Гледаме един свят, виждаме различни неща

Въведение

Здравей, драги читателю! Вероятно за пръв път срещаш такова начало на произведение. Е, винаги има първи път. „Гледаме един свят, виждаме различни неща“ е проект, върху който от дълго време мислех. Докато се разхождах по улиците или докато киснех в натъпкания с пенсионери градски транспорт размишлявах някои идеи. Разбира се, мислите ми бяха силно объркани, точно като стар GPS в тунел, поради манджите от градските супермаркети, които миришеха крайно неприятно, стоящи в сини полиетиленови торбички и в двете ръце на старците. А пък се оплаквали, че им били ниски пенсиите, въпреки че се мотаеха по магазините всеки ден. Странно. В тази моя книжчица, защото книга е силно казано, аз ще Ви разкажа историята на Недялко. Как измислих името? Ами докато седях до един оглушал стар човек в автобуса, той говореше по телефона, но викаше изключително силно. Поради липсата му на зъби пръски слюнка хвърчаха насам-натам. Не, не. Не оставяйте книгата, само защото Ви е зазвучало гадно. Всъщност няма нищо такова в нея. Та, въпросният старец навярно говореше със сина си, Недялко, защото след като затвори телефона след измъчен разговор, събрал вниманието на всички пътуващи, той започна да ми обяснява някои работи, без дори да съм го питал. Знаеш как е. Всички възрастни хора ти говорят някакви неща, без дори да ги познаваш. Така са те. Какво да ги правиш. Моят герой и синът на горкия човечец нямат нищо общо, освен едно и също име, така че всяка прилика с и аз не знам си какво е напълно случайна. Разбира се, историята е рожба на моето въображение и няма и капка истина. Или пък има? Истината е някъде там, както се казва в „Досиетата Х“. За всичко си има обяснение. Все пак да не се отклоняваме от темата. По-скептичните читатели биха си помислили какво ги интересува историята на някакъв художествен герой. Е, не те съдя ако ти си един от тях. Имаш право. Въпреки това, почти съм убеден, че с напредването на сюжета ти ще се замислиш поне малко какво точно се е случило в главата ми, защо съм подходил така с главния герой, имаш ли приятели като него и така нататък. Тъй като това е вторият ми опит да напиша нещо по-сериозно, породено от нищо друго, освен от кълбото на раменете ми, не гарантирам, че винаги ще е интересно до такава степен, че да те кара да почетеш още мъничко преди да започнеш да си вършиш работата. Аз все още съм един обикновен ученик, не особено добър в литературата. Въпреки недостатъците ми в тази област, ще се опитам по такъв начин да представя измишльотината си, че да се получи що-годе нещо прилично. Какво стана с първия ми проект? Ами нищо особено. Написах го и го зарязах, понеже осъзнах, че няма да се получи нищо. От около година дори не съм отварял файла, за да го преразгледам, но както и да е. Да се върнем на новата ми история. Мисля, че няма какво толкова да добавя към това прословуто въведение, затова ще подходя направо към първата част.

Част 1

Докато слушам някаква песен, се чудя как да подходя, с какво да започна. Защо слушам музика, докато се опитвам да пиша? Ами мисля, че ми помага по някакъв начин. Достатъчно празни приказки! Нашият герой Недялко най-накрая ще влезе в роля. Така. На външен вид момчето не се различаваше по нищо от останалите дечурлига. Нямаше никакви недъзи. Не беше грозен, не беше и красив. Съвсем нормален и обикновен хлапак. Живееше в малък и тих квартал. Единственият му приятел от там беше келешът, чийто апартамент стоеше точно срещу този на нашия герой. Името на Недялковия приятел беше Радко. И не, тази история не е за преживяванията на двете момчета. Сметнах за добре да дам малко информация за втория младеж, за да избегна повторения и да ми е по-лесно после. Всъщност Радко не участва кой знае колко много в нашия разказ. Та, да си дойдем на думата. Като по-малки двете момчета излизаха навън всеки божи ден. Дори да валеше, те пак намираха начин къде да се скрият и да си говорят или да играят на някаква игра. Бяха много задружни. С влизането им в пубертета нещата се промениха. Стана им скучно да излизат и съответно рядко го правеха. Вече имаха различни интереси, нови приятели, с които прекарваха повече време, отколкото заедно, учеха в различни училища. С други думи, отдалечиха се повече един от друг. Но аз мисля, че това е съвсем нормално и неизбежно. Все пак не можем винаги да имаме едни и същи приятели. Нещата се менят постоянно. Недялко много обичаше да ходи по селата си, защото там имаше много другари, с които правеше всякакви различни и интересни неща. Когато дойдеше ваканцията, общо взето той бързаше да си стегне багажа и да изхвърчи към едно от двете сгушени в Предбалкана селца. Да, разбирам, че засега нищо интересно не е станало, но си наясно, че трябва да се въведат някои работи, за да не тънеш в неведение и да не знаеш какво, за Бога, се случва. Имай търпение, о, драги ми читателю, и то ще бъде възнаградено. Твърде много си повярвах май, но няма значение. Ще се чуе накрая какви са впечатленията ти и дали съм се справил. Когато Недялко влезе в последната част от средното си образование, а именно гимназията, той се промени значително. Това, приятелю, е краят на първата част от нашата скромна история, затова спокойно може да подходиш към следващата.

