ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

ДЕЛИО Е ОБГРАДЕН

Делио стигна до последните къщи на един краен квартал, един от най-бедните в Маринео. Тук въздухът бе напоен с миризмата на старо, прогнило дърво и задушлива водна пара, носеща се от шумящата на двайсет метра разстояние голяма река. Реката се казваше Леар. Тя извираше от високите части на Момо и пресичаше цялата южна Агория, за да се влее накрая в Аленото море. Леар изнасяше почти цялата търговия на Южна Агория, но за да се свържат със Севера, южняците трябваше да минават планинските проходи и да използват животинска сила за товарите. Между северна и южна Агория нямаше водна връзка.

Портите на градовете се затваряха вечер, но човек можеше да напусне града по което време на денонощието пожелае; достатъчно беше само да поиска от охраната да му отвори. Заминаващите пътници биваха задържани само при сигнал на тревога. Делио предполагаше, че охраняващите стражи не са още известени, но въпреки това имаше намерение да избегне портите и да мине през самата река. Там, където реката пресичаше крепостната стена, обикновено през пролетта водите достигаха до стената и единствения вариант да преминеш, бе да преплуваш отдолу под моста, под водата. Не бе нещо, което не бе правил досега, затова този факт не го тревожеше.

Вгледа се в дъното на уличката, където тя правеше завой надясно. Свърнеше ли там, оставаха му около десетина метра до откритата местност при брега на реката.

Преди да успее обаче да стигне до завоя, резкият шум от стъпки го закова на място. Идваха отвсякъде - отпред откъм реката, зад него, отляво и отдясно зад къщите. Приближаващите се не бяха на коне, защото иначе щеше да ги чуе много по-рано. Тичаха и скъсяваха светкавично дистанцията и още докато Делио обмисляше вариантите си на действие, четирима от тях се изправиха пред него. След минута, зад него се появиха още четирима. Той стоеше без да помръдне, в средата на уличката, а стражите бързо го заобикаляха, вдигнали извадени мечове. Още двама дотичаха отляво между къщите и се присъединиха към кордона, който го заобикаляше. Общо десет. Сега Делио чу и далечен конски тропот и притвори очи в неволно отчаяние – много бързо беше станало. Не му бяха дали достатъчно време. Вярваше, че ще им трябват часове, за да стигнат до ”Червените извори”, да измъкнат от стария Джоело каквото им трябва (естествено, че Джоело щеше да го издаде, още с влизането си в хана бе разбрал, че приоритетите на старият му приятел вече не са такива, каквито бяха. Смяташе, обаче, че това не е важно, тъй като на първо място, бе вярвал изцяло на Калия) и след това да се организират да го настигнат. Но явно охранителната система в града вече действаше къде, къде по-добре от преди. Беше ги подценил, сам си бе виновен.

Десет срещу един. Това ли бе най-лошата ситуация, в която бе изпадал? Напуши го смях. Истинска детска играчка, ако трябваше да сравнява! В гърлото му, обаче, се надигаше горчилка и Делио осъзнаваше, че нещата вече съвсем не са като едно време. Прекалено дълго бе водил спокоен живот и бе изгубил формата си. Рамото го болеше силно, лявата му ръка бе все още почти обездвижена, а и фактът, че вече не бе на двайсет и осем, а на трийсет и осем, определено не беше без значение.

„Дали Кори ще се оправи сам“, зачуди се той и ръката му се плъзна леко към меча.

- Не мърдай! – предупреди един от друните високо – по-добре се предай без усложнения!

- Какви усложнения? – отвърна Делио подигравателно – за вас, или за мен?

-- Предай оръжието си! – повтори друнът, който явно им бе предводител – остави го долу на земята, пред тебе. Обкръжен си, и реката е завардена. Не можеш да се измъкнеш.

- Нямаш представа дори от какви положения съм се измъквал – отвърна Делио, все така присмехулно. Обви с длан дръжката на меча си. Сетивата му работеха на скорост, почти невъзможна не само за нетрениран, но дори за опитен във военното дело човек. Виждаше всеки един от мъжете около себе си, чуваше вдишването и издишването им, усещаше потрепването на мускулите им със своите мускули – поскоро аз бих ви посъветвал, капитане, ако се оценявате по-скъпо от собствената ми глава, да се отдръпнете настрани и да ме оставите да мина.

