-И това ако не е най-великият полицейски инспектор на всички времена!

Станислав Симеонов бавно се обърна по посока на познатия глас и изгледа преценяващо притежателя му отдолу нагоре.

-Добра вечер и на теб, втори най-велик! Какво търсиш в тая дупка по това време, Деляне?

-Че какво му е на кръчмето, бе Стани?

-Нещо не ми се връзваш ти тук. Винаги си предпочитал по-така местата. Като ония, в които ходи шеф ти.

-Ще кажеш, че твоят не ги обича. Да не сме кучета, че да приличаме на стопаните си?

-По-лошо. Дали сме си гъзовете под наем.

-Няма нищо лошо в това, да избереш по-добрия работодател.

-Ти ще седнеш ли най-сетне или ще ми висиш на главата? Така трезвен хич не си ми по вкуса. Приличаш на бившата ми. Само дето не си направил буквата „Ф“.

-Какво пиеш? Да те почерпя?

-Айде стига любезности! Какво искаш?

Делян Алексиев седна на масата на своя колега, огледа се предпазливо и извади бутилка с минерална вода от вътрешния джоб на якето си. Течността в нея имаше подозрително златист цвят.

-Ако поръчаш мезенце, може да дегустираме, а?

-Не ми се прави на интересен! Наливай и да се свършва! Добре, че барчето е на шурея, че иначе...

-Знам, знам. Не се свениш да ползваш ритници и юмруци срещу авантаджии.

-Да, да. Хубаво. След като разбрахме кой какво може, казвай вече каквото имаш да казваш.

-Нужна ми е информация.

-Стига бе! Че каква информация мога аз да ти дам от завода?

-Не. Не за завода и работодателя ти. Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за Елисавета Иванова.

-Кой ти поръча да копаеш за нея? Димитър, нали?

-На него вече му предоставих каквото успях да намеря. Обаче ми трябва повече. Кажи ми професионалното си мнение за това момиче.

-Не ми харесва накъде върви тоя разговор.

-Просто си говорим. Като колеги и стари приятели.

-Нищо няма да получиш, докато не ми отговориш за какво ти е.

-Ехе! Така ще кажеш, естествено! По наше време полицаите мислеха с главите си и не им трябваше нищо друго, освен мотив, възможност и кой печели от престъплението, за да го разкрият.

-Деляне, лазиш ми по нервите вече. Стига с тия увъртания!

-Стани, много грехове имам в тоя живот. Един от най-големите е, че работя за индивид, който отдавна трябваше да е зад решетките. Никога няма да си простя, че не успях да го вкарам там преди двайсет години. Още по-лошото е, че съсипахме живота на свястно и невинно хлапе. Знаеш до какво доведе това. Нападенията над Чакърови. Бомбите в мазето на завода. Кой вдигна във въздуха чисто новите коли на братята...

-Ясно за момчето. Вече ще се оправя по друг начин. Не като честен гражданин. И на мен ми е гузно, ама какво можехме да направим? Млади, зелени срещу империята на Чакърови?

-Каквото и да е! Обаче не си мръднахме и пръста от страх да не ни изгонят. Сега, обаче, е различно. Отвсякъде ги дебнат да стъпят накриво. А малкото извратено същество вече е влиятелен мъж. И продължава с любимия си „спорт“. В последния месец трябваше да платя на пет момичета, за да си затварят устите за това, което им е сторил. Не беше никак красиво, повярвай ми.

-И какво общо има с тъмното хоби на Димитър Елисавета?

-Когато издирвах информация за нея, Димитър ми каза да търся нещо, което се е случило в детството ѝ. Травма, която да е преобърнала живота ѝ, понеже той чувствал, че двамата имат нещо общо. Разните му там романтични простотии за вътрешната тъмнина и тем подобни.

-И ти какво намери?

-Виж сам.

Станислав Симеонов пое подадените му четири листа и се зачете. Бяха два смъртни акта, едно свидетелство за раждане и една болнична епикриза.

-Виж имената.

