Дойде една привечер…
В един горещ летен ден.
От улицата, отдолу, зад дувара, някой извика:
- Тук ли сте? Излезте! Имате гостенин!
И аз, най-малкият, притичах…
На потъналия в прах път стоеше човек…
Една глава, с побеляла, проредяла коса, с два провиснали мустака, подпрени на една патерица и… един бос крак.
Пристъпи и пита:
- Тук ли е къщата на…?
Не дочух ли, не разбрах ли, но тук, кога дойде човек, на вратата не се говори, на вратата не се пита.
Тя се отваря. И то широко.
Пристъпи и го поведох през двора, към къщата.
И заизлизаха, и заподаваха ръце и изричаха:
- Добре си дошъл! Седни! Почини си…
И той приседна до стената, под стрехата.
И простря един бос, подбит, изранен крак.
В къщи зашетаха.
Беше дошъл гост!
И той трябва да се посрещне като господ, защото може и да е Той. За нас може и да няма или да е останал само корав хляб, но за гост не може. За такива се къташе по нещо…
Разшетаха се, заподреждаха и приседнахме…
Около софрата, на малките - трикраките столчета.
И се завъртяха и тасът с мискета и думите…:
- Хапни си, пийни, отпусни се, не се стеснявай…
- Как си, що си, измори ли си, отде си…?
Похапна, попйна, и се поотпусна и проговори…
Отдалече бил. От едно селце, настрани от пътя. Ако минеш оттам и не ти кажат, няма и да го видиш.
Тръгнал преди три дена!
Не можел вече да чака! Трябвало да дойде! От трийсетина години искал, но не знаел къде. Та ония дни минал през селото някакъв, продавал по нещичко, та приседнали и се заговорили, и от дума на дума, та стигнали и до войниклъка.
Кой къде е бил, кой къде е воювал...?
Та като разправял, къде и как е загубил крака си, и как е останал жив, оня, не щеш ли, рекъл:
- И аз чух за нещо такова. В едно село разправяха за такъв чиляк. Сигурно е той!
И ми описа де е това село…
Та събрах сили и тръгнах. Толкова години питах, разпитвах, кого ли не. Нищо! Ей вече ще си ида. Колко ли ми остава. Ще си ида, без да съм отишъл при неговите хора, в неговото село, да ги видя, да ги прегърна, да целуна ръка на жена му, на децата му и да им кажа...
И изхлипа, и проплака:
- Да им кажа, що съм жив, какъв човек беше…
Тасът се завъртя.
Край софрата е тихо.
Вървял три дни! Бос, с един крак и една патерица. Присядал като капне, и от жега, и от умора. Приспивал до някоя рекичка. Капнал, ама стискал зъби. Да стигне! Да види! Да каже!
И продължи да говори…
Стигнал до селото…
И питал кого срещне, и щом кажел името, всеки посочвал с ръка и викал:
- Там, на оня край на селото…
Търсел един човек, с когото заедно прекарали годините през войната. Голям, едър чиляк - силата си не знаел. Веднъж кола затънала, и конят паднал, и не можел да стане, измъкнал коня, впрегнал се и измъкнал колата. Та, оня чиляк му казал, че тоя трябва да е от тъдява, така чул да разправят. За такъв чиляк.
Изпратиха ме.
До собата!
Притичах. Свалих от стената голямата снимка, в тежка черна рамка.
Войник, седнал на стол!
Донесох я. Обърнах я към госта.
Приведе се, протегна ръце, взе снимката, допря я до лицето си и замря...
Навел глава над снимката, навел се над софрата, и потреперва и от снимката нещо… закапа...
Жените трият очи, баща ми свива цигара и аз знам…
От огнището! С машата! Въглен!
Да припали…
Козата, проклетницата, се е отвързала и прескочила в градината.
И магарето зарева. Иска вода.
И за всичко съм аз. Най-малкото. Вържи козата, напълни кофа с вода за Марко. Виното свършило…
И все аз! И тичам, и бързам и пак ни всичко видях, ни всичко чух…
Тасът се завърта край софрата.
Гостенинът разправя…
... еди-кога си, еди-къде си, на еди-кой си баир, еди-какво си станало. Кога, къде, колко, в кои окопи лежали… Кога, къде, с кого се били. Кога, къде, колко не станали. Кога, къде, колко зарили... там - по ония чукари и баири…
Стъмни се…
Зад стрехата надникна месечина…
Запримигват звезди…
… та, една вечер, като притъмня, старшият ни поведе. Отсреща, на бая разстояние от окопите, дето се бяхме заровили от кой знай кога си, има могила. Не много висока, ама стърчи. И рошава. Обрасла с храсталаци. Та там, ще сменим ония, дето са били там досега и са гледали какво правят ония отсреща. Ония дето и те са се зарили в земята.
