Всички имена и исторически събития са действителни и приликата с тях е умишлено търсена! Всички твърдения, засегнати в текста са единствено израз на личностната позиция на автора!

Мъжът спря пред вратата на кабинета. На табелката пишеше - Доктор Майкъл Нютон – хипнотерапевт и специалист по модификация на поведението с цел лечение на психически разстройства.

Разбра за него за пръв път преди десетина години, когато случайно прочете една от неговите книги. Тогава още не осъзнаваше, че съвременната медицина има предели. Беше си запазил час преди 6 месеца – оказа се, че приемните дни се запълват доста бързо и места се намират трудно.

Болката. Имаше чувството, че я има по рождение. Отначало не ù обръщаше внимание. През годините премина през почти всички възможни лечебни заведения, но десният крак продължаваше да го боли.  Острата болка се сменяше с пареща, отшумяваше за някой друг ден и отново. И така от както се помни. Оказа се, че медицинско обяснение няма, както и рационално лечение. Според официалната медицина той беше здрав. Затова и стоеше пред вратата... Прочете отново табелката с името - Доктор Майкъл Нютон – хипнотерапевт…

Дойде точно на време. Отвори му секретарката и учтиво го покани да седне в чакалнята.

 - Предишният пациент все още е в кабинета, но всеки момент ще приключи - с усмивка го увери тя. Мъжът се настани в удобното канапе. Заобхожда с поглед чакалнята. На една от стените висеше красива рамка със семпло изречение:

„Да живееш живота си, без да разбереш смисъла му, е като да се разхождаш из огромна библиотека, без да се докоснеш до нито една книга!”

 Мъжът го прочете, но не му обърна внимание. Сети се за сина си. Днес момчето ставаше на 6. Беше му купил телескоп. Щеше да му го подари довечера, когато семейството се събере на масата. Разбира се, беше скрил подаръка добре, защото момчето щеше да прерови цялата къща. И той като малък търсеше подаръците...

На втория час вече едвам сдържаше гнева си. Чакаше този сеанс вече 6 месеца, беше заплатил предварително, беше изряден и очакваше подобно отношение.  В момента, в който реши, че предела на търпимост му е изчерпан, вратата на кабинета се отвори и пациентката преди него излезе. За миг погледите им се кръстосаха. Гледаше я с омраза и презрение – заради нея трябваше да чака толкова дълго... Усещаше, че е в правото си в този момент да не проявява уважение и никаква толерантност. Чувстваше се прав и всички останали са длъжни да се съобразят с него! За момент му се стори, че жената долови упрека в погледа му. Беше убеден, че тя сведе виновно глава и засрамено побърза да излезе. Мъжът се почувства удовлетворен и вътрешното му убеждение в неговата правота се засили. Изпитваше агресивно задоволство.

Емоционално обременен, мъжът не си даде сметка как точно започна разговора с доктор Нютон. Отговаряше машинално, даже нервно на въпросите, но постепенно се зарази от спокойствието и увереността на доктора. Осъзна се чак когато даде съгласие да бъде поставен под хипноза.

- Готов ли сте да започнем? - попита докторът. Въпросът не го изненада. Всъщност, той беше дошъл за това. Беше чел, че е възможно чрез хипноза да се достигне до източника на болката - някаква предишна забравена емоционална травма, физическо изживяване, или дори предишен живот. И да й се въздейства. Все още беше скептик, но съвестта му подсказваше, че поне трябва да опита.  Отпусна се на кушетката.

.......................................

Не го беше страх, чувстваше се спокоен и в унисон с природата. Гледаше към небето, към съзвездието Голяма мечка.

- Знаеш ли... -  дочу познат глас зад себе си – ... че третата звезда от опашката е двойна?

- Знам! - отговори мъжът. - По този начин ми провери зрението, когато ме взе при теб на служба. 

Погледът му слезе към земята. В нощния мрак многобройните огньове осветяваха крепостните стени, около които се бяха разположили сарацините. Вече няколко седмици, откакто бяха обсадили този достолепен град, а заповед за атака нямаше. Мъжът беше готов за този ден. Денят, в който отново ще завладеят Ерусалим.