Симеонов се загледа в имената и в написаните дати

в документите. След кратко мълчание погледна събеседника си със съмнение.

-Това, приятелю мой, е мотив.

-Тоест смяташ, че Елисавета е тръгнала на свой кръстоносен поход срещу Чакърови?

-Уви.

-И какво мислиш, че може да им направи?

-Кое е най-лошото, за което можеш да се сетиш?

Делян Алексиев и Станислав Симеонов се гледаха като опитни картоиграчи. Дебнеха се кой ще се издаде пръв, за да вземе другият цялата печалба.

-Ще ти кажа това, до което съм стигнал като извод относно нея. Тя е педант. Върши всичко по утвърдени правила, не се замисля в критични ситуации и бързо взема най-правилните решения за момента. Позволява си да изпуска на воля емоциите си много рядко. Обикновено под влияние на алкохол или в отсъствие на зрители, които на са ѝ близки. Когато разговаря с теб оставаш с впечатлението, че е репетирала и редактирала думите си многократно. Но пък във висшите кръгове на обществото това е общоприето поведение. Следователно не мога да ти дам нищо, за което да се хванеш. Момичето не е психопат като някои наши общи познати.

-Аз мисля, че я подценяваш. Според мен тя е по-опасна от

него, което може да е в наша полза.

-Май пак няма да ми хареса какво ще кажеш. За примамка ли смяташ да я използваш? Да я поднесеш на Димитър на тепсия?

-Ти разбираш ли, че най-после светът може да се освободи от едно чудовище? Какво значение има дали с него ще бъде жертван още един безвъзвратно увреден човешки ум?

-А ако не си прав? Ако тя е невинна? Може ли съвестта ти да понесе още един съсипан напразно живот?

-Ако е невинна, ще я измъкнем навреме. Резиденцията на Чакърови и наблъскана с бръмбари. Чувам абсолютно всичко, което се случва там. Само бръмбърът в спалнята на Емилия Чакърова нещо се повреди и не дава сигнал. Освен това, Елисавета е с проследяващо устройство. Мога съвсем незабелязано да ѝ поставя микрофон и тогава няма да има никакви тайни. Грози ли я опасност, ще разберем навреме.

-Добре де, какъв ти е планът да сгащим Димитър? Разчиташ, че някой слънчев ден ще се опита да я изнасили ли?

-Разчитам, че ще се опита да ѝ направи нещо. Прекалено съмнителен е интересът му към нея.

-Щом казваш! А защо продължаваш да му вършиш мръсната работа, след като толкова отчаяно желаеш да го затвориш?

-Казах ти. Чаках подходящия момент. Може и да ти се стори пълна тъпотия, обаче вече се чувствам по-мръсен и от най-скапания парцал на улицата. Ако имам поне малък шанс за изкупление, ще направя всичко възможно, за да не го изпусна този път. Защото може да е за последно.

Станислав Симеонов погледна изпод вежди стария си приятел и колега и гаврътна наведнъж шотчето си с домашнярка.

Казвам се Елисавета Георгиева Иванова. И имам поне три причини да мразя Чакърови.

Родена съм в семейство на лекар и филолог. Мама е учителка по български език и литература. Баща ми пък беше специалист по образна диагностика, но честно казано разбираше от всичко. Диагнозите и лечението му ги потвърждаваха професори на най-високо ниво. Много му се възхищавах, затова още от прогимназията мечтаех да стана лекар. Живеехме в малко градче, близо до областния град и съвсем близо до химическите заводи на известната фамилия Чакърови.

Когато бях на осем годинки, мама и татко с голяма радост ми съобщиха, че ще си имам братче или сестриче. И аз се зарадвах много. Чаках с натърпение да се роди, за да можем да си играем. Нашите с трепет обзавеждаха детската стая и купуваха всякакви бебешки стоки. Аз пък рисувах ли рисувах картинки, на които държа малко вързопче с бебе.

Когато дойде време да ражда, татко закара мама в областната болница, където самият той работеше. Обещаха ми веднага, след като се роди, да ми дадат да гушна бебето.