Ние ще ги сменим. На сутринта, преди да просветлее, ще ни сменят и нас. Цяла нощ ще лежим прилегнали, ококорени и ще гледаме в тъмното и ще слушаме… дали ония няма нещо да направят, дали няма да тръгнат към нас.
И припълзяхме, и се сменихме, и прилегнахме, и се за ослушвахме и се заоглеждахме.
Цяла нощ!
И зад нас тихо!
И пред нас тихо!
Чакаме!
Да зазори, да ни сменят…
И се зазори, и засветля, и слънцето се показа, и се навири и тръгна нагоре…
Отзад, зад нас, нищо! Никой! Тишина!
И изведнъж, отпред нещо проеча, нещо затрополи, заблъскаха барабани и над запустелите ниви изникна дълга, ама много дълга редица… от черни приведени фигури…
Пред тях блестят ножовете…
И тръгнаха!
И Мълчаливи, и грозни, и страшни!
И Право към нас!
Зад нас, нищо!
Мъртвило!
Вървят и мълчат!
И се приближиха!
И тогава треснахме!
Без команда!
И стреляхме, доде се свършиха патроните…
И станахме!
Без команда!
И ги срещнахме, и с ножове, и с приклади, и падаха, падаха, и не свършваха… и ни смазаха.
Той, и подигна снимката, удряше, и наляво, и надясно, и нагоре, и надолу, и с щика, и с приклада, и вече не стоеше на земята, а на купчина трупове. Заградиха го! Щик до щик, до едни окървавени гърди. И го повалиха!
Паднах с пронизан крак…
Гледах отдолу как го смазаха, как го овързаха.
Веригата отмина. Към нашите окопи. Оттам ни изстрел, ни звук.
После след време разбрах.
През нощта нашите отстъпили…
Оттеглили се и ни забравили….
Пред куп от трупове - стоим шестима!
Останалите живи.
Раздрани, окървавени, овързани…
Около нас… ножове…
Поведоха ни. По прашен път, през черна нива.
Вървим! Вървят петимата, аз се влача. Проврял съм ръце зад вързаните Му отзад ръце и се влача…
Вървим! И край се не вижда, и слънцето прегаря, и изгаря, и кръвта се спича…
Влачим се…
Аз се влача. Аз ги бавя Аз вися отзад, на вързаните му ръцете и влача пронизания крак.
Ръгат, блъскат, бият и един от тях - офицеринът…
Приближи. Зарита ме. Крещи!
Увиснах съвсем.
Измъкна сабята, завъртя се, да ме съсече….
… и ръцете, на които висях, трепнаха, въжетата изпраскаха и отхвръкнаха.
Паднах.
Не видях как скочи, видях как две големи окървавени ръце хванаха едно гърло и откъснаха една глава.
После…
Сечаха! Въртяха саби и сечаха.
Насякоха го на парчета и ги ритаха по земята.
Друго не видях. Само това…
Проплакваше, потреперваше, разказваше…
Жените плачат
Един мъж пуши цигара след цигара - от качак…
Едно хлапе слушаше с отворена уста
Отпи! Избърса очи! И пак продума:
Проходих, прибрах след време.
И гол, и бос, и без крак, и много неща забравих.
Едно не мога. Привижда ми се!
Като тръгна, не вървя направо. От време на време ми се привижда нещо на пътя и се отбивам встрани. Заобикалям и пак направо. Продължа и пак то. Заобикалям, да не стъпя на него.
Притрепера и изплака:
- Привиждат ми се парчета накълцано, кърваво човешко месо.
След три дни си тръгна….
Не взе цървулите. Щели да му убиват!
Взе само хляба…
И тръгна…
Пред портата. Голямата! Стояха хора. Много.
Цялата махала! И мъже, и жени, и деца.
Тръгна!
По прашния, потънал в пепел и прах път.
Вървеше по средата.
Но се отбиваше, заобикаляше нещо…
И пак продължаваше…
И пак разравяше, и пепел, и прах…
С една патерица… и един бос крак…
На стената. В собата. Имаше снимка.
Войник на стол
В сандъка - на баба, имаше преграда.
Вътре имаше три неща - синджир от пендар, с едно алтънче, някакъв кръст-медал, вързан и той на синджирче и един лист.
Когато се научих да чета, прочетох…
„… за изключителна храброст…
И чак когато и побелях, научих, че това била най-високата награда през оная война…
и че била дадена само на двайсет души…
© Иван Стефанов Todos los derechos reservados