Газената лампичка

Отхвърлен писък на изкуствен нюанс на времето ни кара да се обърнем назад, за да прозрем мислите на неукия и словесната стойност на потока от думи на великия знаещ. И в този модел остава скрит и недокоснат несъвършеният, безславният, стъпканият, но не бездушен и безволев индивид, в който всичко е по детски чисто, непринудено и наивно просто. Този човек, който не живее за другите, а с тях, който не ламти за слава, а търси приятелско извисяване. Този човек, който не е против идеала на съвършенството, но често е несъвършен в своя идеал.

Всеки търси и припокрива в живота смисъла на онеправдания с болката на оправдания, странната философия на слепеца с неблагоразумната изтънченост на зрящия, силата на величието със слабостта на умопомрачената потъпкана действителност. Всеки е по своему велик, всеки иска да е болезнено силен и изтънчено изискан, без да си дава сметка на кого всъщност е необходимо това. Защото едва ли някой, който е естествен, е признат. Едва ли някой, който рискува да прозре и изрази истинското “аз“, е разбран. Едва ли някой, който „може“, иска да „бъде“, защото по-лесно е „да бъдем“, дори да не го умеем достатъчно добре.

Оптимистите отдавна останаха в миналото, егоцентриците в настоящето, а философите са в минало, настояще и бъдеще. Но истински признатите останаха в забвение. Днес на показ са философско-неориентираните безименни словоплетци, а в бъдеще... Е, бъдещето е пред нас! Философи, не се излагайте! Не придавайте сладък привкус на осолено-изсушените ни умове! Не ни разяждайте повече, защото ще дойде моментът, в който ще се самоизядем.

А дотогава запалете газената лампичка и поддържайте фитила изправен и поне мъждукащ. Не се спирайте и не мачкайте излишните конци, които ви пречат спокойно да се препъвате във възлите на времето. Не се крийте, ако нещата не са такива, каквито сте искали да бъдат, когато сте ги сътворили и захвърлили в забвение.

А когато времето отключи някоя тайна врата, не бързайте да влизате, не се бутайте, защото не знаете какво ви очаква отсреща. И все пак, човешко е неизвестността да буди първичен страх във всеки „хомо сапиенс“. Тогава закъде сте се разбързали? Спрете, починете, отдъхнете! Ние също ще си починем. Пък да става каквото ще!

Газената лампичка загасва. А светлината? Тя е някъде в нас - далечна, неоткрита, неизчерпаема, но и все още неизползвана. И навярно идва мигът, когато индивидът се превръща в археолог, който, дълбаейки по-дълбоко в душата си, стига до нея, прозира същността ѝ, но и често се пита какво да прави с нея? Някои я използват пълноценно, без страх и задръжки, и градят своето щастие... Други, забързани, я слагат встрани и в мига, в който я потърсят, разбират, че друг се е възползвал от нея. А трети... Трети я заключват дълбоко в сърцето си и не искат никой да я прозре, да я докосне, да я омърси и оскверни. За тях тя си остава реликва.

Аз съм в една от тези три категории. А ти?...