Някои от друните се разсмяха злобно, но в смеха им се усещаше и скрит ужас. Легендите за човека пред тях не бяха малко, а в някои от тях се говореше, че той не може да бъде наранен, нито убит, че не е човек, а същество на тъмните сили. Самият факт, че сега стоеше тук пред тях жив, когато би трябвало да е мъртъв от години, бе недвусмислено потвърждение на тези легенди.

Затова те може би стояха и се колебаеха, без да предприемат нищо. Дори и капитанът им не даваше заповед за нападение. Делио стоеше нащрек, с ръка върху меча си; нащрек бяха и те, дебнейки го и за най-слабото движение, което да даде сигнал за реакция от тяхна страна.

И докато стояха така, дебнещи се и изучавайки се взаимно, се случи най-неочакваното и невероятно нещо, което можеха да допуснат. Иззад къщите зачаткаха копита и в улицата влезе човек на кон. Той водеше втори кон със себе си. Всички очи веднага се извърнаха към него. Младеж с дълго наметало и спусната ниско над очите качулка. Той вдигаше ръка към тях. В ръката си държеше нещо. Какво? Нож? Или по-скоро нещо като жезъл?

Делио не разбра какво стана.

В един миг стоеше, обкръжен от десет здрави, въоръжени мъже; в следващия миг същите тези десет мъже лежаха проснати на земята в безсъзнание, оръжията им паднали безполезни до тях. Делио отскочи назад, безумно объркан, после се обърна и вдигна очи към конника пред него.

Едновременно с облекчението, което изпита да види Кори, силен ужас стегна сърцето му – ужасът, който вече бе изпитвал неведнъж при присъствието на момчето. Пак тази странна сила, която го съпътстваше навсякъде и която бе така плашеща и неразбираема! През живота си, Делио бе избягвал да се замисля твърде много за свръхестествените неща, които се случваха около него. Той бе наясно и със силите, които ги предизвикваха, но винаги се бе дистанцирал от подобни практики. Вярваше, че това, което човек може да върши със собствените си сили, е максимума, който Най-Светлия е искал да му даде и че всеки опит да надскочиш човешките си възможности няма да доведе до нищо добро. Като мъж, развил до съвършенство собствените си човешки сили, изпитваше силен страх и недоверие към използването на всякакви други способи за контрол над нещата, може би защото бе и смятал – поне досега – че тези способи не могат да дойдат от другаде, освен от силите на Мрака.

Кори слезе от коня и се приближи бавно към него, водейки и двата коня за поводите. Делио видя, че момчето трепери. Той самият усети изведнъж мускулите си така омекнали, след неистовото напрежение на което бяха подложени преди малко, че едва се задържа на крака. Наведе се и опря ръце на бедрата си.

- Значи малкият те намери? – каза пресипнало – предаде ти съобщението ми, така ли?

- Да, той ме доведе до тук – отвърна Кори, и спря до Делио, стиснал здраво поводите в ръката си – е, почти, де. Последната част от пътя намерих сам.

- Не разбра ли, че исках да напуснеш града през централния вход? Не трябваше да идваш тук.

- Делио, ханът беше пълен със стражи, които те търсеха. Реших, че ще ти трябва помощ. Не се ли оказах прав?

Делио се канеше да му се скара отново, когато изведнъж се спря. Погледът му се задържа върху високата, слаба фигура пред него, решителната стойка и упоритостта, която си личеше в потъмнелите сини очи. Помисли си, че преди години, ако го бе срещнал на улицата, би го привлякъл в групата си. Точно както Антонио . . . толкова приличаше на него. . . бедният Антонио . . .

Делио наведе за миг очи, после отново погледна към Кори.

- За последните няколко дни два пъти ми спасяваш живота – каза тихо. Пристъпи към Кори, който само го гледаше, без да каже нищо и сложи ръка на рамото му. За миг, погледите им се срещнаха; после Делио, без да отмества ръката си от рамото му, обгърна бавно улицата с очи. Ослуша се, тропотът на копита бе замлъкнал. Очевидно охраната стоеше на позиция и чакаше да го доведат. Имаха време . . . още малко време.  

- Ще трябва да оставим конете – каза, отдръпна се от Кори и погледна багажа върху седлата.

- Да оставим конете ли? – Кори се огледа невярващо, ръката му не пускаше юздите.

- Да. Вече не можем да минем през портите до реката. Алармирали са ги. Ще трябва да преплуваме отдолу, под подвижния мост, който пропуска корабите. Ще се справиш ли? Ще трябва да слезем три, четири метра под водата и да плуваме дветри минути отдолу. Ще можеш ли?

