Гостите
Баба Данка заля с вряла вода и оскуба кокошката. Изчисти я добре, изми я и я опърли с няколко завити на фитил вестници. Седна на пейката да си почине, почти разтреперана, защото краката й вече не я държаха, а слънцето напичаше, макар да не беше повече от десет часа сутринта. Потта се стичаше по лицето й, а то се беше зачервило от слънцето. Дръпна единият край на забрадката и изтри с него вадичките пот.
Сърцето й бумтеше и се зачуди дали е пила хапчето, но не можеше да си спомни със сигурност. Поседя малко, после се затътри с бавни крачки към къщата. Влезе вътре. Беше хладно в стаята. Сложи кокошката в една тенджера с вода и реши да включи котлона след няколко часа, когато наближи времето... до пристигането на гостите. Щеше да я посвари, а после да я намаже с масло и червен пипер и да я пъхне във фурната. Синовете много обичаха печено пиле, особено като е домашно. Щеше да ги зарадва…
Легна на леглото и си пусна телевизора. Той беше нейното другарче в дългите самотни години, когато си отиде нейният истински другар от живота.
Говореше си с телевизора, намираше се на раздумка с него и гледаше на не мисли за синовете и внуците си. Говореше си и с котката Маца. Тя беше до нея вече няколко години. Спеше под сайванта, а понякога се свиваше в леглото до краката й.
А те, всичките бяха по чужбината. Първите години я наобикаляха през лятото, но вече няколко години пускаха по някоя картичка за Коледа и това е. На всички картички й пишеха да е жива и здрава, а тя наистина беше жива, но не и здрава. Лани счупи ръка, а тази година смени става.
Добре, че имаше скътани парици, та се оправи някак. Уж по здравна каса, а за избор на доктори пак й искаха пари, макар баба Данка да не искаше да избира доктор... санитарката да й купи нещо от павилиона и тя й искаше пари за услугата, сестрите и те си искаха почерпка...
Абе, без пари си изгубен…всеки те гледа в ръцете. Затова тя си правеше винаги добре сметката, беше свикнала на сметки, цял живот работеше като продавачка в селския магазин и после се пенсионира и пак поработи десетина години.
С мъжа си Пенчо бяха добре, но Пенчо една вечер като легна и толкоз. На сутринта баба Данка разбра, че е починал в съня си. Много плака баба Данка, но нищо не можеше да стори. Почерни се животът й без Пенчо, изгори й душата. Пътека направи до гробищата, що сълзи проля до паметника му, но връщане от онзи свят няма. Двайсет лета минаха, но тя все още тъжеше.
А когато синовете й заминаха да работят по чужбина, баба Данка само сви устни и още повече се затюхка. Притесняваше се много, че остава сам саминка без тях. Мислеше за всичките, ама те й звъняха по телефона и казваха, че са много добре там. Били в уредена страна, чисто и заплатено, имало закони и всичко било хубаво. И тя се чудеше как може да е по - хубаво от свежия планински въздух, от високите ридове на Родопа и от зелените поляни навред. А на пролет идеха и щърковете. Точно до нейната къща имаха гнездо, във високия телеграфен стълб. Тракаха с клюнове, а после се виждаха и малките главички на рожбите им. А идваше и лятото, зрееха дъхави ягоди и малини... Рай ...
Пенсийката й беше малка, но като си прави човек сметката и като икономисва все стига. Какво му трябва на човек - една кофичка кисело мляко и филийка типов хляб. Не ядеше много. За плодове не мислеше, имаше круша и джанки на двора. Само да е здрава и да може да си шета, това искаше баба Данка... Да не затруднява синовете и снахите... да не се занимават с нея...затова не им казваше нищо, нито за счупената ръка, нито за операцията на ставата...
И така се затъркаляха дните и годините…
Баба Данка се поуспокои щом синовете пристигнаха с лъскави коли и засмени лица на гости. Бяха взели и снахите, и внуците. Поседяха една неделя, после отидоха да почиват на морето. Видя ги, че са добре, че са живи, здрави и щастливи.
