Уминаре отвори очи и направи кисела физиономия при вида на ръждясалите тръби на тавана. Тя се изправи до седнало положение. Хоукай седеше в единия ъгъл на малката, воняща килия. На ръката му имаше странно устройство, което покриваше всичко от лакътя, до върха на пръстите. От устройството излизаха дузина кабели, които влизаха в… зениците на Уми се разшириха при вида на устройството на гърдите ѝ. Странна броня, от която излизаха жици, тръби и циферблати:

- Какво, по дяволите, е това? - попита тя паникьосана, докато маниакално, но все пак безуспешно, блъскаше с ръце по металната премяна.

- Ако съм разбрал правилно, това е бомба. Ако използвам силата си, ставаш на парчета. Сега след като се събуди, ще е хубаво да я махнеш. - отговори Хоук.

- Това няма да е необходимо - двата бога обърнаха поглед и видяха от другата страна на решетките да се извисява странно същество.

Контурите на черепа му излизаха от кожата, оформяйки костна брадичка. Самата му кожа пък бе покрита с къса и гъста сивкава козина, която едва прикриваше бръчките на старостта. Жълтите му очи излъчваха умора от годините. Но това не беше признак на слабост. На Хоукай и Уминаре този поглед им бе добре познат, въпреки, че не бяха очаквали отново да видят подобен - бликащ от житейски, боен и изстрадал опит. Искащ да избегне битка, но ако дипломацията се провалеше, притежателят на подобен вид очи, би станал изключително труден за преодоляване опонент. Облеклото на съществото бе толкова странно, колкото и него. То сякаш бе съставено от различни части на дрехи съшити една за друга. И ако одеждите някога са имали естетическа стойност, сега те бяха извехтели, на места скъсани, на места с дупки от куршуми.

- И защо няма да е нужно? - попита Уминаре, при което връзките, крепящи бронята, бяха срязани от водни остриета. В синхрон, електрически камшици срязаха гигантската гривна на ръката на Хоук. От бронята се разнесоха пищялки, но тя вече се намираше във водна сфера. Когато се взриви, щетите бяха нулеви.

Стражарят им си отпусна хватката на дясната ръка и от нея се изсурна метално синджирче, на чиито край се поклащаше чип-карта:

- Защото носех ключа.

- Защо въобще сме в килия? Не знаете ли кои сме ние? - попита Хоукай, хванал решетките с две ръце, готов да се самоосвободи, но решил да даде шанс на дипломацията.

- Знаем - съществото побърза да отключи килията, преди белокоското да я унищожи, заедно с него - все пак следваме „Лунар“ откакто напусна доковете на „Вараатеш“.

- Следели сте архански боен кораб? Да не ме вземаш за глупак?

- Отвътре, а и отвън де, може да не изглежда много, но „Либра“ притежава една от най-напредналите стелт технологии. Арханите никога няма да могат да ни засекат.

- Чудно - отвърна Хоук - сега ни дай причина да не те убием и да направим кораба ти на скрап!

- Ако ме последвате, ще получите своята причина. Между другото, казвам се Дар‘Ош.

