Стела беше най-хубавото нещо, което му се беше случило през целия му живот...

Вчера, след погребението ù се усещаше някак празен и толкова малък и изплашен, колкото беше в деня, в който тя го откри гладен, премръзнал и мръсен до вратата на градската библиотека където Стела работеше тогава... В очите му  се беше загнездил страхът и тя положи много усилия да го изпъди завинаги оттам.

    Самотната библиотекарка не се поколеба да му осигури име, дом, закрила и добро образование... Напълно я устрои разказа му за баща умрял от препиване и майка проститутка, пребита до смърт от сутеньора си... Никога не погледна на него с лошо око. Прекара много безсънни нощи край леглото му, когато беше болен или когато кошмарите показваха зъбите си и ръфаха сънищата му... Помагаше му дискретно и мило да се съвземе и да стъпи на краката си и никога не поиска нищо в замяна... Дори след години, когато той беше вече силен, преуспял и богат, а тя слаба и безпомощна, изгубена в голямото бяло болнично легло като глухарче, което чака вятъра да го отвее нанякъде... Умирайки, го благослови с поглед и му прошепна с напуканите си устни, че му е благодарна за това, че е осмислил живота ù ...

    Крачеше, пъхнал ръце в джобовете на зимното си палто и плачеше, защото светлината, която огряваше душата му вече я нямаше. Остана сам с онова, което  години беше подтискал дълбоко в себе си сякаш никога не се беше случвало... Остана му една горчива болка и едно обещание, което даде някога пред себе си и пред една друга светла памет...

    Телефонът му звънна и го върна в настоящето. Обаждаше се Стилман. Питаше дали да продължава по същия начин да придава фалшив блясък на акциите на „Ем Си Драйв”, защото човекът почти ги изкупил. Стилман работеше за Голдън Смит, собственик на Смит Корпорейшън, като борсов консултант, но в конкретния случай, срещу значително възнаграждение работеше в полза на фалита му...

Алекс имаше чувството, че се подготвя за това събитие още от онзи ден, когато Стела го приюти и му стана ясно, че му е писано да оживее...

    Новата  самоличност, която Стела му създаде с много любов и грижи, оцвети външния му свят, даде му посока и тласък за развитие, но не изтри онази чернота вътре в него, нито помогна гневът, който бе изпълнил тогава детското му сърчице да напусне душата му. Беше малък за да го управлява, затова трябваше да почака да порасне и да стане достатъчно силен, за да го сложи на върха на хитростта и да го превърне в оръжие...

     Гневът, докато зрее, преминава неминуемо през своите сезони -  пролет, когато е още променлив и нетраен, лято, в което може да прегори, без да е запалил достатъчно голям пожар, есен, в която трябва да отлежи и отсее онова, за което е бил предназначен, от другото, което би могло да бъде простено, а през зимата  да излезе като духа от бутилката - силен, коварен и целенасочен.

Да отмъсти... На него... За нея... Заради онова, което ù стори...

    Мислите му, като отвързани буйни коне препускаха назад, назад към къщата на детските му страхове... Каква ти къща – огромен замък с безбройни стаи, натруфени салони, кънтящи полутъмни коридори и безчет прислужници, които непрекъснато сновяха насам-натам и вършеха различни полезни неща...

Майка му – винаги в бяло, крехка като момиче, с плаха усмивка на виновно дете... Преди да го целуне по челцето винаги се оглеждаше да не я зърне някой... Разбира се, страхуваше се от баща му. Според него доброто възпитание се получаваше само с бой - с пръчка, с камшик за езда, с пестници ако нямаше нищо друго под ръка... Караше го да се чувства виновен за толкова много неща - за това, че плаче когато падне, че боледува често, че се страхува от коне и кучета, а когато има буря през нощта, мокри леглото от страх.

Майка му също беше виновна винаги, когато задаваше въпроси, когато плачеше и дори когато мълчеше, пак създаваше повод за скандали. Погледът на Голдън Смит  беше тежък и изпълнен с подозрение, а ръцете оръдия на жестокостта...

    В онази нощ тези ръце се протегнаха към шията на майка му и не ù дадоха възможност да продължи да диша. Алекс (тогава още Смити) видя всичко скрит в един гардероб където беше позадрямал. Първо си помисли, че е сънувал кошмар. Добре, че не изкрещя... С мълчалив ужас видя как баща му повика лекаря на фамилията и му внуши с тлъст чек, че се касае за внезапна, но съвсем естествена смърт от сърдечен удар.

    После, когато цялата къща се изпълни с шепот, мирис на тамян и разтопен восък, се измъкна от скривалището си, целуна майка си за последно и ù обеща, че някой ден ще го накара да си плати за всичко. После тихомълком се спусна в лабиринтите на избените помещения.

Къщата отгоре му живееше, дишаше, плачеше, дори го търсеше със заплахи и крясъци, с примамки, но никой не успя да открие скривалището му. Нощем се промъкваше на пръсти в кухнята, открадваше нещо за хапване и пак се връщаше в мазето.

И така три месеца... Три месеца, през които разбра, че по-страшни от кучетата, конете и плъховете, са само хората и то онези от тях, които имат всичко...

Как можеше да му е баща? Чудовище с единствена ценност парите и пак парите, с единствено признато право - онова на по-силния...

    Тогава започна да си повтаря непрекъснато, че той няма нищо общо с пухкавия  страхлив и изнежен  наследник на Голдън Смит...

