Глътка нежност

                                                  ГЛЪТКА НЕЖНОСТ

Смрачаваше се. Валеше ситен дъжд. На спирката под един чадър стояха

две девойки и тихо разговаряха за нещо, изведнъж едната от тях – по-

дребничката с миловидно лице, се загледа в далечината с поглед, изразяващ изненада и умиление явно предизвикан от едно дребно и нещастно кутре, сгушило се върху пожълтял кашон, под кошче за смет, от ония кошчета, които са прикачени към ръждива тръба и се полюшват небрежно танцувайки с вятъра…

По улицата, която ги разделяше, с някаква мрачна решителност се 

разминаваха пълни с хора забързани автомобили. Те не бяха удостоени с

вниманието на кутрето може би защото то сякаш гледаше към дребничкото момиче и погледът му някак преждевременно помъдрял, бе все така непреклонно проникващ с неговата искреност и чистота.

Навярно приемаше света, такъв какъвто е, а животът – неговия живот за 

нещо, което не трябва да разбира, а просто да изживее – в търсене на

храна, игри и джавкане по птиците.

Какво си мислеше момичето? Не зная, но нощта беше спуснала своята

пелена върху изгряващото ù любопитство, заменяйки го с топъл устрем и

тя оставяйки приятелката си на спирката се приближи до настръхналото от

студ кутре и му заговори като на дете, милвайки го по главичката.

Не разбрах какво му каза, но то щастливо помаха с опашка, близвайки

нейните ръце и вероятно докосна сърцето ù с преливащите си от любов

очи.

Автобусът, който чакаха припряно потегли по неизменния си маршрут, а

приятелката ù ядосано се провикна, че са изпуснали автобуса заради нищо

и никакво си кученце, и дали защото беше студено или от друго от устата ù

започна да излиза пара, може би това беше парата на сковаващия

душевните сетива студ, лъхащ от градската сивота наоколо. Първото

момиче замислено се усмихна и съпроводи с поглед отдалечаващото се

кученце, повикано от майка му. После бавно се върна на спирката с

широко отворени, невиждащи, вглъбени в нищото очи и пророни с една

топла и нежна тъга към своята спътница:

  -  Да, изпуснахме го, сега доволна ли си?  

А аз се замислих за порива, който те кара да изпуснеш автобуса, за тези

обикновени и кратки моменти, които не забелязваме в забързаното си

ежедневие. Те носят радост и са ни толкова нужни да разведрят, да

внесат светлина в тъмницата, в която са приковани душите ни; за

потребността да даряваш и приемаш обич и нежност безусловно – това

удивително и сякаш неземно проявление на живота…