    Хоук и Уми се спогледаха и кимнаха. Те последваха извънземния, който започна да ги прекарва из серия от коридори. Докато вървяха те наблюдаваха как същества, събрани от най-различни краища на галактиката, се бореха неуморно с, както Уми го определи, „Разпадащата се кофа с чаркове“. Изведнъж Дар‘Ош се спря пред една врата. Натисна няколко бутона и крилата ѝ се плъзнаха настрани, разкривайки просторният мостик. Те влезнаха и към тях се приближи висока жена. Хоукай на момента ококори очи. Сънуваше ли? Тя бе богинята на всяка красота. Точно щеше да каже „Здрасти маце“, когато забеляза дългите ѝ уши. Ченето му увисна, тъй като дълги бе меко казано, при наличието на тридесет и кусур сантиметра дължина. Погрешно разчела мимиката, Уми свъси вежди и със замах му перна брадичката.
    - Ти ли си това което наричат „таробин“? – се окопити младежа, разтърсвайки главата си.
    - Да - отговори кратко жената.
    - Разказаха ми за вашият вид и много се заинтригувах от вас.
    - И какво точно са ви казали? - тя се засмя.
    Хоук се усмихна:
    - Там е работата - абсолютно нищо.
    - Може ли да караме по същество? - намеси се Уминаре, и изду ядосано бузи - Като например, защо имах бомба около себе си!?
    - Извиняваме се за бомбата, - каза жената - но нека първо да се представя. Казвам се Синделле Шадоуаш, капитан на кораба „Либра“. А относно неприятното събуждане, първо искахме да сме сигурни, че и двамата ще сте будни, за да поговорим и второ, доста голяма част от екипажа ви няма доверие. Ние обаче, напълно знаем кои сте вие, Богове на Арханската империя - Хоук понечи да направи жест за несъгласие, но Синделле продължи - И без да изпадаме в подробности, едно е сигурно - вие имате огромна сила. Знаете ли, че арханите са поробили не малко цивилизации? Робовладелци и издеватели! Това са те! Приказките и псевдозаконите за равенство не заблуждават никого. Те са това, което са били и преди хиляда години. Ние сме бунтовнически съюз. Всеки който е изстрадал от „бичовете“ на тези робовладелци е добре дошъл при нас, добре дошъл да се бори за правдата и свободата, които са изконно право на всяко живо същество. Знаем, че вие сте архани, но ние ви молим да видите отвъд заблудата, отвъд пропагандата на императорския двор. Ако им помогнете, вие ще станете причина, тази галактика да бъде во веки покрита от булото на злото. Знаем, че поехме голям риск, като ви доведохме тук. Знаем, че вие с едно щракване на пръсти може да избиете всички ни. Но ние също така знаем, че идеята ни, не ще бъде толкова лесна цел. Имаме поддръжници на всякъде. Тя ще продължи да живее, докато има робство! Приканваме ви да прогледнете, приканваме ви да ни помогнете! Не ни разбирайте погрешно! Не искаме от вас да унищожавате тези, които ви боготворят. Просто искаме да получим свободата си!
    Хоукай изръкопляска:
    - Страхотна реч. Почти докара сълзичка на окото ми. Но не сте ли чули, че империята е под атака? Или може би това сте вие? Освен това, хайде да не почваме веднага с преувеличенията, става ли? Три-четири раси, не се квалифицират за цялата галактика…
    - Тази атака е фарс. – прекъсна го Синделле - Знаете ли, че арханите изпращаха само шепа кораби? Знаете ли, че империята разполага с кораби, които ще схрускат за закуска така наречените „мистериозни нашественици“?
    - За глупак ли ме вземате? Прегледах схемите на различните им класове кораби. Видях и записи от атаките на нашествениците. Корабите им не са достатъчно добре технологично разви-и-и… Мамка му стара! – изпсува Хоукай, пляскайки се по челото.
    - Та какво казваше за това, че те вземаме за глупак - рече подхилвайки се Дар‘Ош.
    - За какво става въпрос Хоук? - попита Уми, която до сега само попиваше информацията.
    - Конспирация на най-дълбоко ниво и плетеница от тайни… човека просто се изхвърля, нали? - отговори белокосият младеж.
    - М-моля? – рече Уминаре с възможно най-обърканото несъзнателно изражение на което бе способна.
    - Очевидно приятелят ти не е толкова глупав за какъвто го смятахме. Почна да прозрява – намеси се Синделле.
    - Вижте… Няколко съвпадения не могат дори да започнат да дават ясна представа за глобалната картина. Трябва ми повече информация! – рече Хоукай, държейки се за главата.
    - И как точно ще я набавиш? Нали не мислиш да отидеш в имперското архивно хранилище и просто да попиташ? – вдигна въпросително вежда капитана на Либра.
    - Разбира се, че не… За момента ще е най-добре да се върнем на Лунар, за да не будим подозрения. Ще го карам леката и безгрижната. Поне в това винаги ме е бивало. Нямаш си и на представа колко неща споделят хората с някой, който изглежда и се държи, като отнесен от вихъра. А вие - белокоското се обърна към Синделле - ще е най-добре да си траете за момента. Ако наистина са прикрили високите си технологии, кой знае в какъв ад ще се напъхате.
    Таробинката кимна:
    - А как да се свържем с вас?
    - Когато момента назрее, съдбата ще ни събере – той ѝ намигна с усмивка.
Приключили със срещата си, Синделле нареди да бъде приготвена совалката на гостите им за излитане. Либра се бе прикрил в сянката на един астероид, от където совалката щеше безпроблемно да достигне Лунар, без да повдига подозрения. Преди да затвори люка, Хоук се спря и се обърна към Дар‘Ош:
    - От чисто академично любопитство, как се казва твоята раса?
    - Аз съм чоубрил, от планетата Чо‘Умбере.
***
    - Майн командир. Готово ли е взичко? – странният акцент останал от времето на войната Генезис, принадлежеше на шепнещ мъж, който се намираше в сянката, хвърляна от малка ниша.
    - Капсулата ви е готова хер Дийтрих. Бунтовническият кораб е на два клика разстояние. Желаете ли да открием огън?
    - Не още. Когато зе изтрелям з капзулата, тогава. Прикриващ огън, ако ме разбирате правилно. - мъжът в сянка се измести и една от слабите лампи освети лицето му. То бе покрито с черна, зловещо орнаментирана маска – Лунар? – попита той.
    - Шпионската сонда докладва, че имат забавяне. Но дори и да се появят, няма да могат нищо да направят. Славата ще бъде наша! – изръмжа триумфално командира.
    Зад чудовищният си визьор Дийтрих завъртя очи. Очевидно бе непоклатима истина, че всеки си има различен мотиватор. Той не проумяваше славата в това да заличиш бунтовническа кофа с болтове… но да ликвидираш бог… ето това бе неговият мотиватор. Той влезна в капсулата и бе изстрелян от торпедния шлюз по посока Либра. На мига, батареите на арханският боен кораб откриха огън. Букет от ракети, торпеда, лазери и високоенергийни лъчи се понесоха към космическата пустота. Всички на мостика впериха поглед в централният монитор. Смъртта летеше и сякаш щеше да продължи вечно своят тъмен полет, замръзнали в момента.