Излъгаха ме. Никога не видях малката си сестричка. Когато попитах какво се е случило ми разправиха някаква история от която разбрах единствено, че вече е на небето и не я боли нищо. След години стигнах до истината, а именно че бебето се е родило със страшни увреждания и е починало веднага след раждането. По онова време не се правеха нито кръвни, нито такива обстойни образни изследвания на бременни като днес, затова родителите ми нямаше как да разберат, че детето им е увредено.

Обаче стана ясно друго-че уродствата му както и тези на много други деца родени по същото време се дължат на токсично замърсяване от "Чакърови индъстрис". Системите им за безопасност не работеха както трябва и след поредица от обгазявания и изпускания на химикали в питейната вода, хората започнаха да се разболяват все повече и по-тежко.

Татко винаги е обичал истината и фактите и се опита да ги посочи на властимащите, но никой не му обърна внимание.

Когато бях на петнайсет, при един от първите ми гинекологични прегледи стана ясно, че никога няма да мога да зачена или износя дете и това също се дължеше на дългогодишното ми излагане на отровите от завода. Татко за пореден път се опита да въстане и имаше реалния шанс да получи някакво възмездие, но му скроиха номер. Вкараха го в лудницата, където започнаха да го тъпчат с лекарства и след известно време той не издържа и се обеси.

С мама не можехме повече да останем в провинциалното градче, където всички ни гледаха като прокажени. Преместихме се далеч, в планината. Малко по малко душевните ни рани се покриха с коричка, но така и не зараснаха.

Аз станах лекар, въпреки всички трудности и лишения, на които бяхме подложени двете с мама. В университета се запознах с първата си любов. Срещахме се няколко години. През последната година от следването се оженихме. Бяхме решили, че като взема специалност, ще си осиновим детенце. Той знаеше за проблема ми, но ме подкрепяше безрезервно.

На втората година от специализацията ми стана чудо. Забременях. Колко щастливи бяхме с мъжа ми, когато ехографията потвърди съмненията ни!

Само че и това щастие не трая дълго. В края на петия месец от бременността, когато се правят детайлни изследвания на вътрешните органи на бебето се установи, че има проблем със сърцето, хранопровода и бъбреците му. Липсваше и половината мозък. Накратко-щях да родя изрод.

Нямаше какво да се прави-наложи се да се предприеме аборт по медицински показания.

Сърцето ми се късаше, защото знаех, че това беше единственият ми шанс да имам детенце. Кръв от моята кръв и душа от моята душа.

След аборта, отношенията с мъжа ми охладняха. Върнах се да специализирам, но все по-малко ми се прибираше вкъщи при него. Не можех да го гледам в очите. Чувствах се виновна, задето ни сполетя такава трагедия. Защото ако не бях увредена, детето ми щеше да е здраво.

Разводът не закъсня. Депресията-също. Нямах вече сили да карам тридесет и шест часови смени, да работя на две места, да нямам пари дори да се усмихна и да понасям отношението на онези, които трябваше да ме обучават.

Един ден ми се прииска всичко просто да приключи. Бях се надвесила над перилата на един пешеходен мост и размишлявах над шансовете да се удавя в реката, когато чух две жени, преминаващи покрай мен да споменават фамилията на Чакърови.

Сякаш ме удари ток. Чакърови? Ама разбира се! Те бяха виновни за абсолютно всички нещастия, които ме сполетяха. Тогава какво правя аз тук?

Прибрах се у дома, но през цялото време не ми излизаха от главата. Чакърови и техният завод. Как ми се искаше да усетят поне една десета от болката, която течеше във вените ми, пулсираше в главата и сърцето ми! Да си платят за злините, които са причинили на толкова много хора!

Хрумна ми много откачена идея. И колкото повече се опитвах да не мисля за нея, толкова по-силно ми се набиваше в съзнанието като припев на досадна популярна песен. Дали можеше да има справедливост? Дали една единствена жена, ако е твърдо решена да я постигне, би могла?

Аз съм Елисавета Иванова. И това е историята на едно отмъщение...