Глава единадесета - Черен огън

Нощта беше тиха и спокойна; чуваха се само лекият полъх на вятъра и шумоленето на листата. Природата беше в съвършена хармония. Луната ярко блестеше над смълчаната дъбова гора. Сребристата лунна светлина осветяваше земята където достигаше. През нощта гората беше по-спокойна, отколкото през деня. Дъбовите дървета бяха стари и големи и короните им бяха гъсти.

Ан и Кийла бяха на една поляна недалеч от останалите и лежаха прегърнати на меката трева под безоблачното небе, загледани към нощния небосвод. Звездите и луната бяха изключително красиви и блестяха по-силно от друг път. Ан се загледа захласнато в лицето на Кийла. Очите й изглеждаха още по-красиви, когато в тях се отразяваше лунната светлина.

- Луната и звездите са толкова красиви - въздъхна Кийла. - обожавам да ги гледам.

- Аз също, наистина са прекрасни.

Ан мислеше само за Кийла. Мислите му за нея изпълваха съзнанието му. За него тя беше най-красивата, най-умната и най-уникалната на целия свят. Странно как не я беше срещнал по-рано. Той обожаваше да се любува на лицето и очите й. Ан наистина беше влюбен в Кийла.

Той я погледна в очите, усмихна се и каза:

- Обичам те, Кийла, повече от всичко останало - Ан затвори бавно очи и нежно целуна устните й преди тя да каже каквото и да е.

Целувката беше чувствена, но прекъсната. Ан и Кийла чуха някой да тича към тях и видяха Кел и Еланор, които изглеждаха много разтревожени. Кел посочи към мястото, където бяха спрели на лагер, а сега там се виждаха факли и се чуваше бойният вик на Джу. Четиримата моментално тръгнаха натам и след около минута отидоха до Джу, който имаше няколко дребни рани, но като цяло беше непокътнат.

- Научих ги копелетата мръсни, научих ги аз - смееше се Джу. - Ще идват докато се храня. Няма такива! Хубаво ги набих, с голи ръце, хах. Едва ли скоро пак ще прокопсат. Добре поне, че нищо не отмъкнаха. - Джу продължи да ръфа хляба, който беше хванал.

- Нищо? Джу, Кориус го няма! - изпищя Еланор.

Зад тях се чу тупване и Кориус се строполи на земята. Очевидно беше на дървото преди да падне.

- Добре съм, нищо ми няма, не се бойте! - каза той с типичния за него глас. - Когато видях, че тези разбойници се приближават, опитах да кажа на Джу, но той само ми каза да млъквам и аз реших да се кача на дървото. Това бяха бандитите, които ме обраха преди да ви срещна. Хване ме страх и... - Кориус беше прекъснат от ръмженето на Джу, което беше знак да мълчи.

- Най-добре ще бъде да проследим бандитите до лагера им и да ги победим. Следите им са още топли, няма да е трудно да ги проследим.  - Ан погледна въпросително към другите и всички кимнаха в мълчаливо съгласие.

Докато петимата прибираха нещата си, Кориус само мрънкаше, че се бавят прекалено много, докато самият той нищо не правеше. За няколко минути багажът беше прибран и повечето от него беше на гърба на Джу, който го носеше с лекота. Ан и Кел тръгнаха напред и се взираха в земята да търсят още и още следи. Това не беше трудно - следите се виждаха ясно. По следите Ан и Кел разбраха, че бандитите са били десетима лековъоръжени хора. Еланор стоеше до Джу и лекуваше дребните му рани, въпреки че той отказваше с оправданието, че не му пречат.

Вече бяха минали около два часа откакто шестимата бяха тръгнали по следите на бандитите и продължаваха да ходят навътре в гората. Около тях гората ставаше все по-тъмна и по-тъмна, но за светлините, които Кийла измагьосваше за всеки мракът не беше проблем. За Ан и Кел не беше никакво предизвикателство да намират следите на разбойниците - те очевидно са бързали и не са ги прикривали. По едно време Кел се спря, взе единия от двата си кинжала и каза:

- Сега се сетих нещо - Кел заби кинжала в една от следите, прошепна нещо на оръжието си, постави го на един плосък камък и го завъртя около центъра му. Кинжалът спря да се върти и сочеше право напред, накъдето продължаваха следите. Крадецът обясни: - Кинжалът ми може да покаже е някой сега, ако го докосна до топла следа. Очевидно сме на прав път, но просто исках да се подсигуря. Като гледам колко бързо се променя блясъкът на острието, сигурно вече сме много наблизо. Сигурно ще ви се стори странно, но кинжалът ми каза за тази си способност. Казва се Нарея, между другото, и има люспи и кости от зелен дракон по дръжката, а острието е изковано от един от най-великите древни ковачи. Дълга е историята за това как се сдобих с това съкровище, но някой ден ще ви разкажа. - Кел се загледа прехласнато в прекрасния си кинжал и тръгна напред с кинжала в дясната му ръка. - Хайде да тръгваме вече!

Ан отиде до него и  започна да му говори за оръжията, които сам е ковал и за оръжията, които е виждал и на които се е възхищавал. Кел кимаше в одобрение и слушаше Ан с интерес. ‘'Елфът е истински майстор ковач, мечовете му са невероятни'', помисли си Кел.