Кори кимна. Започваше да изглежда отново като седемнайсет годишното момче, което беше и очите му ставаха все по-уплашени. Отново предаваше лидерството на Делио, по някакъв естествен начин, за който явно дори не мислеше.

- Добре. Хайде, да вземем колкото може повече от багажа. За нови коне ще мислим като се измъкнем от града.

По най-бързият начин, който можеха, натовариха върху себе си одеалата, припасите, завързани в кожените дисаги и оръжията. Делио знаеше колко много ще утежни задачата им целият този багаж, но знаеше и колко сурови дни ги чакат, преди евентуално да се снабдят с коне, или нови припаси. Така че рискът бе необходим.

Завързаха конете до една от къщите, за да не избягат и да подсетят друните за плана им. После се затичаха към реката.

Делио преведе Кори зад къщите, и когато излязоха на брега, пред тях се разстла тъмната, голяма река. Брегът бе висок се спускаше стръмно надолу до коритото, където водата течеше спокойно и дремливо. Във водите ѝ си играеха отраженията на десетки факли – надолу по брега, и от двете страни на реката, стояха наблюдаващи стражи. Точно зад стражите бе мостът, издигнат над реката, под която трябваше да преплуват. Този мост се вдигаше нагоре с помощта на скрипеци и въжета, когато се налагаше кораби или лодки да влязат в града. Порталът, през който минаваха хората, бе на друго място, недалеч оттук. Той бе обаче недостъпен вече за тях. Единственият изход бе този, който виждаха пред себе си.

Делио се вгледа в охраната. Можеха да се приближат максимално до тях, без да бъдат видяни; тъмнината щеше да им е достатъчно прикритие. В последните метри, обаче, неизбежно щеше да се стигне до схватка.

- Ще трябва да се бием с тях – прошепна Делио – виждаш ли ги? Мисля, че са около петима от тази страна, и петима отсреща. Предполагам, че ще имаме около две, три минути, след като преминем през тях, преди да алармират стрелците отгоре. За тези три минути ще трябва да преплуваме под моста отдолу. Минем ли веднъж под моста и отдалечим ли се на безопасно разстояние, смятай, че сме се оттървали. Трудното ще е сега.

Той приготви меча си, но видя, че Кори не дори не посяга към своя.

- Аз ще се погрижа – каза тихо момчето.

Делио се поколеба. Не знаеше какво да каже. Странният ужас отново сви стомаха му.

- Кори, смятам, че ще можем да се оправим и сами. Струва ми се, че няма да се наложи да убиваш никого, наистина.

- Не искам и ти да убиваш никого – отвърна Кори.

- Не съм убеден . . .

- А аз съм – в гласа на момчето си личеше нетрепваща увереност и спокойствие, което по някакъв начин се предаде и на Делио и той се усети как въздъхва дълбоко. Наистина ли нещата щяха да стават толкова лесно оттук нататък? – Хайде, ще тръгваме ли? – попита Кори.

Делио се поколеба още малко, после кимна, обърна се и се затича напред по протежението на брега.

Стражите ги видяха в последния момент и се спуснаха върху тях. Делио тъкмо парираше удара на единия, когато той се свлече безмълвно пред краката му, и остана неподвижен на земята, мечът му издрънча до него. И останалите паднаха. Факлите им засветиха от земята и Делио видя как огънят от тях бавно запълзява по младата трева по високия насип. Щеше да стане пожар. Трябваше бързо да изчезват.

Затича се напред без да се обърне, но се ослушваше за стъпките на Кори зад себе си, и за пращенето на разрастващия се огън. От другия бряг на реката се чуваха викове. Покрай тях започнаха да профучават стрели. Една изпищя точно до ухото на Делио. Той се обърна да види как е Кори и го дръпна надолу точно преди една стрела да изсвисти над главата на момчето.

- Залегни! – изрева той – хайде бързо! Мини оттук! – сграбчи момчето за ръката и го повлече със себе си надолу по насипа. Краката на Кори затъваха в рядката пръст, единдва пъти той се препъна в някакви камъни и едва не се претърколи надолу. Най-сетне стигнаха до водата. Стената с подвижния мост се издигаше точно пред тях – зашеметяващо висока, построена от дебели дънери, острите краища на които бяха потопени в черната вода. Бе очевидно, че няма как да се мине под тях.