Благодарение на изключителната прозорливост и военни качества на неговия приятел и предводител на сарацините Юсуф Салах ад-Дин, или както го наричаха всички – Саладин, на 4ти юли 1187 година, само преди 3 месеца, бяха победили кръстоносците и бяха пленили самия Ги дьо Лузинян, краля на Ерусалимското кралство. Сега само трябваше да влязат в града...

 - Да вървим да се поразходим сред войската - каза Саладин. Мъжът последва своя кумир безропотно. Възхищението е най-малкото, което изпитваше към него. Бяха заедно повече от 20 години, а уважението и респекта към него постоянно растяха. 

Минаваха през становете на различните войски. Беше нощ, но по-голямата част от войниците се бяха събрали на малки групи около огньовете и емоционално обсъждаха предстоящата атака. Всички очакваха заветния час, в който ще влязат в града. Жаждата за мъст, омразата и химерното богатство на този град бяха хипнотизирали сарацините. Но появата на Саладин сякаш раздираше тази хипноза. Виждайки своя предводител войниците мигновено се покланяха до земята, оставаха така, а настъпилата тишина бе наситена със страхопочитание.

Мъжът яздеше зад Саладин. И той самият беше част от тази войска – изпитваше същите настроения и чувства. Но забелязваше и нещо друго. Нещо, което въобще не пасваше на общата картина на мерзост и низки страсти, нещо извисено и непонятно, сякаш идващо от друг свят. Това бе безпрекословната преданост и несъизмеримостта на уважението, което всички изпитваха към техния предводител.

Мъжът изпитваше подобно страхопочитание.  Отскоро си задаваше един въпрос – Как е възможно след толкова много кръвопролитни войни, в навечерието на може би най-кървавата битка, когато низките и мерзки страсти ще са водещи за войниците и от двете страни, когато човешкия живот няма да струва и една жълтица, как може да има човек който да е достоен да бъде така несъизмеримо обичан и уважаван. С какво го е заслужил...?

Мислите попречиха на Мъжа навреме да чуе свистенето на стрелите. Бяха доближили прекалено много стените на града и стражите на кръстоносците, които наблюдаваха придвижването на свитата, веднага забелязаха това. От върха на крепостните стени светкавично полетяха множество стрели, които със свистене се забиваха в и около свитата. Няколко войници около Саладин бяха буквално раздробени от стрелите. Останалите сарацини реагираха мигновено и като един вдигнаха и подредиха щитовете си, като направиха жива преграда пред своя предводител. Стрелите зачаткаха като градушка по обкова на щитове, но не можеха да ги пробият. Но една от стрелите успя да премине между последните два щита в редицата, прободе десния крак на Мъжа, разкъса основната артерия и счупи костта. Той усети невъобразимо острата болка и се строполи на земята. Погледна под себе си и видя, че прогизва в собствената си кръв. Започна да му прилошава...

Свести се след седмица в лазарета. Саладин бе до него. Неговите лични лекари бяха успели да спасят живота му, но не и крака му. Мъжът беше воин. Нараняванията и смъртта бяха неговото ежедневие. Трябваше му само миг, за да осъзнае реалността. Що за воин ще бъде без крак? Как ще си върши работата, как ще живее...? Жаждата за мъст обгърна Мъжа. Съзнанието му яростно препусна към града с изваден ятаган, започнаха да се редуват образи на посечени кръстоносци, прободени рицари, плачещи жени и деца, горящи къщи... и тогава срещна суровия поглед на своя приятел.

Нещо не беше на ред. Нима беше изпуснал битката? Надигна се и погледна към града. Отново му прилоша... Главните порти бяха широко отворени, но липсваха бойни викове, смъртоносни крясъци, липсваше вулгарния екот на битката. Кръстоносците спокойно напускаха Ерусалим, преминавайки през основната бойна част на сарацините, които стояха с прибрано снаряжение и безмълвно наблюдаваха придвижването.