    - Фюнф… Фиъ… Драй… Цвай… АЙН! - изкрещя Дийтрих на себе си. В момента когато каза „едно“, се чуха и първите експлозии.
    Бунтовническият кораб излезе от стелт режим. По корпуса му се удряха снаряди и избухваха огньове в беззвучна агония. Още с първия взрив, силовото поле на хангара бе унищожено, което позволи на капсулата на Дийтрих безаварийно да влезне вътре. Системата за сигурност си свърши работата и бързо запечата отвора.
***
    - Аз съм чоубрил, от планетата Чо‘Умбере.
    Мощен взрив, последван от още и още започнаха да тресат кораба. Едно парче от покрива се откърти и се понесе към совалката на боговете с бясна скорост. Хоукай отреагира на момента и, хванал Уминаре, отскочи от връхлитащата смърт. За съжаление няколко от екипа за поддръжка не бяха толкова оправни в екстремни ситуации и загубиха… кой глава, кой горна половина на тяло. Последният пък бе тотално премазан, когато отскочилото парче таван, се приземи и изсурна преди да спре окончателно, оставайки диря от кръв, вътрешности и парчета обгорял плат. В хангара, от който Хоук и Уминаре тъкмо се гласяха да излетят, падна малка капсула. Капака ѝ отхвръкна отнасяйки един от войниците, и от вътре изскочи мъж в черна униформа. Върху основният кожен слой имаше метални орнаменти, оформени като костни шипове, черепи и измъчени лица. Те от своя страна имаха лампички, които светваха в отровно зелено. Маската му представляваше зловещо лице, което Хоукай и Уминаре свързваха с отдавна забравените демони от митологията на старата Земя.
    - Кой си ти!? - попита яростно Хоукай и насочи показалец към неканения гостенин.
    - Дръж си пръста при теб, за не се наложи да го подкъся хер Хоукай - при което се разнесе пресипнал смях - А колкото за останалите, по заповед на императора, всички бунтовници трябва да бъдат ликвидирани - при тези думи, Дийтрих се пресегна зад гърба си и секунда по-късно в двете му ръце блеснаха две остри като бръснач катани.
    - Бойна тревога! - изкрещя Синделле - Искам този шут на земята!
    Бунтовниците откриха огън. Но за изненада на всички не постигнаха никакъв резултат. В момента на започването на стрелбата, Дийтрих започна да върти катаните и отби всичките адамантиневи шипове, изстреляни по негов адрес.
    - Синди! - извика Хоук, а таробинката само повдигна вежда - Можете ли да им заглушите сензорите?!
    - Можем!
    - Уминаре, бъди добро момиче и се развихри на имперския крйцер!
    Уми само това и чакаше. С широка усмивка на лице, тя се обви във воден мехур, който започна да пружинира. Когато набра достатъчна височина, кълбото се изкриви и придоби формата на ракета с човешки размери. Тя се извъртя, от задницата се изстреля водна струя, и правейки малка пробойна в корпуса, се понесе към противниковия кораб.
    От своя страна Хоук с един скок достигна Дийтрих и замахна към него с юмрук. Арханецът пък кръстоса мечовете си и блокира удара на белокоското. От юмрука на Хоукай потече кръв. Лицето му се изкриви, но не от болка, а от гняв. В сините му очи имаше нещо… нещо, което ясно казваше, че Дийтрих има само часове живот.
***
    Самоделната водна ракета на Уми се заби в корпуса, нацелвайки горивна камера. В последвалата експлозия, зейна огромна дупка, която на момента бе запечатана. Сред пламъците и хвърчащите отломки в склада изскочи Уминаре, видимо непокътната. Тя закотви краката си в пода и в този момент бе наобиколена от дузина войници в леки униформи.
    - Да видим дали още го мога… - рече тя на себе си с усмивка.
    Разпери ръце и от дланите ѝ шурна вода, която отнесе двама армейци. Двете струи, сякаш задържани от невидима сила, приличаха на гигантски водни пипала. Тъкмо войните да стрелят, Умиинаре се завъртя на триста и шейсет градуса и разпръсна нападателите си, стоварвайки ги върху сандъците. Почака секунда и тръгна към голямата врата в дъното на склада. „Ако бях реактор на космически кораб, къде щях да бъда…“, помисли си тя и се спря на място. Обърна се към един от близко падналите войници и замахна с ръка. Водният камшик на момента се уви около него и го довлече до господарката си - Къде е реакторът?
    - На терористи не помагам! - отвърна задъхано армееца, докато шаваше в опит да се освободи, без да осъзнава на кого е попаднал.
    Увилата се около тялото му струя се стегна. Зловещо изпукване на кости изпълни пространството. От ушите и носа му бликна топла кръв. Пипалото се отпусна и агонизиращото тяло на войника се строполи в краката ѝ. Уми демонстративно изплющя два пъти с камшиците по пода и с маниашка усмивка се обърна към останалите:
    - Кой е следващият?
    Войните побягнаха и се прегрупираха. Секунда по късно се чу мощен звук от удар на метал в метал. Между водната девойка и войниците се извиси голям автоматизиран робот.
    - Време е да настане мъртво вълнение - рече дрезгав глас, скрит зад интеркома на кораба.
    Ръката на канонерката се разтвори и две ракети полетяха стремглаво към Уминаре. В този миг и войниците откриха огън. Водните струи на мига се прибраха в ръцете ѝ. Тя стегна мускулите си и точно преди да бъде надупчена, взривена и общо взето изпепелена, от порите ѝ бликна вода, светкавично оформяйки около нея воден балон. Щита си свърши работата перфектно и след като се разнесе пушекът, Уми се ухили зловещо при вида на увисналите ченета на войните.
    - Все някога ще ти свършат силите! - изкрещя, вече ядосано, пак същия глас.
    - За щастие никога няма да стигнем до този момент - каза девойката, а балонът щит се пукна, водата се усука и заформи десет камшика, закрепени на върховете на пръстите ѝ. Тя скочи по посока на робота и войниците, замахвайки с две ръце. Водните струи нарязаха с хирургическа точност всичко през което преминаха. От робота се посипаха на земята чаркове, а разчленените тела на армейците се строполиха в миш-маша от вътрешности и снаряжение.
    - Никога няма да се измъкнеш жива от тук! - гласът по интеркома крещеше до прегракване.
    - Газ до дупка, сестро!  - в крясъка на Уми се улови нотка на задоволство.
    Тя замахна с камшиците към вратата на хангара. В момента обаче, в който водните пипала я докоснаха, Уминаре изпищя на умряло и падна на колене, а камшиците плиснаха на земята в безформена локва. „Мамка му… поляризация!... План „Б“!“. Уми бавно се изправи. Пое въздух и гърдите ѝ се издуха до смахнати пропорции. Когато стигнаха зенита си, Водната девойка компресира водата, бълвайки мощен, високоскоростен воден снаряд. Вратата буквално се превърна в метални трески. Някои от тях се забиха в тялото ѝ, но тя само реагира с маниашка усмивка, карайки шрапнела да изскочи от кожата ѝ.