Трябваше да плуват.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

КОРИ И ДЕЛИО БЯГАТ

Кори скочи в реката след Делио без колебание. Перспективата скоро да бъдат обкръжени от стражата на целия град не беше изобщо за предпочитане. Водата беше ледена; за миг проникна под дрехите му и го накара да се вцепени от шока. Усети как багажа, който носеше, му натежава неимоверно, с неистово усилие задвижи ръцете и краката си и заплува напред. Главата му бе над водата, виждаше тила на Делио пред себе си. Ковачът го водеше към стената. Дънерите се приближаваха все повече и повече към тях, уголемяваха се като огромни, черни зъби на чудовище. Кори чуваше собственото си тежко, мъчително дишане, ледената вода се плискаше около него, а някъде далеч, далеч зад тях, продължаваха да се чуват виковете на стражите.

- Сега! – чу се гласът на Делио. Кори видя, че той почти е опрял рамо в черните дънери – влизаме отдолу. Готов ли си?

Кори си пое колкото се можеше повече въздух и се гмурна след Делио. Чернотата го обгърна. Някъде в тази чернота мярна сянката на Делио – той слизаше още по-надълбоко  – и Кори последва сянката. Плуваха напред и надолу, напред и надолу, безкрайно дълго време. Ушите му шумяха, гърдите му се пръскаха от болка, главата му започна странно да натежава и пулсира. Продължаваше да движи ръцете и краката си, но си помисли – това е краят. Ще умра. Плуваше и следваше сянката като в сън. Най-сетне тази сянка бавно, като в плавен, грациозен танц се изви нагоре и заплува към повърхността и той отново я последва. Вършеше всичко съвсем механично, разумът му вече изобщо не участваше в движенията. Изведнъж, повърхността така рязко се блъсна в него, сякаш го удариха с камък. Когато излезе над водата, в един кошмарен миг си помисли, че няма да може да си поеме въздух, че дробовете му са блокирали напълно, неспособни вече да извършат и това елементарно движение. После обаче почувства как се разширяват и въздухът навлиза в тях, благословеният въздух, о боже благодаря ти, благодаря ти . . . Кори дишаше, и дишаше, и дишаше, не можеше да се насити на въздуха. Дори не усещаше студа, умората и разкъсващата болка в дробовете, толкова прекрасно бе да може отново да си поеме дъх.

С Делио плуваха още известно време напред, вече над водата и когато Кори най-сетне се обърна назад, видя, че крепостната стена е изчезнала. Пред тях се издигаше широк, обрасъл с треволяци, пуст бряг. Насочиха се до брега и Кори с последни сили се довлече до мократа кал. Там момчето свали целия багаж от гърба си и се срути на земята в пълно изтощение.

- Наложи се да останем по-дълго под водата, за да избегнем стрелите от кулите – каза Делио. Стоеше прав, от дрехите му капеше вода и сваляше и своя багаж на земята – браво, справи се чудесно.

Кори не се интересуваше изобщо от това признание, радваше се само, че е оцелял. Докато лежеше, с полузатворени очи, Делио провери целия багаж, и прояви задоволство, че няма нищо повредено от водата.

- Имаме голям късмет – каза – сега ще повървим още малко до гората, и там можем да направим лагер и да си починем. Трябва и да се поизсушим малко.

След няколко минути отдих, отново се натовариха и след като изкачиха насипа, поеха нагоре на север. Нощта бе безлунна, и почти нищо не се виждаше пред тях. Скоро обаче зад разстланото в мрака поле, Кори съзря очертанията на голяма гора.

Делио го заведе доста навътре в гората, и там, на едно широко място между няколко дървета, се спряха и свалиха багажа си. Направиха огнище от камъни и запалиха малък огън.

- Тук е добре – каза ковачът – на сигурно място сме.

Кори бе свалил наметалото си и кожения жакет и ги бе оставил отстрани до огъня да съхнат. Все още не се чувстваше много комфортно, защото ризата му бе мокра и студена, мокри бяха и панталоните му, въпреки че кожата не бе успяла да пропусне чак толкова много вода. Делио също свали връхните си дрехи и двамата събуха ботушите си. Разстлаха и одеалата на тревата. Кори седеше и се грееше на огъня и отвреме на време поглеждаше Делио, който стоеше прав и отпиваше вода от една от манерките.

- Няма ли да ни преследват? – попита Кори.

