ГОРЧИВА ВОДА

Страшни дни настанаха за комитския дом. Самуил умря пред ослепените си войници. Един от братята му Никола, като млад отишъл да учи в Цариград приел ромейско самоопределение. Нарекъл се Никофор. Захвърлил богословските науки и запасал меч в императорската армия. Бързо се издигнал и станал един от пълководците там. Във войната срещу българите, знаейки прийомите им, той успял да плени част от българските войници. Дошло най-страшното - на сто ослепени оставяли по един с едно око. От пленниците научил, че майка му е жива. Отишъл да я види и повече не се завърнал в ромейската армия. В майчините покои го поставили на пост и молитви. Молил Бога за прошка за стореното от него. Майчините очи гледали страшно – с голи ръце би го затрила. Но майката е по-силна от отмъщението. Старата комитка е станала като старо дърво, колкото да се мъчи брадвата на живота да го сече, по нея остават само дълбоки бръчки. Скръстила ръце пред иконата на Богородица, тя за кой ли път шепти: “Ти си майка като мен,грешен е синът ми. От мъка уби брат си, хиляди ослепи. Стотици остави с едно око, предаде страната си. Закона го зная: око за око, зъб за зъб. Но как да посегна на сина си?”

   Затварят се старческите очи. В съня й идва Комит Никола. Вървят през една планина и, където тя свършва, се издига град за чудо и приказ. Филипопол, градът на Филип. От него на час-два в полите на Родопа се вижда манастир, построен върху бащините и земи.

   Нейният син, в черно расо, върви сред монаси – еднооки. Сепва се и скача - “Това е отговорът.”

   “Благодаря ти, майко Богородице, прозрях какво да правя! Дай ми сили да изпълня това, което видях и тогава нека умра!”

   Един след друг светват прозорците на комитския двор. Отварят се тежко обковани от желязо мази, затракват становете, блестят иглите под светлината факлите. Дните минават и старата комитка сякаш е млада - командва. 

-Да се ушият монашески раса. Да се пуснат куриери. Да се съберат всички останали еднооки самуилови войници. Питайте ги желаят ли да служат на бога до края на живота си. - Тя знае , монахът не е войник. Той трябва по своя воля да се почерни и да остане такъв до края на земния си път. 

   Трети ден по пътищата се точи върволица от хора в черно. Най-отпред една жена язди черен кон с икона в ръце. Зад нея, наредени в колона по един вървят еднооки мъже с вързопи на рамене. “Това ли са твоите войници, Самуиле.” Между тях върви прегърбил се мъж в черно, чиито очи не виждат красотата на планинските гори и чукари. Подплашени планинци се кръстят към иконата и с почуда гледат. В края на колоната, в дървени сандъци, направени като носилки, се виждат клоните на три малки дръвчета. Седмицата минава в път - къде не минаха нозете им? Отпред се виждат в синева къщите на големия град. 

-Тука е, разтоварвайте конете.

   За ден два се събират зидари, които от тъмно до тъмно опъват канапите и копаят темелите. Вечер огньовете като земни звезди изпълват и осветяват сълзите на еднооките монаси. Манастирът бързо расте. В зидарията, заедно с хоросана, капят и монашеските сълзи на живите и мъртвите очи. Тези сълзи се събират някъде долу и издълбават скалата. Оттам бликва аязмо. Заедно със строежа на манастира, отсреща градят стражева кула за отбрана. До нея засаждат чинарите, да им напомнят за родната Беласица. Край кулата се ражда село, със същото име, но тукашните хора му викат Белащица.

   Хилядолетните платани ни посрещат заедно със стражевата кула. Снегът е затрупал следите от величие и слава. В стените на кулата се виждат пробойни от руски снаряди, останали от руско-турската война. Тук някога се е укрепил турският гарнизон. Боядисаната в черно ограда ни насочва настрани от кулата. От която някой камък, натежал от времето, тупва на земята. Там ще чака друг свой събрат отгоре. Така, докато не остане нито един от градежа. Пътят край него ни отвежда в манастира. Изчистеният сняг от двете страни и шпалирът от иглолистни дървета ни водят до монашеската обител. Двете монахини ни повеждат към църквата и аязмото на манастира. Свещите трептят в ръцете ни. Под тяхната светлина се мъча да открия в тези монахини Комит Николица, чийто кости лежат някъде тук.

   Отпред, стиснал копието си, ни гледа Св. Георги Победоносец, патронът на храма. Монахините разказват:

“Това място е свято. Вражи крак не е стъпвал тук. Когато турците поробвали България и стигнали до Белащенския манастир, стражевата кула паднала, но манастира - не.” Атаките следвали една след друга. Озверените от боя турци омеквали и окървавените от сечта десници се схващали пред манастирските стени. Те панически побягвали обратно. На шестия ден, турският главатар с бяло знаме се явил пред вратите – искал до говори с игумена. “Как така, Папас, аз с толкова многобройна войска не можах да превзема манастира”.

 - Ех, Бей! Този манастир е строен от полуслепи монаси, които са били войници. Зидарията е споена от техните сълзи. - Засраменият и уплашен главатар дал заповед да не се бастисва това свято място и запрашил към Филибе.

   Нозете ми стъпват по проядения от дървояда дървен чардак. Отдолу закънтяват стонове. Това което не го е правил нашественика, ще го направи нашето бездушие. То ежедневно руши манастира.

   Отпивам вода от аязмото. Тя горчи. Пия от сълзите на самуиловите войници.