Част 2

Недялко започна да вижда нещата по друг начин. Дейностите, които правеше, хобитата му и много други неща се различаваха от тези на новите си съученици. Разбира се, той имаше приятели от новия си клас, но като цяло изключително мразеше него и училището си. Нещо не му харесваше, но и той не можеше да си даде точен отговор за тази породена омраза. Знаеш, че когато децата влизат в онази възраст, в която сякаш са излезли от самия Ад, те правят неща, които родителите никак не харесват. 15-16-17-те години са един много тежък период почти за всеки един юноша. А споменах ли, че тази история е за нестандартното мислене и необичайните действия на Недялко. Пропуснал съм може би най-важното изречение от целия разказ. Защото в XXI век за съжаление стандартно и обичайно стана непълнолетни ученици да ходят по дискотеките, да се напиват, да употребяват наркотични вещества, да пушат. Защото уж били достатъчно големи, за да се грижат сами за себе си. Защото да правиш такива неща е изключително яко и всеки, който не може да си ги позволи би мечтал да има възможността да ги прави. Не, не, не, велики читателю тийнейджър, който току-що се разпозна в тази „съвсем нормална картинка“, не ме обиждай и не ме псувай наум, моля те. Истината за сегашните хлапета е такава и родителите трябва да са наясно, че децата им не са същите като децата на социализма. Въпреки че аз съм дете на демокрацията, знам някои неща от червения режим. На днешния етап на развитие липсва ред, липсва дисциплина и всякакво чувство за отговорност. Не казвам, че комунизмът трябва да се върне, за да се оправим, ооо, съвсем не, за нищо на света. Нека продължим с нашия юнак. Недялковите съученици, а и набори от другите класове много обичаха да ходят по дискотеките. Това беше масово и неизбежно. Всеки петък и събота тези места бяха претъпкани, оповръщани поради употреба на некачествен алкохол, шумни от наложилата се чалга или пък от врявата, която вдигаха някои пияни некадърници, докато се биеха. Недялко обаче не проявяваше абсолютно никакъв интерес към тези „така нормални и забавни“ мероприятия. Той многократно беше канен от свои съученици да ходи с тях на дискотека, но веднага отказваше. От една страна, младежът не обичаше да е на претъпкани и шумни места и от друга, Недялко мразеше да гледа пияни хора, още повече деца, съответно той ненавиждаше алкохола. Многократно беше се срещал с последиците от тази изкусителна течност, затова той изгради една непробиваема стена между себе си и този причинител на много неприятности. Момчето предпочиташе да си пусне музика на телефона, да си сложи слушалките, дори когато е сам в стаята си и просто да си лежи на леглото, да затваря очи и да си представя разни неща. Това го успокояваше, така си почиваше. Е, да, звучи странно, нали, уважаеми? Това е положението. Вече започвате ли да усещате как Недялко бавно се отклонява от вашия обичаен и според мен нещастен път. Защото напивайки се по няколко пъти на седмица, киснейки постоянно по кафенетата и баровете за мен е нещастен и скучен начин да си прекараш времето. Общо взето така стояха нещата по отношение на дискотеките. Недялко беше наясно, че когато отидеше в университет студентите ще му се смеят и подиграват за тази негова гледна точка, но на него не му пукаше. Така или иначе той не беше много социален индивид и нямаше намерения да прави нови приятели, които се наслаждаваха на нещата, които преди малко споменах.

