Аз поисках и дъжд заваля...
...и отрони той сълзи неродени в реалността, които за миг бяха жадно погълнати в праха. Изчезнаха без звук, без стон, без да забележат липсата им дори. И нищо не потръпна. В тихата, безлунна нощ. Вселената все така бездушно оставяше времето да следва своя път - не спря за миг да им помогне, не позволи да поскърбят за тях дори. Изтри ги от паметта на елфите танцуващи в утринната роса, заличи ги в книгите на вещрите, открадна ги от легендите на селяните и ги обрече на забвение. Безмилостно, в един миг на безвремие ги остави  да отнесат със себеси истината за хиляди мечти. Мечти, които щяха да  я променят изцяло, които щяха да изтръгнат от сърцето й измъчваните от собствената си продължителност векове на монотонност и остарял порядък. Изплаши се от чистотата им, от силата на светлината успяваща да надмогне времето, космоса и пространството. Не за първи път обезпокоена за собствената си непоклатимост тя потръпна за миг и... спусна над тях пелена на забрава, отне им силата с единствената й подвластна магия. Безсилни и изтощени  те потънаха в изсъхналата до болка земя, просмукаха се във вените й, ала парещата болка ги накара само за миг, за един неочакван миг на агония да запулсират със страстта на неизживяно щастие. Едничак лъч, капка светлина и последна глътка... мрак... земята, тази която се хранеше със смъртта остана предана докрай. Прие ги, приласка ги и благородно им позволи да се преродят в живот отново. Същият... но безопасен и безсилен... вече друг.
 Аз поисках и дъжд заваля... В едно далечно време, в един различен свят и след векове наред най-старите елфи се кълняха, че са чули като стон или въздишка ехото на заглъхващите писъци на дъжда. На онзи - истинският който можел да накара кръвта във вените ти да кипи в страст или душата ти да стене в болка. А всички знаем - елфите никога не лъжат... дори когато вали.