В града има една много приятна страноприемница. Господин Широки Пръсти е неин собственик. Тя се е предавала в семейството му през поколенията. Страноприемницата е почти на двеста години и стаите може би миришат на застояло, но все пак за хората най-важна е кръчмата на страноприемницата. Когато човек има добро вино и добра компания, просто не се сеща за спане. Е, поне когато има добра компания. Виното на господин Широки Пръсти беше произлязло от сърцето на плодородната земя. Предимно оттам, откъдето се добива кладенчовата вода.

Днес господин Широки Пръсти наднича честичко в готварницата, където се приготвя качамакът от новата реколта царевица. Не е толкова заинтригуван да бъде спазена рецептата, колкото да не пропусне времето, когато се слагат маслото, сиренето и пръжките.

- Внимавай! – нареждаше той на готвачката. – Това са скъпи съставки, а пък и една трошка от тях стига да се придаде вкус на цялото ястие.

В готварницата намина и котаракът на Господин Широки Пръсти. Намина просто, за да обходи територията си. Не се надяваше да получи нещо. Неговата жилава осанка и мощни лапи се поддържаха най-вече от лековерието на посетителите, които виждаха в него дружелюбно котенце, което могат да нахранят. Не така гледаха на него плъховете, които се спотайваха в мазето. За тях той беше бесен звяр с огнени очи, зъби като мечове и с по пет кинжала на всяка лапа.

Котаракът се отправи към мазето. Беше решил да поддържа формата си на ловец или по-скоро да си поиграе с някой нещастен плъх. Промъкна се, изцапа мустаците си с прах, кихна и се заложи в засада.

Навън по калдъръма трополяха тежки каруци натоварени с царевица. Превалящият ден ги караше да бързат да се приберат у дома. Слънцето започна бавно да се скрива. Настъпи най-доброто време за лов. Хората се прибираха вкъщи или забързваха крачка към кръчмата. Осветителите започнаха да се събират за поредното си дежурство и техните запалени фенери се състезаваха с изчезващото слънце. Събирателният им пункт се намираше в сграда в съседство със страноприемницата.

Осветителите бяха служители към общината, които се грижеха за осветяването на пътя пред общинските служители и по-видните граждани по време на тъмните вечери. Излизат доста по-евтино от уличното осветление, а пък градската управа все пак се нуждае от светлина. Осветителят има дълга тояга, на която виси на верига голям запален фенер. Светлината на тези фенери е доста ярка, за което се е погрижил градският аптекар. Осветителите не са въоръжени, но при нужда могат да използват фенерите си като пламтяща бомба, което се приема като нещо доста стряскащо от страна на евентуалните нападатели.

Плъхът се отърва на косъм от лапите на котарака и се сви в ъгъла. Пътищата му за отстъпление бяха прерязани. Над него беше само решетестото прозорче, което водеше към улицата. Котаракът се приготви за атака. Плъхът призова всички свои сили. Под носа на котарака се изкатери по стената и скочи на улицата. Обидената котка веднага го последва. По улицата премина първо един сив куршум, а веднага след това го последва един черен. Свиха зад ъгъла. Сивият куршум успя да избегне препятствието, но котаракът се заби с пълна сила в краката на осветителя.
Осветителят беше младо момче, което се стресна и изпусна дръжката на фенера си. Веднага осъзна грешката си и се опита да го хване, но фенерът обгори пръстите му и се отправи към калдъръма.

- Ааааах! – осветителят успя само да отскочи назад с доста болезнен вик. Огнено кълбо се отправи към небето и остави след себе си горяща локва масло.

Конете на близката каруца се подплашиха от гърма и огъня, и се вдигнаха на задните си крака. След това решиха да се махнат, колкото се може по-бързо, от това страшно място. Подскачащата след тях каруца се блъсна в каменните основи на една къща, разби се и от скъсаните чували върху огъня се посипа царевица. След няколко секунди започна да блика гейзер от най-добрите пуканки, които някога са били правени в този град.

Хората направиха, каквото можаха, за да разпространят новината. На две преки каруцар разказваше случката на групичка връщащи се от пазар жени.

- Голям пожар, голям пожар. Един осветител разбил фенера си на улицата. Някакво пукане чули хората.

- Какво пукане?

