В град Неморал живееха триста шейсет и шест души. Различни. Замечтани. Първични. Неразбрани. Хора, които отъждествяваха егоизма с най-куха форма на превъзходство…
          – Аз да съм добре, нека другият реве! – това мото зареждаше с мотивация съществата, отрекли факта, че любовта е нещо много хубаво; нещо, което ти дава крила, но когато прецени, че не си достоен да ги носиш, ги реже.
          Жителите на това градче изобщо не се прегръщали. Предпочитали да се ударят, ухапят или обидят. „Я си ме прегърнал, я съм те обърнал – с юмрук!“, грозничко звучали подобни думи.
          – Бут на масата да има, да пилеем чаши вино, да е топла тази зима! – подпяваха си гражданите, докато умуваха кого с какво да излъжат.
          Тежко се живеело в това градче… Ако някой се опитвал да бъде честен, бил грубо пренебрегван. Нямало и милиметър площ за дружелюбство, всяка форма на подобна добродетел бавно била изгаряна в пещ, стенанията ѝ плашели дори мравките.
          Невъзможно било да се обича в подобна среда. Молекулите на това фантастично чувство избухвали в невъзможността си да продължат да съществуват. Да иде реч за целувки? Абсурд!
          Ударът, братче, ударът властвал над това място: ударът, обидата, яростта, омразата…
          Колко пъти съм се питал… Наистина ли животинското и човешкото са на един кантар? Брех! Абе, чел съм, че има такова нещо като взаимно разбирателство… Човеците обаче биха ли могли да се обединят и положително да си взаимодействат? Надскача ли се стремежът за вечната победа? Гонитбата защо не секне?
          Е-е-е, продължавай по пътя си, пътешественико! Аз съм един смахнат папер с развинтена фантазия. Не ми слушай ти призказките за град Неморал… Свикнал съм да надувам главата на сребърната Луна – най-добрата ми приятелка…
          Върви, но знай, че животът е едно банално противоречие, от което ще бъдеш засмукан…
          Безсилен си…
          Затова просто „живей“…