Част 3

С напредването на технологиите животът на хората коренно се промени. Разбира се, той стана многократно по-лесен. Търсенето на всякакъв вид информация вече стана мигновено поради Интернет. Няма спор, много по-удобно е да потърсиш нещо чрез него отколкото да се ровиш в прашлясали книги или пък да си вадиш карта за най-близката библиотека, в която обикновено е задушно или мирише на потни зубъри, увиснали над „тухлите“. С настъпването на смартфоните това сърфиране в нета стана още по-лесно, тъй като можеше вече да се прави използвайки новите „умни“ телефони. Абсолютно е така. Това удобство обаче бързо излезе извън контрол. Недялко постоянно виждаше хора, забили поглед в екрана на 5 или повече инчовата си джаджа. Това никак не беше добре. Поради социалната мрежа „Facebook“ всички се затвориха в едни свои светове, в които само си чатеха, пращаха разни неща, разглеждаха снимки, постваха всякакви щуротии. „Живият“ социален спектър замря. Да, по кафенетата и ресторантите, а и по улиците и парковете имаше хора. Когато обаче приключваха с кратката тема на разговор, която обикновено се отнасяше за това какво са правили въпросните хора миналия ден, каква дрешка са си купили или кого са видяли, тези индивиди моментално изваждаха смартфоните от чантите или джобовете на дънките си. Всички бяха зомбирани. Дойде манията и на селфитата, която превзе света за минимално време. Има-няма едно 95% от хората, притежаващи телефони с предна камера имаха поне 70-80, а и повече, селфита в галериите си. Щракането на такъв вид снимки също излезе извън контрол. Нека оставим настрана факта, че всеки имаше снимки в тоалетната на мола или пък на село при кокошките, защото нали трябва да сме много яки, или пък пред някой фонтан, от който излизаха мокри роми, взели си „летен душ“ току-що, или пък... абе къде ли не, общо взето. Както и да е. Проблемът бяха селфитата, които бяха правени за привличане на много по-голям кръг от внимание. Често тези снимки бяха заснети на опасни места и страшното беше, че имаше жертви, поради тази човешка простота. Всеки божи час в училище всички висяха на телефоните си, играейки на някоя игра от онлайн магазина за игри на Google или пък чатейки си с някой. Съответно никой нищо не слушаше през учебния процес. Най-странното от всичко беше, че когато им беше направена забележка на въпросните господа и дами, те толкова нагли ставаха, че намираха аргументи как всъщност не правят нищо забранено или как не пречели на работата на учителя. Е да, бозейки в телефона не пречи по никакъв начин на нищо освен на себе си. После родителите на тези младежи се чудеха откъде се взимаха слабите оценки в бележника на детето им, изглеждащ сякаш самолет се е приземил на него и в който дори не са събрани всички подписи от учителите. Децата се оплакваха, че нищо не разбират, ала повечето от тях не си правеха труда дори да слушат в час. Както и да е. Недялко ненавиждаше споровете на учителите и някой забил в смартфона по време на час. Нашият юнак държеше своята играчка в джоба си и никога не я изваждаше, когато беше в училище. Часовете се бяха превърнали в говорилня или по-скоро мязаха на бит пазар, особено когато имаше караници. Нашето момче отдавна не беше срещало нормален тих час, в който всеки слушаше и участваше в занятията, и това много го дразнеше. Повечето му оценки не бяха отлични и 75% причина за това бяха гореспоменатите изцепки, които никога не приключваха. Колкото и да приказваха, че в началото на всеки час ще бъдат събирани всички телефони, никой не го правеше. У учителите липсваше самочувствие и смелост. Нищо не можеше да се промени ако системата продължаваше да е такава. Питате се защо изтъквам такива факти, а не продължавам по-общо с Недялко. Ами драги читателю, това книжле всъщност ще те запознае както с нестандартното мислене на главния герой и странния му подход, така и със сбърканото ни общество, актуални проблеми и как Недялко се справя с тях. Ако още мислиш да продължиш да четеш започни 4 част, в която ще поговорим за любовта.