 - Обещах на Балиан и кръстоносците да ги пусна, ако предаде града. – с равнодушие каза Саладин. Мъжът чак сега усети острата болка, погледна към липсващия си десен крак, след това погледна право в очите на своя приятел. Сякаш разгадал въпроса в погледа, Саладин продължи:

- Свободният човек, приятелю мой, не игнорира закономерностите на света, в който живее. Напротив, той се ползва от възможностите, които светът му дава, за да постигне пълния разцвет и плодоносността на смисленото човешко съществуване. Трябва да живеем, за да можем да пребъдем. Насилствената смърт не е житейска закономерност. Напротив – тя е пряк път към злото. Смъртта на 60 000 войници е лесен избор – много по-трудно е да изпитваш толерантност и уважение към противника. Достойният противник е част от този свят и уважавайки го, ще получиш уважение.Само се замисли, приятелю мой, колко различни човешки съдби има тук. А сблъсъкът на човешките воли създава една възхитителна и спонтанна картина на човешките стремежи, дела, постижения, творения... И ако при този сблъсък липсва взаимната толерантност и уважение, човешката съзидателна енергия ще погине безвъзвратно...

Мъжът не разбра всичко. Постепенно яростта му преминаваше в гняв, която с времето затихна и се превърна в примирение. Продължи да служи вярно на своя приятел, но и не престана да се учи от него. И когато яростта съвсем отшумя, а под влиянието и харизмата на Саладин неговите възприятия бяха вече широко отворени към заобикалящия го свят, дойде преломния момент. По време на поредната битка с християните 5 години по-късно, в шатрата на Саладин дойде новината, че крал Ричард, известен с прякора Лъвското сърце, който предвожда войските на кръстоносците, е тежко болен. Мъжът погледна своя приятел и веднага разпозна онова изражение на лицето, което видя преди 5 години. Той знаеше какво ще направи Саладин. А Саладин изпрати личните си лекари, същите, на които той дължеше живота си, да помогнат за лечението на крал Ричард. Защото си струва да се помогне на достоен противник. Той би направил същото...

..............................................

Аз бих направил същото! – сякаш по инерция промълви Мъжът. И видя спокойното лице на доктор Нютон, който изключи микрофона.

  – Как е кракът Ви?  - попита доктора. Странно, но острата болка я нямаше. Мъжът погледна към десния си крак. Той беше на мястото си. Той стана, разходи се, даже заподскача. Беше останало само паренето, болката съвсем липсваше. Мъжът се сети за жената преди него. Потрепери. Как е може да реагирам така първосигнално, да ме обладае тази егоистична и себична позиция на самовлюбен егоцентрик, поставил личностното си АЗ над всичко?!? Как може въобще АЗ да допусна това?!? Та аз съм бил на този урок преди почти 1000 години?!? Хвана го яд на себе си, засрами се от собствената си детинска реакция и побърза да прогони тази мисъл.

 - Докторе, болката изчезна! - каза Мъжът. - Чувствам обаче паренето.

Доктор Нютон се усмихна широко:

 - Значи имаме още малко работа - каза спокойно и включи отново микрофона.

.......................................

 - Знаеш ли, че третата звезда от опашката на Голямата мечка е двойна? – чу зад себе си познатия глас на Великия Магистър. Не можеше да го види. Бяха завързани за дървен стълб с гръб един към друг. А под тях хора, облечени в расо, трупаха сухи дървета. За огрев.

 - Знаеш, че знам! - спокойно и с усмивка отговори Мъжът.  - В миналото по нея са проверявали зрението на момчетата и годността им за армията.

 - Също, както правехме и ние. – каза Великият Магистър.

 - Да, също като нас! - добави мъжът. Той знаеше какво следва. Бяха изминали почти 7 години от онзи злополучен октомврийски петък 13 на 1307 г., когато по нареждане на крал Филип IV бяха арестувани всички негови приятели, много от които бяха зверски измъчвани и изгаряни на клади.

Той отново потъна в своите размисли. Дали вината не беше в нас? - не веднъж през последните 7 години, прекарани в затворите, той беше връщал събитията назад, беше разговарял със своите братя, даже се бе допитвал и до Великия магистър, който точно в този момент споделяше неговата съдба. Мъжът знаеше, че му остава още малко живот. Не се чувстваше обречен, но в съзнанието му продължаваше да витае въпроса – Дали вината не беше в нас? Дали не трябва да обвиняваме само себе си?