- Пукало нещо, ама не разбрах какво. Той брат ми идва след мен с друга каруца, може да знае повече.
Пет преки по-нататък един бакърджия обясни какво е пукало. Явно е бил очевидец на случката.

- Счупи фенера осветителят. Ей така го завъртя на веригата и го тресна в калдъръма. После започна да пука, да гърми, ама все едно с десет пищова гърмеше.

След един час на градския префект бе докладвано, че осветителите са запалили множество пожари около своята сграда, барикадирали са се и са започнали да стрелят по мирните граждани. Исканията им все още не са известни.
Градският префект беше изключително праволинеен човек. Най-вероятната причина за това е, че гънките на мозъка му бяха предимно в прави линии. Той отвори плесенясалите инструкции за действие по време на бунт и започна да ги изпълнява една по една. След още един час районът около сградата на осветителите беше отцепен, а пред нея се заформяше бойният ред на стражарите. Старшината обикаляше и кряскаше около тях.

- Първа редица, застани на едно коляно! Забий единия край на сопата в калдъръма, а другия насочи напред към врага! Изпъчи гърдите! Ей, ти рижавия, гърдите изпъчи, не корема! Втора редица, напън с ляв крак напред, сопите в калдъръма с единия край, а другия край напред, изпъчи гърдите! Трета и четвърта редица, сопи на рамо и напред между главите на първа и втора редица, изпъчи гърдите, хубаво гърдите напред!

А да, сопите на стражарите представляват двуостри копия подсилени с метал, но градската управа ги е кръстила сопи с цел успокояване на населението. Разбира се, гражданите виждат с очите си какво представляват сопите, но предпочитат да вярват не на очите си, а на успокояващите думи на градската управа.

В сградата на осветителите личеше видимо объркване. От там един старши осветител се опита да излезе и да попита какво става.

- Господин старшина, за какво е всичко това, опитвате се да хванете някого ли?

- Бунтовнико, не се опитвай да се подиграваш със градските стражари. Ние стоим на своя пост и няма да допуснем да завземете града.

- Ама, моля ви се, какъв бунтовник, какво завземане, ние сме мирни осветители.

- Да, мирни, които хвърлят бомби и стрелят по гражданите. Ще ви хванем в желязна ръка, ще защитим града от вас! – старшината все повече се ентусиазираше и бе доволен, че се намери нещо, с което да оправдае многодишните си крясъци и строги изисквания към подчинените.

- Но, моля ви, това е грешка, дайте да изясним нещата – гласът на старшия осветител бе придобил пискливо треперливи нотки.

- Градската управа с бунтовници не преговаря. Ще освободим всички заложници и ще понесете тежестта на нашия удар.

- Ама какви заложници?!

Гласът на старшия осветител се загуби в шума от бойните удари на стражарите. Други воини може да имат боен вик, но нищо не може да се сравни със шума и трясъка на бойния удар на стражарите. Всеки от тях сваля шлема си и го удря с все сила в бронята на гърдите си.

След това свободните стражари започнаха да строят барикади. В инструкциите пишеше, че бунтовниците могат да бъдат безкрайно хитри и лъжливи и затова трябваше да се подготвят внимателно за решаващия удар. Зад тях господин Широки Пръсти кършеше ръце. Стражарите превърнаха страноприемницата му в щаб, прогониха клиентите и го чакаха огромни загуби.

Утрото проблясна в шлема на стражар на пост. Отскочи от там и се спря в прозорците на осветителите, които гледаха с притеснено любопитство преустройството на градския пейзаж наоколо. Някъде там назад се виждаше и разчорлената глава на господин Широки Пръсти. В нея се въртяха колелца и скърцаха пружинки. Чудеше се как да разреши ситуацията, така че всички да са доволни, а и бизнесът му да продължи.

Привечер една кола натоварена с дърва и подпалки напусна полека града. Каруцарят беше закачулен и не се интересуваше от това, което става около него. А около него всички граждани се прибираха в града и се насочиха към обсадената сграда на осветителите. Стражарите щяха да демонстрират представителен марш и жонглиране със сопи, за да повдигнат духа на населението и същевременно да смачкат същия на бунтовниците.