Излязла на коридора, Уминаре се шмугна в най-близкия лифт, и като видя надпис реакторно ниво, очите ѝ светнаха повече от необходимото. На изхода вече я чакаха добре екипирани войници. Когато вратата се отвори, стотици патрони, дузини ракети и няколко гранати запратиха кабина на лифта право на дъното на шахтата. Уми отново се бе защитила с балон, който обаче приличаше на древното оръжие утринна звезда, с множество шипове забити по стените на шахтата. Този път на лицето ѝ бе изписана лудост. В очите ѝ се четеше жажда за кръв, насилие, смърт. Кимвйки, от гладката лицева страна на мехура изригнаха стотици пипала, които започнаха да разчленяват всичко до което се докоснат.

- Ти беше до тук! - докато Уминаре бе заета да избива униформените, не забеляза как шестима нови армееца се бяха появили. Но те бяха по-различни от останалите. Имаха по-цветни дрехи, веещи се като на парцали и най-странното бе, че вместо огнестрелни оръжия, бяха въоръжени с алебарди.

Без да губи време, Уми насочи камшиците си към тях. Те отскочиха, завъртяха оръжията си и успешно отблъснаха атаката. Девойката направи няколко опита да ги разсече, но безуспешно.

- Нямам толкова много време, че да го губя с вас! - единственото което липсваше, бе маниакалния смях. Тя отскочи, стъпвайки на твърдия под. Вдигна ръцете си, балонът се плисна на земята, а алебардистите се издигнаха във въздуха - Не знаете ли, че 60% от телата ви са, вода?

Войниците на момента започнаха да пищят и да се гърчат. От телата им заизвира вода, а кожата им започна да се сбръчква. Не след дълго Уминаре отпусна ръцете си. Напълно изсушените тела на алебардистите се строполиха на земята, а миг по-късно отгоре им се стовари собствената им телесна вода. Водното момиче прехапа долната си устна, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Ако някой бе решил да класифицира болката, то да те изцедят докато си жив, щеше да е поставено на първо място. Сега, след като се отърси от гнева и яростта си, агонизиращите писъци на жертвите ѝ не ѝ се струваха чак толкова мелодични. На галено, приятелите ѝ наричаха тази нейна атака „Мумифицирането“. Очите ѝ се изпълниха с шок и ужас, когато осъзна, че току-що бе сторила нещо непростимо, което се бе заклела никога да не прави отново… тя почти се бе отдала на демона в себе си.

Вратата на реакторната зала бе широко зейнала, а вътре нямаше никой. Стори ѝ се подозрително, но колкото по-бързо го взривеше, толкова по-добре. Тя изду гърдите си, и тъкмо да нанесе финалния удар, равновесието ѝ се наруши, залитна и се залепи по лице… на стената, като муха, смазана под палка.

***

- Не знам кой си и от къде си, но никой, ама никой, не ми пуска кръв и оцелява, за да разкаже! - Хоукай крещеше с цяло гърло.