- Чак дотук, не – каза Делио – дори и да се опитат, ще ни загубят следите. В тази тъмнина сега ще е трудно да ни открият, а до утре вече сме далеч извън познатите им маршрути.

- Какво става, Делио? – попита Кори – ще ми кажеш ли най-сетне? Защо те гони цялата полиция на града?

Делио помълча, после остави манерката до огъня.

- Спаси ми живота два пъти. Мисля, че оттук нататък ти дължа повече от помощта на меча си и способностите си на водач. Само че не съм сигурен как ще приемеш истината.

- Всяка истина е подобра от това да стоя в неизвестност.

Делио въздъхна.

- Предполагам. Почакай за момент, да си погледна рамото.

Кори също въздъхна и се вгледа в огъня. С периферното си зрение виждаше как Делио изхлузва ленената си риза през главата, откривайки мощните си мускули. Ковачът се обърна с гръб към него и започна да сваля превръзката си. Кори вдигна очи към него. Широкият гръб на ковача бе осветен от пламъците на огъня и Кори, който за първи път виждаше Делио без риза, с гръб към него, се сепна. Кожата на гърба на човека срещу него не беше нормална. Беше черна, някак странно оцветена – рисунка ли беше това? Да, осъзна Кори, кожата на целия гръб на Делио представляваше странна картина, в която, като се вгледа внимателно, той различи фигурата на гигантски орел, разперил застрашително крилата си, с клюн, насочен към неизвестна жертва.

Кори зяпна. Гледаше как Делио се навежда, за да вземе нов парцал от багажа, гледаше как се огъват мускулите на гърба му, което караше орелът на гърба му да се движи, сякаш летеше. Какво беше това, къде го беше виждал? Орел, нарисуван на гърба на човек? Някъде не далеч в миналото . . . във връзка със нещо много важно.

Той се вцепени, щом се сети и усети как внезапно го разтресе непоносим студ. Да,  разбира се. Ено, на празника за годежа на Фло. Ено бе нарисувал орел на гърба си и им разказваше. . . разказваше им за…

Не може да бъде! Невъзможно! Не!

Студът се засилваше, засилваше и обгръщаше не само тялото му, но и сърцето му, смразяваше го, превръщаше го в късче лед. Кори гледаше човека пред себе си, който работеше мълчаливо над превръзката си; гледаше го и целия трепереше. Усещаше как чак зъбите му са затракали и ги стисна с все сила. Извърна глава настрани, в опит да избяга от гледката пред очите си, да се залъже, че не е видял добре или че е сънувал може би. . .   

Най-сетне Делио приключи със смяната на превръзката и се обърна. Орелът на гърба му се скри. Ковачът постави още няколко пръчки в огъня, като поразбута останалите, за да ги разпали. Лицето му, взряно спокойно и съсредоточено в огъня, бе наведено и леко закрито от черната коса, която се спускаше надолу до раменете. След известно време, в което Кори все така стоеше без да проговори, Делио вдигна очи към него и на лицето му се изписа изненада.

- Кори? Какво ти е? Какво става?

Момчето не отговори, защото не знаеше какво точно ще излезе от устата му. Така трепереше, че едва стоеше на мястото си. Устата му беше пресъхнала, задъхваше се. Не, въобразяваше си. Грешеше. Дори и историята, която приятелите му разказваха онази вечер да бе вярна (което бе малко вероятно, защото Ено се славеше с идиотските си измислици) вероятно беше просто съвпадение. Вероятно татуировката на Делио е просто същата, просто съвсем идентична като тази на. . . като на. . .

А някакъв вътрешен глас му прошепна: „Съвпадение ли? Къде се е чуло и видяло подобно съвпадение! Не се опитвай да избягаш от истината с такива жалки самозаблуди. Това само ще ти навреди.“

Той седеше и мълчеше, със стиснати зъби и вкопчени една в друга ръце. Делио се взря изпитателно в него.

- Ще ми кажеш ли какво ти е, за Бога? Да не стана лошо от водата?  

- Чувал съм една история – промълви Кори. Гласът му така хриптеше, че думите му едва се чуваха. Беше изненадан, че изобщо успя да проговори – история за. . .за един човек, който имал татуировка на орел на гърба. Бил много известен в Агория. Наричали го Черния друн.

Той замълча, наведе очи и си пое дълбоко въздух. Прилошаваше му. Делио не отговори нищо, само стоеше и го гледаше неподвижно, докато Кори се бореше с ужаса. Накрая, когато момчето се осмели да вдигне поглед към Делио, видя че последният все още не е помръднал. Стоеше до огъня, подобно на каменна статуя и продължаваше да мълчи.

