-Мислех, че сме се разбрали по въпроса за срещите ни, Алексиев. Не можеш да идваш в централата когато си поискаш.
-Така е. Но имам важна информация. Възстанових част от записа от подслушвателя в стаята на майка ти. Искаш ли да го чуеш?
-Искам, но не тук. Да отидем другаде.
-Не беше ли кабинетът ти звукоизолиран? Какво по-добро място за слушане на тайни разговори?
-Казах другаде. Изчакай ме да си взема палтото и идвам.
Делян Алексиев покорно изчака работодателя си навън. Нямаше да се опита да влезе, макар да знаеше кого ще завари вътре. Този път опасността беше избегната.
-А палтото?
Димитър Чакъров се сепна, огледа се и вдигна очи към Алексиев.
-Да, вярно. Май съм го оставил в колата.
Двамата тръгнаха да излизат. Бившият полицай провеждаше поредното наблюдение над обекта си и забеляза, че е особено напрегнат.
-Да не си прекалил с кафетата?
-Какво? Защо?
-Нещо изнервен ми изглеждаш.
-Тежък ден. По-тежък от обикновено.
-Тогава да ходим да пием по едно?
-Може. Но нека да е някъде, където да не се набиваме на очи. Не съм в настроение за циркове.
-Знам идеалното място.
След като слязоха до подземния паркинг, Димитър Чакъров се спря и застина в очакване.
-Защо спираш?
-По-добре да отидем с твоята кола.
-Е, тука вече не позна. Дойдох с такси. Колата ми е на ремонт.
-Не си сериозен.
-Какво да се прави - с колите на старо е така.
-Не ти ли плащам достатъчно, за да си вземеш нещо свястно? За какво ги харчиш всичките тия пари?
-По-спокойно, де! Вижда се, че хич не си в насторение. Ама не си го изкарвай на мен.
-Извинявай.
-Ще ме черпиш едно голямо и ще ти приема извиненията. Както и да е. Не щеш такси, ами какво ще кажеш за градския транспорт? Там поне никой няма да ти обърне внимание.
-Трябва да има нещо наистина голямо на тоя запис, за да се съглася на подобен мазохизъм.
-Има. Но ако не проявяваш интерес, винаги мога да го унищожа и все едно нищо не е станало.
-Добре, хубаво! Ще се возя с теб в смрадливата консервна кутийка! Води ме!
-Няма ли да си вземеш палтото? Навън е минус десет.
-Ти да не си ми майка, бе? Ако искам пък гол ще изляза навън!
-Е, прекаляваш вече! Прави каквото щеш, ама като почнеш да трепериш като лист няма да ти дам мойто яке.
Двамата мъже стигнаха до най-близката спирка и изчакаха следващия автобус. Съвсем естествено, беше претъпкан с хора, връщащи се от работа. От миризмите, глъчката и постоянното притискане, на Димитър Чакъров му прилоша и започна да се олюлява. Едва успяваше да се задържи на краката си и стискаше металната тръба над главата си с всички сили. Делян Алексиев с огромно задоволство продължаваше наблюдението си върху него.
-Много ли ти е забавно? Проклет да съм ако още веднъж се съглася на нещо такова!
-Не се заричай! Нищо не се знае.
-Ще ти го удържа от заплатата. За нанесени психологически щети.
-Полезно е да видиш как живеят простосмъртните. От време на време трябва да си припомняш как изглежда земята отблизо.
-Ако продължаваш да ме дразниш, ти ще я видиш отблизо.
Делян Алексиев не отговори. Не се съмняваше, че Чакъров най-младши притежава достатъчно дързост, за да го нападне по всяко време. Но беше абсолютно сигурен, че не би могъл да го надвие. Уменията, практикувани с десетилетия, не се забравят. Тялото само разбира кога и какво да направи, за да се защити и атакува.
Когато най-после слязоха от тролейбуса, малкият брат Чакъров звучно се изхрачи в едно кошче, пълно със смачкани билетчета.
-Като решиш, че си приключил с демонстрацията на това колко си отвратен от транспортните услуги на общината, ми кажи. Барчето е зад ъгъла.
Димитър го изгледа сърдито, но си замълча. След няколко минути ходене, двамата вече се настаняваха на една от масичките в гаражното барче, в което Алексиев напоследък провеждаше срещите си с "делови партньори".
-Боже, Алексиев! В по-голям бардак не можа ли да ме доведеш? Имам чувството, че оня зад бара всеки момент ще изкара туба с антифриз и ще ни налее от нея.
-Е, точно преди вас го изпиха! Остана ми само течност за чистачки. И от сливовата на тъста.
Димитър и Делян се спогледаха и прихнаха да се смеят. Барманът извади две чаши и бутилка от безалкохолно изпод тезгяха и ги погледна въпросително. Димитър кимна. След като бяха напълнени, Алексиев стана за да вземе чашите и ги занесе на тяхната маса. Двамата отпиха след мълчаливо надигане и Чакъров заговори:
-Добре де, признавам. Има си атмосфера мястото. Пък и не е лоша скоросмъртницата.
-Тъй ще кажеш, я! Ето, заповядай! Наслади се на чутото!
Делян извади от джоба на якето си флашка и я постави на масата.
-Ти бъзикаш ли се с мен? Къде да я включа сега?
-Това си е твой проблем. Като ти предлагах да пуснем записа в кабинета ти, не щя.
Димитър Чакъров премести погледа си от флашката върху Алексиев няколко пъти, след което отпусна глава в шепите си.
-Ако не знаех, че вършиш работата си перфектно, сега щеше да осъществяваш близък социален контакт с богатата микрофлора на пода на гаража.