- Аз много добре знам кой ште, хер Хоукай. За разлика от хер генерал Гарадор, аз зъм изключително добре озведомен. Вие ште нашият главен Бог и аз зъм тук, за да зе уверя, че митовете и легендите ще зи оштанат замо митове и легенди.

- Доста си смел, за да мислиш, че можеш да се мериш с мен! - Хоук стегна тялото си и гръмна в електрична аура.

- Моите катани за от зоникий. Този материал трепти с визока чештота и не само това, но и има шпозобноштта да узилва взеки звук, взяка вибрация, до чудовищни пропорции. Дори вашето електричество майн фройнд, няма да ви шпази.

Репликите стигнаха своята кулминация и двамата скочиха един срещу друг. Дийтрих замахна с мечовете си в тип „ножица“, целящ да обезглави и бързо да приключи двубоя. В последният момент синеокият младеж вдигна ръце, за да защити врата си. Остриетата потънаха в плътта и костите му. Изблик на болка и гняв се разнесе из хангара. С един точен ритник, Хоук отблъсна неонинджата и го залепи за стената. Това обаче не спря Дийтрих и той отново се впусна в атака. Този път размахваше катаните си хаотично, разчитайки на бързи, раняващи атаки. Хоукай се отбраняваше, едва смогвайки на скоростта.

- Не мога да повярвам - възкликна Дар‘Ош - Нима той не е този за когото го мислехме?

- Спокойно, младши - отвърна Шадоуаш - Дай му време.

Времето обаче изтичаше. По тялото на Хоук имаше над двадесет рани от които течеше топла кръв. От костюма на Дийтрих се чуваше звук, наподобяващ този от впръскваща система… Белокосият младеж изцъкли очи. Едната катана бе пронизала корема му и бе излезнала през гърба му.

- Мдам… Наиштина е по-добре да оштанете в легендите хер Хоукай. Но горе главата. Като избием бунтовниците плюз екипажа на Лунар, никой няма да знае, че някога сте бил реална личност.

- Позабавлява ли се? - Въпреки, че изплю кръв и видимо цялото му тяло агонизираше, Хоукай се усмихна на неонинджата - Е и да не си, това ти беше! - Катаната на Дийтрих, под въздействието на непозната сила, се изхлузи от тялото на белокосия младеж, след което, заедно със своя събрат, се изтръгнаха от ръцете му, и се самозахвърлиха настрани - Отначало успя да ме стреснеш, но открих защо загубих мобилността си. Мечовете ти бяха покрити с отрова, която забавя реакциите ми, тушира електричните ми сили и… - той пое дълбока глътка въздух, която запали дробовете му - неутрализира регенерацията ми… - Хоук се изправи - Сега е време да опиташ от собственото си лекарство! - Хоукай не успя повече да понася болката.

Тялото му гръмна в червена електрическа аура. Очите му се уголемиха, а краищата им се изпънаха. Зениците му се свиха до малки точици. Тънки мускули, като паяжини, избиха от към тила, хванаха краищата на устата му и се свиха, разпъвайки я от ухо до ухо. Зловещата усмивка разкри зъби като на подивяло куче – остри, а четири от тях, сравнително по-дълги останалите. Космите на косата му се издължиха и щръкнаха хаотично, засрамвайки всеки таралеж съществувал някога. Тялото му се изду, разкъсвайки дрехите. Раните му се заздравиха. Мускулите му избиха, превръщайки го в чудовищно напомпан културист. Дланите му диспропорционално се уголемиха, независимо от тялото, наподобявайки лопати на багер. Когато трансформацията приключи, Хоукай се изплези, разкривайки меко казано, титаничен език, стигащ чак до диафрагмата ту. От него капеха лиги по пода, а в очите му се четеше простота, лудост, глад. Дийтрих преглътна. Чудовищната маса пред него изрева и замахна с дясната си ръка. Въпреки огромните размери, дори и светкавичния Дийтрих не успя да забележи движението. Дланта на Хоукай отнесе неонинджата, който хвръкна и се залепи в далечната стена на хангара. Когато Дийтрих се изправи и разтърси глава, от титана нямаше и следа. Изведнъж усети странно присъствие откъм тила си. Ако не беше прилепналият му костюм, космите на гърба му, със сигурност щяха да са вече настръхнали.

Дийтрийх моментално се обърна и насочи юмрука си към стомаха на берсерка. От кибернетичните орнаменти на ръката му изскочиха четири остриета, които потънаха в корема на титана. Хоукай се изсмя зловещо, хвана главата на нинджата, вдигна го, след което го засили и му  изпраска маската в металния под на хангара. Погледът на неонинджата се замъгли. От удара, главата на Дийтрих, заедно с тялото му, подскочиха на достатъчна височина, благодарение на която последва ритник, който успя да залепи арханеца за таваната. Когато нинджата се строполи отново на пода, той бавно се изправи и махна вече счупената си маска, разкривайки лицето си. То бе разграфено от белези, досущ като шахматна дъска. Осем хоризонтални и пет вертикални линии „красяха“ изражението му. В кафявите му очи не се четеше абсолютно нищо, въпреки пердаха, който бе отнесъл. Сякаш нямаше душа, сякаш бе само куха механична обвивка.