Тишината продължи дълго време. Най-сетне, с тежка въздишка, Делио се раздвижи и седна до огъня срещу Кори.

- Аз съм – каза най-сетне той. Гласът му беше равен, спокоен.

Кори вдигна глава и го погледна, стреснат и разтреперан наново, още по-силно, защото въпреки всичко не бе очаквал такъв отговор. Делио го гледаше с присвити очи и сериозно лице.

- Ти . . . какво?

- Аз съм Черния друн. Нали това ме попита? Или не схванах добре?

- Ти. . .ти . . .ти. . .

Кори млъкна и се взря в него, напълно онемял.

- Така като те гледам – каза Делио – явно си закърмен с истории за призраци и духове от мрака, които плашат малките дечица. Я се стегни! Това ли е момчето, което тази вечер избяга от стражите на най-големия град в Южна Агория? Момчето, което откакто сме тръгнали е показало достатъчно кураж да дойде да ме последва на всяко място, което съм поискал от него без да задава въпроси и да мисли за собствената си сигурност? Което беше готово да жертва дори себе си тази вечер, за да ми помогне? Стига, не мога да повярвам, че ми се държиш като някакво кекаво пеленаче.

Както винаги, който и да бе, какъвто и да бе, Делио успя да намери думите, с които да го жегне и провокира. Кори премигна стреснато и веднага усети как се отпуска, мислите му започнаха да текат нормално; атмосферата стана по-естествена. Той си пое дъх и отвърна бързо:

- Значи така, просто стоиш срещу мен и ми казваш че ти си Черния друн? Онзи, който е избил десетки невинни хора, малтретирал е жени и деца, онзи, който е успял да задигне повече пари, отколкото самият крал има в съкровищницата си! Този, който кралят е преследвал години, без да може дори да зърне лицето му! Искаш да ми кажеш, че си някакво чудовище! Някакъв ненормален садист, така ли! – гласът на Кори отново спадна, почти заглъхна на последните му думи.

- Не съм казал това – каза Делио мрачно – това го казваш ти.

- Това не са просто легенди! Може и да са глупости онези неща, че бил призрак, същество от тъмните сили и така нататък, но нещата, които е извършил, всички онези гадости, те са истина . . . и няма човек, който да не знае това!

- Както и няма човек, който вече да не знае, че тази вечер ти събори на земята доста силни и въоръжени мъже – каза Делио спокойно – и че си приложил върху тях някаква странна, неизвестна сила. И колко хора, Кори, освен теб, ще знаят, че тази сила идва от доброто, а не от злото?

Отново шокиран, Кори замълча. После погледна Делио, и видя уморените му очи, бръчките по челото, спокойния, леко замислен израз на лицето му. Почувства се ужасно объркан. Много трудно му беше, направо невъзможно ей така изведнъж просто да изтрие от главата си представата, която бе имал до този момент за Делио, всички позитивни качества, с които го бе свързвал и да го вмести в образа на някакъв душевноболен маниак. Просто не се връзваше.

- Каква е истината, тогава? – промълви той задушено– кажи ми?

- Истината е отчасти такава, каквато се знае, и отчасти такава, каквато много хора искаха да бъде – отвърна Делио тихо. После хвърли кратък поглед към Кори – това, което мога да направя аз, е да ти разкажа как нещата стоят в моите спомени . . . а след това ти си свободен да си вадиш каквито заключения желаеш и да постъпиш както решиш.

- Добре – отвърна Кори и сви ръце пред тялото си. Все още не бе успял съвсем да спре да трепери, но поне сърцето му малко бе успокоило ритъма си.

- Вземи се наметни, да не изстинеш – каза Делио, като сам стана и облече ризата си – жакетът ти е поизсъхнал. Доста ще говоря.

Кори стана, облече се, после двамата седнаха отново до огъня. Делио го гледа известно време мълчаливо, сякаш очакваше Кори да каже нещо, но тъй като момчето не проговаряше, започна:

- Добре. Може би ще е най-правилно да ти разкажа всичко от самото начало. Можеш да ме питаш, ако нещо не ти е ясно, но не ме прекъсвай прекалено много, защото понякога . . . имам трудности да възстановявам всичко от онова време. Разбираш ли?

- Няма да те прекъсвам – промълви Кори. Загледа се в огъня и скръсти здраво ръце.