Катюша

Тя беше най-грозното кученце на света...Кафява една такава, с криви ушета, стърчащи настрани. Баща ни я донесе след един специален поход някъде из торлашките села, последвал слуховете за добро родословие и силен ловен инстинкт. Нарече я Катюша. На бойните машини. Дойде за първи път на село на около три месеца-смешно, трътлесто кутре, шоколадово-кафяво, светло кафеникаво около очите и муцунката и същите симетрични светли петна на веждите, симетричен сърцевиден нагръдник. Бяло имаше само на четирите лапки и върха на опашката. Миришеше силно на кучешко ако и нещо неопределено, вероятно свързано с кучешката природа...На задните лапки имаше по един допълнителен пръст-признакът на добрия ловец, както тогава каза тате...Ние със сестра ми я посрещнахме възторжено и още, когато баща ни я извади от кашона, се сприятелихме с вечно усмихнатото, игриво кученце. Погалено веднъж зад ушетата, то скимтеше благодарно и с нежно близване засвидетелстваше вечната си любов. Тате я завърза пред кучешката колибка на двора още първия ден-да свиквала и да се приемела вече като истинско куче. Мисля, че страдаше за майка си-като всяко детенце-първата нощ плака неутешимо и спираше само, когато баща ни излизаше на двора, подсвирквайки и подвиквайки,а когато той се прибереше в утихналата къща, отново подхващаше жалния си вой...На шест месеца баща ни я заведе на лов за първи път. Катюша не беше чистокръвна-наполовина лудогорско гонче, наполовина селски помияр, но майка й се беше прославила като добра свинарка, та затова баща ни я беше взел на добра цена, понеже е женска и ушите й са криви-признак за лошата кръв...Скоро се разбра, че новото ловно куче е истинска находка-тате разпознаваше кога лае по заек, кога-по сърна и кога-по диво прасе...Разказваше как, когато ударели глиган тя се хвърляла върху животното, още недоубито, с настръхнала четина по гърба и злобен лай. Като млада кучка, Катюша беше жилава и пъргава. В селския двор, стоеше завързана с верига на дълга тел, която й позволяваше да се движи в едната половина на двора. Катюша истински мразеше цигани и инкасатора. Даже беше ухапала последния при един от опитите му да отчете тока на стопанските постройки-малко неразумно не обърнал внимание на злобното й ръмжене, скоро си беше тръгнал с псувни на уста и разкъсан крачол на единия крак-кървящ и болезнен...Вече не дойде да отчита тока у нас...Кучката надушваше циганите отдалеч. Още преди да ги видим, че минават пред къщи, тя почваше да лае със злост, запазена само за тая раса. Добре че никой от тях не влизаше в двора, че сигурно пак щеше да се случи подобен с инкасатора инцидент...
Още на втората година Катюша се сдоби с рожби-цели девет малки кутренца-слепи и безпомощни. Още в първите дни три умряха, понеже не можеха да се доберат до млякото на майка си от по-силните си братя и сестри. Заради чистокръвния баща кученцата бяха с красиви, гладки, клепнали уши, а заради славата на майка си още на около два месеца бяха разпродадени на мераклии-ловци. Весело беше на двора тази пролет...Щом прогледаха, кученцата щастливо защъкаха навсякъде в двора, а когато почнаха да се подвират под телената мрежа при пилетата и да гонят кокошките, дядо ги огради-да играят само в кучешкия периметър. Половината бяха шарено-кафяви като майка си, а останалите-черно-бели с малко кафеникаво като баща си. Щом пристигнехме на село, първата ни работа беше да идем да видим колко са пораснали кученцата. Катюша не се сърдеше, когато й пипахме децата, само стоеше отстрани с повишено внимание, леко неспокойна и си позволяваше по някое „баф”, ако някое особено смело кутре се заиграеше с нас-подскачайки и въртейки опашчица...Когато баща ми разпродаде палетата, тя тъгува около седмица за тях, но после отново почна да се храни и зажужа телта, когато подтичваше по отпуснатата й дължина на двора...И странно, не ухапа никога никое дете-дори непознати, дори случайно дошли удома, явно кучешката й природа беше толерантна към незрелите човешки деца и им прощаваше гушкането, дърпането на опашката и ушите и писъците от възторг, когато подскачаше във въздуха да хване хвърления залък хляб или парченце месо. Баба се грижеше за нея самоотвержено. Дори когато беше сляпа, заради зреещо перде на единственото й око, баба знаеше пътя до кучешката колибка наизуст и всеки ден, опипом стигаше до нея, за да нахрани Катюша. Тя пък й благодареше с радостно скимтене и весело овъртане около краката, докато баба изсипе закуската или вечерята й в старата тенджера, която й служеше за хранилка.