- Не злучайно бях избран именно аз, хер Хоукай… - каза с той с безизразно изражение, а светлините на костюма му светнаха и дюзите впръскаха някаква течност директно в кръвообращението му - поздрави от фамилия Кейхатсу.

От другата му ръкавица също изскочиха остриета. Като петно, той изчезна от полезрение, появявайки се в гръб на Хоук. Той нанесе серия от набучвания във врата му, след което се премести и направи същото с краката му, после гърба му и корема му. На Хоукай му дотегна и също се ускори отвъд предела. Той нанесе удар на Дийтрих, запращайки го в металната стена, но неонинджата се превъртя, долепи крака, приклекна и отскочи, забивайки си коляното в ранения корем на титана. Хоукай изрева и плесна с ръце. Главата на Дийтрих се озова между дланите му. Това го зашемети за секунда. На свой ред, берсерка завибрира и изчезна от поглед. Екипажът на „Либра“ гледаше в захлас. Тялото на неонинджата се издигна във въздуха, разпервайки ръце и крака. Сякаш попаднал в невидима турболенция, Дийтрих започна бурно да се тресе. По костюма започнаха да се появяват прорези, а орнаментите му се пръскаха на парчета. Бавно, нинджата бе почти съблечен от киберкостюма си. Разперените му крайници започнаха да вибрират сравнително по-бързо от тялото. Лентовидни рани започнаха да се появяват по тях. Дийрих, може би за пръв път, пищеше от болка. Само след секунди, крайниците му започнаха да се пръскат на миниатюрни парченца. Първо кожата, след това мускулите, а накрая и костите. От все още неразкъсаната напълно плът, започнаха да бликат струйки кръв, които заедно с разкъсаната плът, бяха подети от вихрушката от остриета. След като загуби крайниците си, Дийтрих бе на път да загуби и останалата част от тялото си. Синделле, Дар‘Ош и останалите от екипажа вече не можеха да различат здравото тяло от бушуващата плът и кръв. Всичко приключи така внезапно, както бе започнало. След като почти цялото тяло на Дийтрих бе разпарчосано, финалният удар на Хоукай бе насочен към сърцето. Гръдният кош експлодира, а на пода, в цялото си величие, се появи обезумелият берсерк. В устата си той стискаше между зъбите си сърцето на Дийтрих, а над него започнаха да се сипят и чарковете му.

- Радвам се, че е на наша страна - обади се член от екипажа.

За ужас на всички Хоукай ги изгледа на кръв, изплю сдъвканото сърце и скочи към тях. Ако Дар‘Ош не се бе намесил, главният корабен инженер и помощника му, щяха да споделят съдбата на нинджата. Той се хвърли на гърба на бехемота и напрягайки всичките си мускули, успя, като по чудо, да го преобърне и събори на земята.

***

- Какво по… - Уми не можеше да помръдне. Сякаш невидима сила я натискаше към стената все по-силно и по-силно.

- Не знаех, че бунтарите са примамили и архани на тяхна страна. Жалко, че благородничка като теб се е подала на пропагандата им - гласът звучеше разочарован. Уми така бе притисната, че не можеше дори да обърне глава, че да види нападателя си.

- Те поне не се опитаха да ме убият! - процеди през зъби Уминаре след което добави наум „Като изключим бомбастичната броня…“.

- Ти започна да избиваш войниците ми.

- Вие атакувахте кораба им!

- Така до никъде няма да стигнем - рече мистериозният дрезгав глас, при което сякаш десет тона  совалка се заби в тялото на водната девойка. Тя изкрещя сподавено и изплю гъста кръв, която започна бавно да се стича по стената.

    От придошлият адреналин, мозъкът ѝ заработи на двеста процента, за да намери изход от ситуацията. С радост откри, че въпреки да не може да контролира тялото си, тя все още можеше да командва водата. Напъна се и от кожата ѝ изригнаха няколко водни струи. Тя моментално им заповяда да замахат хаотично, при което цапардосаха нападателя ѝ, запращайки го във въздуха. Това свърши работа и Уми възвърна контрола над тялото си. Тя за пръв път видя своя нападател. Ако великани съществуваха, то той бе един от тях: четири метра висок, метър и половина широк. В сравнение с него, тя самата бе почти като мравка.

- К-кой си ти? - попита плахо Уминаре.

- Аз съм генерал Малчо Гарадор, лидер на армия „Алебарда“! Но за теб… нека съм просто „твоят палач“ - при което той се разсмя и цялото инженерно отделение на кораба се разтресе… поне повече от обичайното.

- Моля?! Че вашите да не са били късогледи? - възкликна девойката.

- Бил съм най-дребният от семейството, окей?

- Палечкото на семейството?!?! - прошепна девойка и получи нервен тик на дясното око.

- Я не се подигравай - изкрещя Гарадор и изпъна ръката си, при което момичето литна във въздуха и се размаза на тавана.

- Писна ми - изкряка тя и от устата ѝ изникна водно пипало, което се обви около генерала и го стисна, сякаш се опитваше да го изцеди като гъба за баня.