-Ама много си боен днеска! Да не те е отрязала някоя мацка, а?
Очите на Димитър Чакъров засвяткаха гневно. Той рязко се изправи на крака, стисна зъби и беше готов да скочи върху Алексиев, при което той зае отбранителна позиция, но барманът се озова между тях и успя да ги разтърве преди да се е стигнало до сблъсък.
-Ей, ей! Ако ще се разкрасявате един друг, хайде да не е тук.
Делян и Димитър се поуспокоиха и бавно седнаха.
-Всичко е наред, мъжки! Само си говорим.
-Като само си говорите, не ме карайте да излизам втори път. Искате ли още по едно?
-Давай!
-Голяма работа ще да е тая жена, че рискуваш да ти набият мутрата заради нея.
-Личният ми живот не те засяга.
-Верно? И това откога? Да не се наложи и на нея да ѝ нося разните му там подаръци на добра воля някой път?
-Няма да ти се наложи.
-Ти си знаеш. А за записа... Ще се изненадаш колко много неща ще ти се изяснят.
-Ще ти платя веднага щом го чуя.
-Разбира се. Наздраве, тогава!
-Наздраве!
-Лиза, къде си? Наред ли е всичко?
След като се изстрелях от централата на "Чакърови индъстрис" и отново реших да си проветря главата в парка, телефонът ми иззвъня и механично вдигнах без дори да поглеждам номера. Беше Атанас. Съвсем бях забравила, че имахме среща.
-Да, не се тревожи. Аз съм в парка.
-Добре, чакай ме там. След малко идвам.
Трябваше да се успокоя. Не можех да си позволя да ме види в такова състояние.
Всъщност нищо не се бе случило освен това, че Димитър разбра какво ми е известно за него. Лошо. Не биваше да се разкривам по такъв глупав начин. Можеше да се опита да ме отстрани преди да имам възможност да сторя каквото и да било.
А можеше и да успея да го провокирам достатъчно силно, за да ме нападне и да извадя на показ истинското му лице.
Б-р-р! Само при мисълта за евентуален досег до него ми се повдигна. Но сериозните намерения изискват сериозни решения. Важно беше да определя докъде съм готова да стигна и какъв точно да бъде капанът, който смятам да заложа. Помня, че си бях обещала да жертвам всичко в името на победата. Но тогава нямах почти нищо и беше лесно. А и победата щеше да е пирова, защото със сигурност бих изгубила себе си за да получа отмъщение, след което няма продължение. Край на пътя и полет в бездната.
Не. Твърде леко биха се отървали. Когато хвърля бомбата, трябва да присъствам, да стана свидетел на ефекта, който ще окаже върху цялата фамилия Чакърови. А ако пострадам ще е даже по-въздействащо върху публиката. Едно от нещата, които ги правеха уязвими, бе репутацията им в обществото. Затова влагаха огромни суми в съхранението ѝ в безупречно състояние. Уж се носеха слухове, но никога и никъде не се потвърждаваха.
Беше необходимо да се представи неопровержимо доказателство за чудовищната същност на Димитър Чакъров. Едва тогава можех да бъда сигурна, че хегемонията им ще бъде унищожена.
-Ето те и теб! Нали щеше да дойдеш при мен? Какво стана?
-Имах неочаквана среща.
-Така ли? С кого?
-С изключително неприятния ти брат. Извинявай, но е така. Опитваше се да ме убеди да те зарежа, уж за доброто на компанията.
-И ти какво му отговори?
-Ти как мислиш?
-Обзалагам се, че си се съгласила на драго сърце.
-Естествено! Най-правилното нещо, което една жена може да направи, когато я заплашва психопат, е да изпълни точно нарежданията му.
-Лиза? Той направи ли ти нещо?
Лицето на Атанас придоби такова ужасено изражение, че се наложи да го прегърна, за да се успокои. Което с пълна сила важеше и за мен.
-Не би посмял. Все пак ми дължи живота си.
-Ще го убия ако дори се опита да те докосне!
-Не се и съмнявам. Но няма нужда. Мога прекрасно да се грижа и сама за себе си.
-Не е вярно. Вече не е и нужно. Защото имаш мен. Ще направя и невъзможното, за да бъдеш в безопасност.
-Стига! Животът ми не е само борба за оцеляване. Има и доста приятни моменти в него.
-За тях също можеш да разчиташ на мен. Между другото, случайно да ти се ходи на кино?
-Само ако филмът е с продължение.
-Ахам. Е, ще се опитам да го уредя. Но нали знаеш, може да е малко трудно...
Обвих ръце около врата му и го целунах бързо. Той ме привлече към себе си и ми отвърна с дълга и сладка целувка.
Бързо забравих неприятните емоции, които изпитах при "срещата" си с Димитър. Атанас прогони тревогите ми, върна ми усмивката и ме накара да пожелая отново да бъда щастлива. Да повярвам, че е възможно.
Мога ли да мечтая за повече? Или ми остава единствено да изгоря мостовете зад гърба си и да се хвърля в неизвестното?
Твърде много ми харесваше това, което се случваше между мен и Атанас. Ако започна война, двамата с него ще бъдем противници. А най-жестоките битки се водят между бивши любовници.
Дали е възможно да го привлека на своя страна? Ако тръгнем заедно срещу Димитър, може би съществува нищожен шанс да съхраним това мъничко специално нещо, което толкова трудно се гради, а толкова лесно се разрушава.
Дългът към рода или дългът към сърцето? Още не знам, но скоро ще стане ясно кое е по-важно. Във всички случаи, обаче, финалната битка ще бъде между мен и Димитър. И предполагам, в нея всички средства ще бъдат позволени...
© Мария Митева Todos los derechos reservados