Измисли си бащата алкохолик и майка проститутка, (беше подслушал изповедта на една от прислужничките), прегърна кошмарите на измисленото си семейство и ги прие за свое минало...

    В едно мъгливо утро се измъкна от утробата на сигурното си скривалище и след като дълго скита по пустите улици, се сви като изплашено зверче пред вратите на градската библиотека... Защо точно там? Не знаеше... Навярно съдбата му беше избрала най-вярната посока...

    Вестниците, същите, които тогава бълваха съчувствени репортажи за нелепата преждевременна кончина на банкерската съпруга и мистериозно изчезналото му детенце, сега злорадо тръбяха за фалита на Голдън Смит и за това, че трябва да напусне фамилната къща и да отиде в приют... На снимките от вестника Голдън Смит приличаше на старец, съкрушен от внезапно получена тъжна вест...

Алекс не изпитваше нито съчувствие, нито дори чувство за вина. През целия му живот една малка част вътре в него непрекъснато кроеше планове за отмъщение. Добре знаеше, че единственото, което може да накара Голдън Смит да страда и да изпита чувство на болка е само финасовата загуба. Оказа се прав... А Стилман определено си заслужи изразходваните средства...

    Беше неделя сутрин. Също толкова мъглива, както онази от преди 30 години...   Кварталът на богатите скъпернически очертаваше в мъглата достолепни силуети на масивни сгради...

Спря колата си близо до огромния сив замък на Голдън Смит... Излезе от колата, приближи на безопасно разстояние и се загледа  в металните пръчки на дворната врата. Някога му приличаха на драконови зъби... Сега зъбите бавно разтвориха паст и отвътре се подадоха двама мъже които водеха под ръка по алеята един прегърбен и объркан старец към паркирания наблизо черен форд... Старецът накуцваше, от време навреме се обръщаше назад и хлипаше...

”Виж ти, той можел и да плаче! Да му се не надява човек”- усмихна се с горчивина Алекс. Единият от мъжете го изгледа с подозрение и му подвикна :

- Ей, какво зяпаш това да не ти е Художествената галерия? Аман от нахални журналисти. Омитай се да не те приберат в участъка на бърза ръка...

Голдън Смит за момент се измъкна от унеса, погледна го и сякаш нещо проблесна в очите му като удар от ток. За кратко политна, но продължи да го гледа втренчено. Дали го позна? Едва ли...

    Страхът също разполага с цял набор от сезони. Когато се срещнат новоизлюпен страх в сезона на пролетта си и узрял, току-що освободен зимен гняв, се разразява буря, която не издава звуци, не движи предмети по повърхността, а просто заличава всичко, което ù се изпречи с един замах... И сега тази буря превърна в застинал въпрос погледа на стареца. Въпрос изпълнен с ужас, че това което му прилича на истина може да се окаже истина. Беше виждал някога тези очи – теменуженосини като очите на покойната му съпруга и този белег над лявата вежда. ”От камшик.”

Въпросът напираше да излети от старческите устни, но същият този новоизлюпен страх навиваше въжета около шията му и гласът, който се изтърколи  по-скоро приличаше на пелтечещо хриптене:

    -Смитти, тти ли си момчето ми? Ккъде се изгуби?-

Въпросът прелетя разстоянието, удари се в стъклото на колата и увисна между двамата... Алекс го гледаше като досадна муха. И се чудеше дали да поеме подхвърлената реплика или да се направи на глух... Но той трябваше да разбере... Трябваше да узнае, че всичко случило му се в последните дни е една закономерна лавина...

    -Не ви разбрах, добре господине. Аз дойдох да хвърля един поглед на сградата. Може да се навия да я купя. Разбрах, че собственикът ú е фалирал и ще бъде обявена за продан. Но да си кажа правичката, дом чийто стопанин е удушил съпругата си, едва ли е най-подходящото място за живеене. Сигурно е пълен с призраци... А призраците, когато решат могат да станат много опасни...

Усмивката му излетя като стрела и едва, едва докосна очите на  старика, но пораженията вече бяха налице...

По лицето на Голдън Смит затанцува призракът на страха... Зениците му се разшириха, лицето му посивя, коленете му омекнаха... Зафъфли неразбираемо, а погледът му започна да се мята като диво животно в капан. Думите излизаха от устата му като накъсан хленч:

    -Смитти, синко, ти ззащо така, аз, само да ззнаеш, колко... - Беше отвратително жалък... Толкова жалък, че дори не успя да събуди чувство на съжаление... Устните му затрепериха, а немощното тяло увисна в ръцете на придружителите, които го напъхаха в търбуха на форда и потеглиха....

    Алекс постоя още малко загледан в голямата къща. Стори му се, че чува стъпки, но после осъзна, че това са капчиците дъжд които внезапно се изсипаха от притихналото небе.

Изливаше се невъзмутимо и отмиваше гласове, гняв, вина, страхове и добре опаковани кошмари...

Въздъхна, влезе в колата и потегли... Беше спокоен... Гневът беше изиграл танца на победата, елегантно, без някой да пострада и само беше посял след себе си достатъчно страх... Страх, който, ако разполагаше с достатъчно време, щеше да набъбва, да расте, да зрее и да свисти като камшик. Обещанието беше изпълнено. Сега му оставаше само да отиде до гробището и да остави цветя на гробовете на Стела и на майка си...