За нейна изненада, обаче, тялото му се деформира без да му изпукват костите. Мъжът се засмя и изгледа Уминаре маниашки. След това, той започна да крещи яростно, при което се чу звук от разкъсване на плът. Водното пипало се изпъна като усукан пилон, а девойката се строполи на земята. Когато видя какво се бе случило, бузите ѝ се издуха и тя сложи ръка, но твърде късно. По пода и дланта ѝ се разля нейната собствена повърня. Гарадор се бе разчленил по най-странният и най-противен възможен начин. Отделно скелета му, по който имаше окървавени сухожилия, отделно мускулите и органите му, и отделно кожата му. Когато заговори, трите му части започнаха да отварят устите си в синхрон. Гласът му, дрезгав, сега бе направо непоносим - сякаш пуснат три пъти с едносекундно забавяне:

- Да ти се представя отново - Орто, Орга и Дерма.

Уми преглътна погнусата си и избълва три пипала с намерението да довърши трите тела с един удар. За нейно разочарование, Дерма се усука като дюшек. Дерма абсорбира водата, а пък откритите кости на Орто разплискаха водният камшик. Трите части не поеха никакви щети.

- Нима си мислиш, че жалка твар като теб може да се мери с един от генералите на империята?

- Има само един начин да разберем, нали? - стотици тънки, като косъм, камшичета изскочиха от тялото на Уми с идеята да накълцат опонентите си.

Обаче така и нямаше резултат. Дерма скочи на лицето на девойката и се уви, сякаш бе огромен тюрбан покриващ я чак до гърлото. На Уминаре моментално започна да ѝ де вие свят от спрения приток на въздух, а водата ѝ нямаше никакъв ефект. Докато Орга гледаше, Орто протегна костеливата си ръка и върховете на пръстите му се удължиха с бясна скорост. Пет остри костни шипа се забиха в тялото на Уми и я притиснаха на стената. Въпреки, че девойката втвърди тялото си,  позволявайки на костеливите пръсти само леко да продупчат кожата ѝ, те все пак ѝ причиняваха достатъчно болка. Неспособна да диша и с агонизиращо тяло, Уминаре изпадна в шок. „Не мога да умра! Не сега, не толкова скоро!“ - мислите ѝ бушуваха бясно. В съзнанието ѝ изплува една картина - млади момче и момиче. Момичето гледаше момчето с прикрит копнеж. Тя изпиваше всяка негова шега, всеки негов смях… Пръстите потънаха дълбоко в тялото ѝ.

- СЪЖАЛЯВАМ!!! - изкрещя Уминаре и от тялото ѝ гръмна величествен тайфун. Дерма бе захвърлен върху горещия реактор, а пръстите на Орто станаха на малки парченца. Уми крещеше с цяло гърло, като че ли в предсмъртна агония - Умри, майка ти стара! УМРИ! УМРИ!

Очите ѝ се замениха от бели сфери. Краищата на устата ѝ стигнаха чак до ушите. Гръбначният ѝ стълб изпука. Разкъсвайки кожата, по продължението му изникнаха рибешки перки. Красивата ѝ, гладка кожа бе заменена от люспи. А когато тайфунът, съпровождащ трансформацията ѝ, стихна, тя се ухили зловещо, разкривайки два реда остри като бръснач зъби. Дерма бе вън от играта, покрит целия с гнойни мехури. Орто пък възстановяваше натрошените си пръсти, но процесът бе бавен. Орга се хвърли върху Уми, която сега приличаше на риба, като мистичните сирени. Вместо опашка обаче, имаше два крака, но деформирани до неузнаваемост с груба люспеста кожа и големи рибешки перки. Жената отвори своята паст до невъзможни пропорции и остави купчината органи сама да падне в нея. За изненада на жената, дори и след като стисна здраво зъби, тя пак не успя да разкъса тялото. Уминаре забеляза обгореният Дерма. В главата ѝ светна лампичка: тя отскочи и изплю Орга върху реактора. Цвъртящ звук и мирис на печено месо изпълниха инженерния отсек. Първоначално агонизиращи, трите тела на генерала започнаха да се кискат едновременно. Със шляпащ шум, те се сляха в едно, връщайки оригиналния вид на Гарадор, което този път бе само леко зачервено. Очите на Уминаре се ококориха, или поне щяха, ако имаха клепачи. „Е, не! Това вече е гавра…“, Уми позволи на една мисъл да се изплъзне на преден план в съзнанието си.

- Както казах, жалко същество като теб не може да победи архански генерал! Предай се и смъртта ти ще бъде лека!

- Да се предам? Ха! Та аз сега започвам! - гласът ѝ бе станал бълбукащ и гърлен - И да ти отговоря на въпроса: Аз съм Уминаре! Господарката на водите!

Малчо Гарадор направи крачка назад. Очите му се разшириха. В главата му на момента нахлу спомен. Намираше се в тронната зала заедно със своя император и останалите генерали. Какви бяха думите му? „Няма да се правите на герои! Веднага щом видите Бог, биете отбой и моментално ми докладвате!“. Очите му се разшириха. Нима императорът не си бе изгубил ума? Нима кучката Нефрита бе успяла? Той се окопити:

- За съжаление, госпожице Уминаре, времето ни изтече - той се обърна и опита да побегне, но бе хванат във водна сфера.

