Градска трагедия 15

  След около половин час станах, завлякох се до входната врата и погледнах предпазливо през шпионката. Даниел като че ли си беше тръгнал. Трябваше да отида да напазарувам, но ме беше страх, че той може да чака някъде отвън. Реших да отложа пазаруването, не исках да рискувам. Все още бях потресена от нещата, които ми беше наговорил.

  Изключих уредбата и се наместих на фотьойла, за да погледам телевизия. Тъкмо се бях загледала в един научнопопулярен филм, когато телефонът зазвъня. Изправих се чевръсто на патериците и заподскачах към шкафчето, на което бях зарязала слушалката.

  – Нели търся – просъска някаква жена. Гласът ù не ми беше познат.

  – На телефона – отговорих аз и се подпрях на стената – лявата ми ръка беше заета със слушалката и имаше опасност да загубя равновесие.

  – Веднага да оставиш на мира мъжа ми, кучко! – изрева жената толкова силно, че аз инстинктивно отместих ухото си от говорителчето. Днес като че ли всички се бяха наговорили да ме наричат „кучко”.

  – Госпожо, мисля, че бъркате номера – казах със студен глас аз.

  – Не ми се прави на ударена, не съм сбъркала номера!

  – Кой се обажда?

  – Неделчева съм. Сега сети ли се, никаквице – изстреля гневно онази.

  Аз повдигнах изненадано вежди.

  – Вие сте жената на…

  – На шефа ти, кучко! И колко е изненадана само! Не те е срам!

  – Това не ви дава право да се държите просташки.

  От другата страна се сподавено гъргорене.

  – Просто остави мъжа ми на мира – изцвили тя с фалцет.

  – Мъжът ви изобщо не ме интересува, така че се успокойте. Няма да е зле и да ми се извините.

  – Да, бе, да. Лъжеш като дърта циганка. Не знам дали вече сте преспали заедно, но мъжът ми здраво е хлътнал. Сигурно си го съблазнила, за да смучеш от банковата му сметка. Знам ги аз такива като теб.

  – Госпожо, не съм длъжна да ви давам обяснения, но ще ви кажа едно – с него имам единствено служебни отношения.

  – Въртиш опашка пред него обаче, нали?

  – В моя род не сме с опашки. За вашия не знам. И отидете на лекар. Ревността е болест. Приятен ден.

  Затворих телефона и въздъхнах тежко. Той зазвъня в ръката ми. Вдигнах, защото звукът беше страшно изнервящ.  

  – Да – казах отегчено аз.

  – Пак към аз.

  – Не се изненадвам. Няма ли да ме оставите на мира най-сетне.

  – Значи между вас няма нищо, а? – жената вече говореше по-спокойно.

  – Няма.

  – Тогава той защо приказваше такива работи?

  – Какви работи е приказвал? – попитах аз, защото изведнъж ми стана любопитно.

  – Снощи се събудих в два през нощта. Той се въртеше в леглото и бълнуваше. Чух го да казва: „Нели, Нели, вдигни си краката, трябва да ги вдигнеш. Ще се почувстваш по-добре”.

  – И какво съм виновна аз, че мъжът ви бълнува нощем?

  Тя не отговори на въпроса ми, просто продължи да разказва:

  – После се обадих на секретарката и тя ми каза, че шофьорът те вози със служебната кола, където поискаш. Явно мъжът ми има специално отношение към теб. Нещо да кажеш по този въпрос, а?

  – Съвсем нормално, като се има предвид сегашното ми положение.

  – Какво! – изрева Неделчева. – Да не си бременна?

  Аз не можах да се въздържа и прихнах да се смея.

  – Защо се смееш?

  – Той ми разреши да ползвам служебната кола, защото кракът ми е счупен. Откакто съм в гипс не мога да се возя в градския транспорт. А и това за вдигнатите крака да не ви притеснява. Лекарско предписание, нали разбирате. Така че не съдете твърде строго господин Неделчев. Не желая да говоря повече с вас. Всичко хубаво.

  Прекъснах разговора и хвърлих слушалката на леглото. Неделчева не се обади повече.