Крещя... Но май във себе си. Някак е пусто, а отвън още не вали.

Тъжно е как загубих истинската си същност в чашата с водка и малко сироп... От онези сиропи – от сълзи, които пием всяка вечер след работа. Уморени, забравени, малко отпаднали в сивото на деня си...

Бягам ли? По пътеките на цигарения дим  всички тичаме към неуморното минало... А то, то винаги остава преди нас. Там – в спомените на мрачния, но красив момент, който наричаме живот.

Водката започва да горчи. От сълзите е! Или от въздишките, или от надеждите... Това по кожата ми не са капки пот – щастие е, и се стича там където не е стигало (към сърцето ми). Ще намери ли своят път? 

Сипвай! И тази нощ е моя орисница на доброто... Ще ми пожелае малко обич – от градуса! Този, който винаги е до мен (в чашата), винаги в сърцето ми (чрез кръвта).

Онзи градус – моя си... Онзи, който смесвам с хапчетата, с мислите, със себе си...

Това ли е любовта? Нима чашата не е моето бъдеще-присъда? Толкова ли много струвам – малка водка с минало? А може би това е пътят ми?

Разлива се... По бедрата, по гръдта, по скулите, по мислите... Върви, а в устата ми тръпчивият вкус не секва...

Събуждам се. Полугола от крясъци, от думи, от мечти... Легнала върху стъклената маса с рисунки по ръцете (рисунки на надеждата). И пак... Сама. И градусът на водката!