- Наистина изтече - рече Уми и произведе шум, наподобяващ смях под вода.

Сферата се разшири, изпълвайки целият отсек. Жената отвори уста си и от нея започнаха да изскачат пирани. Те за секунди погълнаха генерала, заедно с костите. Сега от него бе останало само кърваво петно, бързо смесващо се с водата. Уминаре погледна към реактора и изпрати команда към пираните си. Сякаш ракетен бараж, те се стрелнаха, разбивайки се в него. Около дузина бързи експлозии бяха напълно достатъчни. Корпусът на арханският боен кораб, разтресен от вътрешната експлозия, не издържа и гръмна. Огромна и безшумна експлозия във вакуума на космоса. Водното момиче успя да задържи един воден балон около себе си, който не само я защити, но и ѝ помогна да прихване и унищожи единствените две успели да излетят спасителни капсули. Най-накрая, девойката си позволи една въздишка. Цяло чудо бе, че успя да се задържи толкова дълго. Отпуснала се, тялото ѝ мигновено бе сковано от жестока болка. Тя далеч бе надхвърлила капацитета на силите и енергията си. Защитният ѝ мехур се пръсна на стотици милиони капки, които моментално замръзнаха в студения космос. Тялото на Уминаре също възвърна нормалният си облик. По снага ѝ бързо започнаха да се образуваха корички лед. Не можеше да диша. В далечината имаше астероид… не… синя планета… нейният дом за хиляда години… уморена, със съзнание, гладно за кислород, мислите ѝ започнаха да си играят трикове с нея. Очите и се присвиха. В просъница, тя видя младо момиче. До нея стоеше младо тъмнокосо момче. Тя го гледаше в захлас. Но той не я забелязваше… поне не по начина по който тя искаше. Изведнъж момчето се обърна към нея… не момичето, а към самата Уминаре. Макар и в далечината, тя усети прогарящият му поглед. Незнайно от къде се появи ветрец, който развя кестенявата му коса. Той ѝ се усмихна. Сякаш искаше да ѝ каже нещо, но не мърдаше устните си. Кислородът в тялото ѝ бе изразходван. Секунда, преди да заспи за винаги, в главата си, тя чу най-красивите думи - „Време е да си отидем у дома.

***
    Повален, Хоукай направи опит да откъсне парче от врата на Дар‘Ош, но не успя да захапе и получи къс и бърз юмрук в лицето. Макар и в пъти по-слаб от него, ударът на чоубрила сякаш пренареди лицевите му кости.

- Вразуми се! Не ме карай да те убивам.

От устата Хоукай се откъсна един нечленоразделен рев, и нанесе мощен удар, с който изхвърли чоубрила на страна. Когато се изправи и приготви за нова атака, Дар‘Ош, скочи на врата му. Никой от екипажа не мислеше, че берсерка може да бъде изненадан толкова лесно.

- Дар‘Ош, да не си посмял! Твърде е силен, за да… - думите на Синделле отекнаха глухо.

Пръстите на чоубрила потънаха в кожата на Хоук. Около ръцете му се обви оранжева аура, гъста като меласа. Миг по-късно Дар‘Ош започна да крещи. Когато писъкът секна, той се строполи безжизнен на земята. Очните му ябълки бяха бели, подути и от тях излизаше пара. Тялото на Хоукай пък, с пукане, възвърна предишният си облик.

- Какво стана? – изкрещя изненадан младежа. Забелязвайки чоубрила да лежи до него, той се хвърли отгоре му и започна да го разтриса - Дар‘Ош, събуди се! ДАР‘ОШ!

- Мъртъв е Хоукай - Синделле постави ръка на рамото му и сведе поглед.

- Аз… Аз ли го убих? – попита с треперещ глас белокоското.

- Технически… Дар‘Ош имаше рядката способност да изсмуква енергията на всеки до когото се докосне. Знаеше рисковете. Въпреки всичко, реши да се жертва. Твоята сила му дойде в повече. Пренатовари го и му свари мозъка. Поне успя да ти върне разума преди да ни разкъсаш.

Хоук погледна към остатъците от Дийтрих, които представляваха кървава пихтия. В този момент корабът отново се разтресе.

- Какво се случва? Мичман, докладвай! - изкрещя Шадоуаш в интеркома.

- Арханският боен кораб експлодира! Останките се удрят в корпуса ни. Успяхме да вдигнем щитовете, които за сега се държат, но са на минимум!

Хоукай излетя, и достигайки реактора на защитната матрица, я наелектризира. Лампичките ѝ светнаха, сякаш радостно-надъхани от внезапната доза живот, а от интеркома мичмана се разкрещя, че щитовете отново са на максимум. Сещайки се за Уминаре, Хоукай на секундата излетя в открития космос, обгърнат в силово поле. Сред останките, той успя да съзре приятелката си. Стигна я в последния възможен момент. Разпъна силовото поле около нея, давайки ѝ тъй необходимия кислород. Очите ѝ бяха почти затворени.

- Време е да си отидем у дома – рече той и я притисна нежно до себе си, понасяйки се към „Либра“.