Жак дьо Моле, последният Велик Магистър на вече несъществуващият Орден на Тамплиерите, сякаш улови мислите на Мъжa. Извърна главата си към своя приятел и спокойно, с равен, но плътен глас заговори:

 - Aз срещу живота си изобщо не роптая - моят живот е такъв, какъвто аз съм си го сътворил. И смея да заявя - поемам пълната отговорност за живота си. И почти за нищо не съжалявам, нищо че като всеки, съм имал някои пропуснати шансове.  Аз съм свободен човек и съм длъжен да изживея своята собствена съдба по най-достойния начин. Да, мога да стоя настрани и да се любувам на вихърa на събитията покрай мен, да се скрия в някоя дупка на някоя кръчма, или да прочета историята в някоя библиотека. Но много по-достойно е аз сам да премина през ритуала на живота и сам да се ангажирам да го направя по-добър. А това ще стане, само ако вярвам, че съвестта ми е свободна. Ако тогава бяхме приели Филип за един от нас, съвестта ти щеше ли да е свободна? Ние направихме своя избор. А точно правото на избор определя доколко съвестта ни е свободна.

Мъжът се замили. Утрото вече настъпваше и тълпата растеше. Погледът му машинално проследи един от многото божи служители в расо, които педантично подреждаха кладата под тях. Но мисълта му беше другаде. Реши, че е настъпил момента да зададе последния, най-важния въпрос, който бе избягвал през последните 7 години:

- Как да запазим съвестта си свободна, когато е педантично унижавана, а тялото болезнено измъчвано?

Четирима божи служители, носещи отличителните знаци на Ватикана, като по сигнал поднесоха едновременно горящите факли към четирите края на кладата. Великият магистър продължи спокойно без нотка на напрежение и никаква съпричастност към заобикалящата ги тълпа:

  - Свободата на съвестта е нравствен избор. Аз не мога да съм свободен наполовина, а наполовина не. Свободата, за да е свобода, трябва да е пълна и абсолютна - и в това няма нищо пресилено, изкуствено, абстракно или крайно. И не искам в свободата ми никой да се меси - но това не значи, че воден от такова едно съзнание за абсолютна свобода, аз ще тръгна да правя каквото ми скимне. АЗ сам поставям ограниченията си. АЗ винаги решавам сам, не по принуда, а по свой избор. И макар понякога да съм бъркал, АЗ поемам пълната отговорност за избора си. И си нося последствията, били те добри или лоши. А съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за нашия Велик Създател.

Огънят се разгоря. Тълпата зарева. В този момент, откъснат от действителността и потънал в своя вътрешен свят, Мъжът осъзна, че е направил своя избор. Макар и в началото неосъзнато, той сам бе избирал своя път и го бе правел с всяко последващо свое решение. Изборът да се присъедини към Ордена на Тамплиерите беше лично негов. Въпреки че можеше да се скрие, той сам реши да бъде заловен. Неговите лични решения го бяха довели и до тази клада. Всъщност, той живееше своя живот. И го правеше по собствените си правила. Усети, че не съжалява за нищо. Беше свободен!

Инстинктивно погледна надолу и видя, че огънят започна да обхваща десния му крак.  Почувства парене...

........................................

 - Как е кракът Ви сега? – отново попита доктор Нютон. По усмивката му мъжът разбра, че не беше нужно да му отговаря. Сега вече и двамата знаеха.

Мъжът сърдечно се ръкува с доктора и искрено му благодари за помощта. Доктор Нютон се усмихна свойски и изпращайки го до вратата на кабинета, му даде аудио записите от сеансите. Мъжът мина през чакалнята. Усети някакво присъствие и инстинктивно погледна към канапето, където седеше следващият посетител. Погледите им се срещнаха.  Другият мъж го гледаше с омраза и презрение – заради него трябваше да чака толкова дълго... За пореден път се сети за жената преди него и за неговата собствена реакция. Отново го хвана срам. Сведе виновно поглед и напусна чакалнята. А следващият посетител победоносно влезе в кабинета на доктор Нютон, изпълнен с агресивно задоволство...

Вече в уюта на собствения си дом, след поредното прослушване на записите от сеансите, Мъжът извади един бял лист и се опита да систематизира преживяното. Когато приключи, беше написал следното:

- Уважение към другите – Жената преди мен. Уважението трябва да изпреварва омразата. Проявеното уважение неизменно носи реципрочност. Уважението към другите означава и уважение към себе си.

