Питаш ме, приятелю, за какво съм жаден.

Татко е щастлив човек. Постигнал е всичко, за което е мечтаел моят Татко. Ще кажеш дрън дрън. Много знаеш ти за какво е мечтаел Татко ти.

Знам. Не знам как, но знам.

Той мечтаеше за Мама. За Мен и Батко. За Път. Все го рисушаше този път. Един такъв в полите на Тетевенския Балкан. Хем е поле, хем е в подножието на Балкана. Балкана присъстваше в рисунките на Татко ненатрапчиво. Беше винаги там, но никога не обсебваше картината. 

Това, което винаги имаше покрай пътя бяха дървета. Татко е голям приятел на дърветата. Спомням си когато се разхождахме в околностите на родното му село  ‚Добревци“, Татко си вървеше по пътя и си откъсваше от тук джанка, от там слива или дуда. Имах чувството, че ако го оставя Татако сред тези негови приятели, може цял живот така да си живее ходейки по пътя, изхранвайки се с плодовете на дърветата, почивайки си под сянката им.

От падналите изсъхнали клони Татко можеше да издялка всичко което му беше необходимо. И кавал може да направи, и бастун, и лъжица, и чаша. Той виждаяе в дървото душата му и и помагаше да стане видима за нас слепите  с помощта на едно джобно ножче. Татко не насилваше дървото, както не насилваше живота, както не насилваше и себе си, и светът му се отблагодаряваше с Любов.

Да, приятелю. Светът обичаше Татко и всички ние го обичахме. Жените обичаха Татако толкова много, че даже аз бидейки на трийсет ревнувах от тази им обич към него – мъж тогава на шейсет годишна възраст.

А той обичаше истински само една жена – Мама. Седемдесет години живяха те заедно. Мама бе неговата постигната мечта.

Между Ябланица и Добревци се извисява Драгоице. Това е масив от Тетевенският Балкан. По него се вие път, който се качва на високото. Там има едно място от което се открива чудна гледка.

Татако ме водеше там. Там от скалата на север нямаше преграда за погледа. Татако ми казваше че при хубаво време от там може да се види Дунава, който е на стотина и повече километра от това място.

Той заставаше на тази скала и гледаше ширналият се пред него безкрай. Напред се простираше Дунавската хълмиста равнина. Татако не се плашеше от високото. Той просто стоеше там и равнината му говореше нещо, а той мълчаливо и отговаряше. Какво си говореха е тайна за мен.

После Татко се обръщаше към мен с усмивка и ме повеждаше по една странична пътечка в планината. След двайсетина минути ходене стигахме до чудна чешма в гората, на склона на планината.

Кристална хладка водица се лееше от чучура. Огромни дървета стояха, като колони в храм, гората шумеше леко и приспивно, приятна прохлада даваше отмора от летните жеги. Имах чувството че на това място мога да остана за винаги. Навеждах се над чучура, подлагах длан под струята и пиех, пиех ....

Питаш ме за какво съм жаден сега, когато съм емигрант в Щатите и мога да пия всякакви най-екзотични и редки напитки?

Жаден съм за вода от „Гарванчето“!