Големите очи на страха.
Връщах се от една сбирка, каквито правехме група колеги почти всяка седмица.Софра, акордеон, китара и всички- певци. Танци, много смях! Беше толкова весело и разтоварващо, просто си зареждахме “батериите”! Като се наситим “до дъно”, се прибирахме само с малкото неудобство… жените да си вземат такси, да не чакат изпращане…
Аз живеех на оживено и осветено място, затова пътувах с тролея. А и настроението ми беше толкова повдигнато, та не изпитвах страх, при това не беше нито късно, нито за пръв път. Само не ми стана приятно, когато шофьорът някак съучастнически ми намигна.Като слязох от тролея, имах път пеша около 7-8 минути. Вървях бързо, защото като никога широката улица беше безлюдна. При това чух някакъв метален шум, като от стъпки на обувки с метални налчета! Това се правеше някога на обувките- за да не се изтриват бързо се заковаваха метални пластинки /налчета/ на подметките отпред и на токовете. Не смеех да се обърна, а забързах стъпките. Ходещия след мен- с ...