добре силата на очите си, и си представях как се чувства пронизана и ограбена всеки път, когато се погледне в огледалото. Вярвах в зелените ѝ очи, както не съм вярвал в нищо друго през този живот. Изпитвах към тях страх, какъвто не съм изпитвал и към Бога. Може би защото бяха зелени… или по-скоро защото бяха нейни.
Франсиска не беше най-умното създание, което съм срещал, но беше пълна с енергия и вдъхновение, които ѝ помагаха в работата. По онова време работехме във фабрика за идеи. Задачата ни беше проста, стига да имахме доста ...