Скоро Ан видя в далечината светлина като от огън и ускори темпото си, което и другите петима направиха. След няколко минути шестимата видяха на една поляна огромния лагерен огън, около който бяха насядали около стотина разбойника. Разбойниците ядоха, пиеха и пееха гръмогласно. Някои от тях се караха за нещата, които бяха откраднали и повече от тях се сбиваха и избиваха за краденото. Най-далече от огъня седеше млад човек с черна роба с отметната назад качулка. Некромантът седеше на края на дълга дървена маса с най-силните от разбойниците, сред които най-много бяха орките, но имаше и много хора. Предводителят на разбойниците беше млад човек със средно дълга права черна коса и черни очи. Кожата му беше малко бледа, изражението му беше неспокойно и ядосано. Погледът му беше свиреп; в този поглед имаше нещо нечовешко сякаш некромантът обожаваше да измъчва другите. Другите разбойници го следваха поради страх от мощните му магии.

Всичко това шестимата проумяха за около минута. Кориус видя мандолината си и замалко да изскочи от дърветата и да се втурне да я вземе, но Кел го хвана за туниката и му каза да не мърда, докато не му дадат знак. Бардът неохотно се съгласи. През това време Ан се беше облегнал на едно дърво, беше взел лист, мастило и перо и рисуваше лица и мечове. Това беше едно от любимите му занимания. Еланор се беше заела да упражнява една некромантска магия, която паладинката смяташе да използва срещу разбойниците. Действието на тази магия би било доста болезнено за бандитите - в ума им ще се появят ужасяващи образи, изобразяващи най-дълбоките им страхове и хвърлящи ги в паника. През това време всички те биха били отворени за атака и много лесни мишени.

Ан беше подготвил план:

- Първо Кийла ще загаси огромния огън, след това магията на Еланор ще хвърли бандитите в паника и ще бъдат лесни мишени за други магии, а после ние петимата ще наобиколим младия некромант. Да се приготвим ... Сега !

Кийла каза няколко магически думи и направи няколко много бързи движения с меча си и огромният лагерен огън мигновено изчезна, а същия момент Еланор направи унищожаващата съзнанието магия върху бандитите, които започнаха да се лутат безцелно и да удрят напосоки - повечето от тях се избиха един друг. Кийла измагьоса стотици ножове и ги запрати по останалите разбойници, които мигновено се строполиха безжизнено на земята. Ан, Кел и Джу вече бяха около некроманта, който държеше книгата си със заклинания и гледаше ту към Ан, ту към Кел, ту към Джу. След броени мигове при тях дойдоха Кийла и Еланор.

- Кварто Нарас! - изкрещя некроманта и от него се разхвърчаха вериги във всички посоки, но Кийла ги унищожи с противозаклинание преди да ударят някого. Младият некромант запъхтяно и учудено изкрещя: - Кои сте вие? Как успяхте да избиете разбойниците ми толкова лесно? Откъде...

- Млъквай, копеле, и ни кажи к'во, по дяволите, прави отрепка като теб с тея разбойници. Да не си и ти агент на ония Карорум, а?

- Чакай, Джу, нека аз да говоря - каза Ан, но в същия момент некромантът посегна към един съвършено кръгъл камък малък черен камък с една светеща магическа руна на него. Елфът мигновено застреля ръката на некроманта и тъмният магьосник не успя да до докосне камъка. - Какво искаше да направиш? Кажи ми, нямаш голям избор.

- Добре, щом настояваш, елф такъв - озъби се некроманта. - Това е камък, с който съобщавам на господаря ми откритията ми и с който мога да отиде мигновено при господаря Каракорум. Разбра ли сега? Чух, е Аксаза веднъж се е измъкнала така от теб, елфе. За да знаеш кой те е убил, ще ти кажа името ми. Закриус. По-мощен съм от Аксаза, мога без проблем да избия приятелите ти да отвлека теб, елфе - Закриус се разсмя с всичка сила. - Нямаше никакъв шанс срещу мен.

- Ще видим за това. Не намесвай приятелите ми. Само ние двамата. Магьоснически дуел. Обикновените правила важат. Съгласен?

- Чакайте малко, дуел с магии? Ан, к'во имаш предвид?

- Джу, ще видиш, спокойно.

- Така е най-добре, но не надценявай способностите си, не искам да те занеса на господаря ми на парчета. Добре, заемай позицията си и да започваме.

Двамата бяха на двадесет крачки разстояние един от друг. Ан тъкмо се обърна към врага си, когато Закриус изкрещя:  

- Карнос Инферно!

Червена огнена струя удари Ан, обаче той даже не помръдна. Беше изпънал дясната си ръка напред и в нея държеше единия си меч. Цялата огнена струя беше поета от меча. Ан се усмихна и замахна с меча си, от който изхвърча с мощна сила погълнатата огнена стихия. В същия момент Ан каза ‘'Карнос Инферно!''и от лявата му ръка излетя огромна огнена струя, която гореше в черен пламък. Черният огън на Ан и червеният на Закриус заедно удариха некроманта, който изхвърча с ужасяваща сила назад и се блъсна в едно дърво целият обгорен. Тъмният магьосник изкрещя нещо, което звучеше като ‘'Следващият път ще те победя'', изтича да грабне черният камък и беше хванат от Кел.

- Никъде няма да ходиш. Слаб си. Едва ли господарят ти ще те иска след като беше разгромен така от Ан. На нас също не ни трябваш, не можем да изкопчим информация от теб. Ан... Какво направи той, това беше ужасно мощно. - Кел погледна към Ан, който не беше мръднал от мястото, където стоеше по време на дуела.

- Не очаквах... такъв контрол... невероятно наистина - Ан говореше повече на себе си, отколкото на другите шестима, които го бяха наобиколили и го гледаха странно. - Събудих магическите си сили. Вече мога да ги използвам - усмихна се Ан и започна да си тананика.