Господин Широки Пръсти достигна голия висок хълм, който се намираше на седем или осем мили от града и се виждаше като на длан оттам. Потруди се доста, докато приготви двадесет и няколко огнища. Обходи ги с една факла и ги запали. Щяха да горят поне два часа. След това забърза към града.

Когато стигна до страноприемницата, всички вече бяха забелязали огньовете. От града те приличаха на голям лагер. Гражданите полека изпадаха в паника, а заедно с тях и стражарите. Може би за това спомагаше и разказът на господин Широки Пръсти за срещата му с един странник току-що дошъл в града.

- Странникът говореше за една войска, която се движи насам. Тежко въоръжени силни мъже. Не се знае накъде са тръгнали.

Старшината си позволи да изпадне в лека паника, която се изразяваше в постоянното пренасочване на стражарите. Един път стояха срещу осветителите, после ги обърна към изходите на града, после ги раздели на две. Едната част срещу осветителите, а другата срещу новия враг. После им се разкрещя, че са виновни за това, че не достигат хем за единия, хем за другия враг.

Господин Широки Пръсти се доближи до Старшината, който беше негов редовен клиент и му подаде манерката, с която никога не се разделяше. Не че на него му трябваше манерка, но когато искаш някой да те чуе, най-добре е първо да му запушиш устата. Старшината направи няколко дебели „гъл-гъл-гъл”, а Широки Пръсти го прегърна през раменете.

- Знам колко ти е трудно в този момент. Сам срещу врага. Да, да, от тебе зависи всичко. Ти си мозъкът на стражарите. Знаеш ли за какво съжалявам? Жалко е, че осветителите не могат да се включат в борбата срещу нашествениците. Те са голяма сила. – после остави Старшината сам да си блъска главата какво да прави.

Префектът свика спешен съвет. Там за по-сигурно отвори почти разпадналите те инструкции за действие по време на вражеско нашествие. Четеше и цъкаше с език.

- Гледай, гледай! – говореше той на застаналият в чинна поза до него Старшина. – Пише, че следвайки военното изкуство ще се опитат да разединят силите ни. Да ни противопоставят един на друг. Как ли ще го направят това нещо?! Не мисля, че ще им е лесно.

Старшината се прокашля в опит да спре мислите си, за да не излязат през устата му. Многогодишното чинопочитание може успешно да запази службата на човек. Префектът продължи на чете, отвън се носеше воят на всеобща паника, а старшината намери вярната формула.

- Господин Префект, в отбраната на града би било добре да се включат и осветителите. Те осигуряват артилерията ни.

- Но как, тези бунтовници. Как пък се случи да сме изправени между два огъня?!

- Осветителите досега не са стреляли по нас. – додаде Старшината.

Десетина минути по-късно Префектът проклинаше.

- Аха, хванах ги. Тези долни, лъжливи нашественици. Те са измислили бунта на осветителите. Да, толкова са хитри и умели. Стягайте редиците, съберете и осветителите. Ще направим изпреварваща атака. Това е най-добрата препоръка според инструкциите.

Всяко ръководство се състои от две части. Едната е написана на хартия, а другата е способността на съответния мозък да го разбере и претвори в дела. Но и в двата случая е нужен някой, който да поеме отговорността за действията. За господин Префекта това не беше проблем. При него осъзнаването на отговорността и поемането й бяха съвсем различни неща. Той се занимаваше предимно с поемането й. Разбира се, според инструкциите.

Въоръжените мъже на града излязоха от него и се губиха няколко дена. От тях пристигаха вести за все нови и нови победи, и заявки за провизии и вино. Оказа, че противникът панически бягал от тях. Бягал като вятър. Понеже вятърът не може да стигне, те се установиха на лагер. Решиха да внимават да не би противникът да се върне. Поръчките за провизии към града не намаляха, но пък тези за вино се увеличиха. Всичко това продължи, докато кметът кой знае защо спря доставките на вино. Отбранителите изведнъж се усетиха, че са победили напълно и че имат семейства, при които трябва да се върнат.

Това беше ден, който обявиха за един от празниците на града. Всички, големи и малки, мъже и жени се радваха и се веселяха. Весел бе и Господин Широки Пръсти. Поради историческата връзка на кръчмата му с нашествието градската управа бе решила основните празненства да са в нея. Голяма отговорност. Която той пое с радост, осъзнавайки реките от монети, които ще се стекат в неговите ковчежета.