- Взаимна толерантност – Саладин - не игнорирай закономерностите и устоите на света, в който живееш. Тези устои са изковани през времето. Само трябва да ги видиш! Когато я има, взаимната толерантност е смислен и разумен акт, който ни позволява да разгърнем богатството на нашите човешки стремежи, дела, постижения, творения.

- Абсолютна свобода на съвестта – Аз съм господар на моя живот. Свободен съм да го изживея по най-достойния начин. Отговорността за избора е моя. АЗ сам избрах да бъде така..! И макар и понякога да греша, не съжалявам!

Погледна отново написаното и осъзна, че това не са просто случки. Това са три маркера, три основни фундамента на човешката същност, които я тласкат напред в нейното нравствено и духовно израстване. В съзнанието му изплува надписа от стената на кабинета на Доктор Нютон –

„Да живееш живота си, без да разбереш смисъла му, е като да се разхождаш из огромна библиотека, без да се докоснеш до нито една книга!”

Светлината обхвана съзнанието на мъжа! Той се опита да подреди трите принципа по важност. Не успя! Замисли се: Как е възможно да се прецени кое е по-важно за физическото благоденствие на едно живо същество – слънцето, водата, храната...? Ами за духовното...

Вдигна глава и съсредоточено закрачи из стаята. Беше забравил за крака – повече никога нямаше да почувства предишната болка. Беше се справил в сея.

Прочете отново трите принципа, които сам бе извел:

- Уважение към другите и себе си

- Взаимна толерантност

- Абсолютна свобода на съвестта

В този миг мъжът замръзна. С треперещи ръце остави листа на бюрото, отдръпна се бавно и го погледна отвисоко - Те няма как да бъдат и равнопоставени!!! -прошепна той - просто всеки един от тях е по-важен от другите! 

В същия момент вратата се отвори с трясък и 6-годишният му син влетя в стаята. Стискаше телескопа, който трябваше да му бъде подарен след малко. За рождения му ден.

„Значи все пак е успял да го намери!” Помисли си мъжът и се зарадва на находчивостта на детето.

 - Тате, тате! – извика хлапето, сочейки към отворения прозорец на неговата стая – Знаеш ли, че третата звезда от опашката на Голямата мечка е двойна?

...........................

Исторически факти:

Майкъл Нютон - дипломиран хипнотерапевт и член на Американската асоциация на психолозите – консултанти, практикуващ от 45 години. В хода на своите опити по хипнотична регресия той успява да разработи хипнотична техника, с която разкрива скритата памет на своите пациенти. В първата му книга „Пътят на душите” (1994) са разгледани 29 различни случая на хора, приведени в състояние на свръхсъзнание. Докато са под дълбока хипноза, тези пациенти описват какво им се е случило в и между техните предишни прераждания на земята.

Юсуф Салах ад-Дин ибн Аюб (или Саладин) - султан на сарацините в Сирия и Египет през втората половина на XII век. В битката при Хатинските хълмове през 1187г. пленява Ги дьо Лузинян, крал на Ерусалимското кралство по това време. Три месеца по-късно Балиан – последния военачалник на Ерусалим – предава града без съпротива, а в замяна Саладин обещава всички християни да напуснат града безпрепятствено. И спазва обещанието.

Ричард Лъвското Сърце – крал на Англия - оглавява Третия кръстоносен поход през 1190г. Две години по-късно подписва примирие със Саладин. Според този договор Ерусалим остава под арабски контрол, като на християнските поклонници се позволява да посещават града. Докторите на Саладин помагат за лечението на Ричард, който благополучно се завръща в Европа.

Филип IV Хубави - крал на Франция (1285 - 1314г). На 13 октомври /петък/ 1307г. започва гонения срещу Ордена на тамплиерите. Има сведения, че е изявил желание да бъде приет в Ордена, но му е било отказано. През 1312 г. папа Климент V, под въздействие на Филип IV, официално разпуска Ордена на Тамплиерите.

Жак дьо Моле –23-ят и последен Велик Магистър на Ордена на Тамплиерите. Кръсник на дъщерята на Филип IV Хубави. Изгорен на клада на 18 март 1314 г.  заедно с Прецепторът на Нормандия Жофроа дьо Шарне.