Веднъж баща ни я заведе на лов в далечно село. Подгонила диви прасета, не разбрала как е стигнала твърде далеч и не успяла да се върне. Помня, че същия ден той се върна много късно от лов и като свали шапката от главата си, по тъжните очи и увехналия мустак разбрахме, че се е случило нещо...”Катюша се загуби...”-каза само и отиде да си легне без да вечеря...Търси я дълго и упорито. Пуснал вестта за изчезнало ловно куче, все се надяваше, че някой отнякъде ще се обади, че я е намерил. Обикаляше с постепенно разширяващ се диаметър околните села всяка събота и неделя, не губейки надежда, че ще я намери, но без успех...Един ден, след месец и половина, някой му беше казал, че има самотно ловно куче в доста отдалечено село от нашето. Баща ни веднага пое нататък и привечер си дойде щастлив, с Катюша-отслабнала като скелет, с увиснала кожа и отчаян поглед. Но се усмихваше, пустото му куче, смееше се като човек...Като щастлив човек...Оказа се, че е живяла дълго покрай една кожарска работилница. Хранила се с остатъци от кожите и не дала на никого да я върже и гледа. Вярната кучка се зъбела злобно и лаела по всеки, който скимнел да я помами и приласкае. Скоро местните започнали да й носят храна, защото се примирили, че никой няма да я опитоми. И се ослушвали за някой, който търси загубено куче...Ей така се върна тя у дома-за радост на всички нас-и малки, и големи...
На другата година Катюша се окучи отново. Този път баща ни запази едно кученце-женско, шарено, весело пале. Даде му звучното име Лиска, заради бялото по нослето и главичката. Лиска растеше и живееше с майка си в една колибка. Скоро къщата им стана тясна и дядо скова отделен апартамент за Лиска-така кучешките колибки станаха две, а радостта в двора-съответно двойна. Когато Лиска порасна достатъчно, баща ни почна да я извежда на лов-с майка й, в ролята на учител...Лиска подскачаше весело из треволяка и подгонваше за разнообразие по някой заек, кяфкайки заядливо, но до там...Баща ми почна да се отчайва от нея и да я нарича „буач”, сиреч-некадърник...И точно когато потръгна всичко и Лиска почна да показва добри ловни резултати се случи онова...През един слънчев есенен ден отидохме с нашите на лозе-ние четимирата и двете кучета...Те подскачаха из изсъхналата трева и търсеха пъдпъдъци. Скоро ние от човешката група се улисахме в работа, а кучетата побегнаха по лов...Отвреме на време баща ни подсвиркаше с характерни къси звуци, за да ги повика и когато чуваше радостен лай отдалеч, навеждаше се и продължаваше гроздобера...Наложи се да закара една част от набраното грозде до селото. Ние продължихме с брането, чакайки да дойде с мотокултиватора за останалото и нас...Зададе се закъснял след няколко часа...Каза че го е видял-голям ЗИЛ, натоварен с пясък-нарочно кривнал от пътя, за да удари Лиска, която е подтичвала по банкета. Кученцето беше умряло на място-с усмивка на недораслото си лице и кръв по муцунката. Не я видяхме повече. Баща ни се погрижи за това...
Катюша отново остана сама. Няколко години по-късно, когато баща ни се разболя, реши, че повече няма да ходи на лов, а е грехота да пропилява таланта на кучката-ей така, да си я гледат баба и дядо в двора...Затова я подари на един негов приятел, ловец също, от нашето село...Отиде да я види два месеца след това-онзи човек я беше затворил в отделно помещение на обора, за да не бяга. Щом видяла баща ни, Катюша радостно заподскачала, скимтейки, а по страните й течали сълзи-истински, самотни и толкова човешки, че той не издържал, обърнал се и побягнал от тази откровена кучешка любов, от тази мъка и болка...Не знам какво стана с нея, скоро след това и баща ни си отиде. Може би я е посрещнал някъде горе, когато и нейното време е дошло, та отново да крачат двамата след дивия вятър и приказното шумолене на гората...