Отдъхна си майчиното сърце. Засия и тя… щом те са добре и тя е добре…
Вече няколко години не беше ги посрещала, но скоро получи писмо, че идват.
Днес беше полетът и баба Данка трепетно ги чакаше. Стана в ранни зори, направи една питка, която стоеше да втасва захлупена под шарената кърпа, сега щеше да свари пилето и да направи една баница с готови кори. Купила беше всичко, което е нужно за трапезата. Дотътри и няколко бутилки с кока - кола, швепс и бира. Не забрави и шоколадови бонбони за децата.
Сега баба Данка разгъна пак писмото и го прочете отново. И в снимките на децата се загледа... Хубави деца, красиви, снажни... като нейния Пенчо... И тя на времето беше хубавица... и имаше хубав глас, запееше ли в читалището на празници, цялото село се сбираха и й ръкопляскаха... Хубави години бяха...млади години...
Поглеждаше часовника...Часовете летяха, а те не идваха...Котката се отърка в дланта й. Баба Данка я погали със уморените си пръсти...
Ще дойдат...как няма да дойдат... идват...сии... - повтаряше се на ум баба Данка...
Премигна няколко пъти, от нетърпение и радост й се разтупка майчиното сърце. Как жадуваше баба Данка да прегърне и целуне внуците, беше заделила малко парици да им даде, да се повеселят, да си поговорят, да си попеят…
Правеше си планове за хубавата вечер, която предстоеше след толкова време…да види скъпите лица… своите хора…
Не изтрая сърцето на баба Данка, изпълнено с много обич, то се пръсна на хиляди малки парчета...
От много четене хартията се беше поизмачкала, а от развълнуваните й ръце писмото политна на пода...
След няколко часа гостите пристигнаха вкупом. Имаше няколко часа закъснение на полета... Бяха изморени и много отегчени...
Завикаха я… и се учудиха, че баба Данка не се показва на двора.
Кехлибарените й очи гледаха невиждащо право във вратата...
Питката беше превтасала, корите за баница и яйцата си стояха на масата, а кокошката стоеше несварена на котлона…
Маца ги изгледа злобно със зелените си котешки очи и изсъска...
© T.Т. Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, че прочетохте!
-
Тъжен, но много хубав разказ. Обичам селото и хората, които живеят там-добри, силни и прощаващи. Благодаря, че ме върнахте там.
-
Благодаря Краси!
-
Много хубаво пишеш, Таня. Човешката съдба. Прочетох и ми стана тъжно.
-
Благодаря Катя, Иве!
-
Хубав разказ. Чувала съм, че така умират праведните хора. Тихо, без да се мъчат или в съня си.
-
Тъжно е, като живота, красиво е, като живота...
-
Благодаря Ники!
-
Много силен разказ, Танче!
-
Благодаря за коментарите Мислителю! Хубав ден!
-
Много тъжно.
А котката ги посреща като непознати, там където са се родили и порасли...
Доведоха ме коментарите тук и се радвам, че прочетох, въпреки тъгата, която сега усещам.
Поздравявам те.
ПП
Сега видях, че и Стойчо е отбелязал този момент, явно не само аз съм усетил силата му, както си помислих леко арогантно, признавам. -
Самотата убива...
-
Това е животът...
-
Разплаках се!
Пусти живот!
Самотата е най-големият бич! -
Недочакала... Заболя, Танче, образно и силно!
-
Благодаря на всички за коментарите!
-
Сви се всяка частичка от мен...
Тъжна история, за съжаление съвсем реална...
Поздрав, Танче! -
Покъртителна финална права...
Разказът е кратък, но пресъздава светът на старата жена, такъв какъвто свят се сблъсква с реалността на промененото време.
Поздравления за неочакваната развръзка и котката, която посреща враждебно гостите, защото след дългото отсъствие на "гостите",тя не ги познава. -
Просто прекрасен, прекрасен разказ!!! Толкова истински... Няма и йота от написаното, която да не ме разтрепери. Просто прекрасен разказ!!!
-
Благодаря Мини!
-
Така се случва с много самотни хора, които умират сами, в чакане на децата си, но нищо неможем да променим. Хареса ми, Таня!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
