Глезлата в малкия град

Добре дошли в Елхово! В този малък град, със също толкова малобройно население с миниатюрен умствен багаж. Не знам какво търся тук. Защо изобщо се преместих? Оо, да, сетих се защо. Заради родителите ми.

 Ще започна от самото начало. Живеех във Варна, голям и хубав град, пълен с приятели, познати и хиляди места, където можех да отида. Живеех страхотно, бях душата на компанията. А родителите ми бяха заможни и добри хора. Но един ден приказката ми свърши. Сега всичките ми скъпи дрехи от мола са в куфара и пътувам в стар Форд към Елхово, градът на баба ми и дядо ми. Да, тук ще живея занапред. По павираните улици, прашните и празни квартали и старите, порутени къщи. Слава Богу, че ще живея в апартамент. В такъв съм живяла и досега, а пък мога да намеря и приятели.

 А аз самата се казвам Анелия. Трудно ми е да го призная, но след като баща ми фалира, се чувствам бедна и не на място. Дано поне тук, сред такива хора, се почувствам по-добре. От прозореца на колата виждам някакви момичета. Но какво правят? По пътя са, а слушат музика и чоплят слънчоглед. О, Господи! Чувствам се като на село. Тук не е мястото ми, като се замисля.

 - Слизай от колата, Анелия, стигнахме!

 С намръщена физиономия, издаваща вътрешното ми недоверие към този град, слязох от колата.

 - ТУК ли ще живея? - извиках истерично, когато погледнах пред себе си. Намирах се на някакъв паркинг, а гледайки напред, виждах някакъв стар, леко порутен блок. - Но това на нищо не прилича!

 - Не е толкова лошо, Ани. Ето ти куфара, с баща ти имаме още доста багаж, не можем да го носим. - каза леко изморено майка ми.

 Хванах недоволно куфара си. Ако това ме очакваше, не знам как щях да издържа.

 - Ани, ще живеем при леля ти и братовчедите ти. - изръси татко съвсем не на място.

 - Не знам дали може да стане по-лошо. - смънках аз.

 Точно тогава мина една кола и ме изпръска цялата с вода. От локва...

 - Аааааааа! Ей, грубиян! Тези дънки са маркови! - извиках аз ядосана. - Очевидно ТУК  винаги може да стане по-зле.

 Влязох във входа, уж за по-сигурно.

 - Няма да живея тук. Мирише на мърша. - казах аз с последни сили на баща си и се запътих към вратата.

 - А къде ще живееш тогава? - попита той с насмешка.

 - Не ми е смешно! Тъжно е! Аз... ТУК!

 - Случват се и такива неща, Ани. Спокойно, когато стабилизирам бизнеса, ще се върнем във Варна.

 - Дано да е скоро. - смънках с надежда, но за съжаление осъзнавах, че след фалита ще е доста трудно това да се случи. Най-малко пък скоро. - На кой етаж сме?

 - На третия.

 - А те колко са?

 - Четири.

 - Само? Колко хора живеят тук? - попитах учудено.

 - Не много, не всички апартаменти са населени.

 - Чудесно, малък блок без съседи. - измърморих аз нервно. - Къде е асансьорът?

 - Няма асансьор. - каза баща ми и се разсмя.

 - Оооооо... Но тук какво ИМА?

 - Има нормален живот, на който не си свикнала. Но ще свикнеш.

 - Никога! - отсякох и закрачих нагоре.

 Куфарът ми тежеше, но се държах на положение. Искам да видят коя съм аз, че не съм за тук. Ще имат уважение!...

 Следва продължение ;d