Отново чух същото свирукане в главата си. Правеше го същият глас, който преди три години навестяваше само кошмарите ми, но поне тогава не тровеше реалността. А сега и реалност нямам. Всичко е един сън, в който аз не живея. Изгубих желанието си за живот, или по-скоро то само̀ ме напусна, в момента, в който изгубих и нея.
Тази сутрин обаче, свирукането, за което ви споменах, беше много по-силно, и го чувах много по-отчетливо, отколкото преди. За първи път то се разви в цяла песен, изпомешана с най-различни други гласове, които нямаха общо нито с мелодията, нито с нищо друго относно песента. Познавах тези гласове добре - това бяха моите демони. От толкова време се опитвам чрез какви ли не лекарства да ги притъпя, заглуша, убия. Тези лекарства взимах с фалшива рецепта (колко хубаво е да можеш да подправяш подписи понякога!) Но не можех да притъпя гласовете. Нямаше как да споделя с експерт, например психиатър, за състоянието си, защото в момента, в който някой чуе за това в каква ужасяваща реалност живея, със сигурност ще ме пратят в лудница. Няма да има друг вариант за мен.
Лежах едно известно време, въртейки се яростно в студа - другият собственик на леглото ми. Аз и той се разбирахме много добре. Аз му позволявах да ме обгръща отвсякъде всеки път, когато се замисля за катастрофата, а той хладнокръвно отваряше вратата или прозореца ми, докато спя, за да ми даде малко надежда, че тя може би се е върнала. Но не. В апартамента ми тя никога повече нямаше да стъпи. Въпреки това аз бях благодарен на студа за всеки кратък момент на надежда, когато вледеняваше сърцето ми от тревога, очакване и страх.
В крайна сметка се събудих. Колкото и да се опитвах да се разсея от ужасяващата песен чрез мисълта за Оливия или мисълта за "съквартиранта" ми, тази мелодия не напускаше ума ми. Но поне след един-два часа полу-будно състояние, текстът, мелодията и инструментите, присъстващи в песента, най-после ми се избистриха. Хм. Интересно. Казвам всичко това по такъв странен начин и не съм много сигурен дали ме разбрахте. Може би трябваше да започна от началото - хубавото начало, познато на мен под името Любов (едва ли са твърде много хората, които не разбират точно какво имам предвид). Или пък може би няма да бъде никак лошо да ви разкажа поне защо съм изгубил ума си, или коя е Оливия, или пък може би поне щом ще ви разказвам това, да си служа с по-разбираем изказ. Да, би било хубаво да не ви хващам неподготвени. Хм. След като казах всичко това, веднага ми хрумна, че всичко случило се от друга страна хвана мен неподготвен - нямаше обяснение, нямаше смисъл и в крайна сметка... нямаше значение за никого освен за мен. Та, защо аз трябва да си променям изказа, да го дялкам и оформям в нещо разбираемо и ясно, при положение, че на мен самия никой нищо не ми изясни? Защо трябва да се опитвам да подреждам кашата в главата си за някой друг, като за мен никой никога не се опита да я подреди?
Всичките ми познати ме оставиха сам, защото след катастрофата, по техни думи, "с мен не можело да се говори". Да. Сигурно са прави, защото и на мен напоследък не ми се отдава да говоря сам със себе си. Преди можех. Преди търсех някакъв смисъл в случилото се и сам се опитвах да си го обясня. Но вече не. В момента само чакам деня, в който ще напусна този свят и ще отида на по-добро място. Но ако след смъртта такова няма, или отида в Ада, вместо в Рая, и ако не срещна Оливия никъде в задгробния живот, тогава мен какво ме интересува този въпросен живот след смъртта? Единствената ми цел сега е да умра. Но това няма да си струва, ако смъртта не ме събере с любовта на живота ми. Ако след смъртта няма нищо, и ако "просто си умираш и това е то", (както казваше един мой психолог, с който обсъждах случилото се с Оливия в първата година, след като я изгубих), тогава предпочитам мъчителния си живот, защото въпреки всичко, докато човек е жив, може да поправи нещо, да промени нещо и да се измъкне от лошите обстоятелства.
Но, разликата между мен и останалите хора е, че не всеки от тях е загубил годеницата си. Аз тогава бях едва на двадесет и две, сега съм преполовил двайсетте. На двадесет и пет съм, остарявам, но споменът за онази катастрофа така и не остаря. Така и не забравих която и да е подробност за нея. Нищо не забравих, а понякога ми се иска да получа амнезия - ей така, спонтанно, и да не помня абсолютно нищо от живота си. Само така бих могъл да преживея предполагаемата смърт на Оливия. Друг начин няма...
Но стига с лирическите отклонения. Всичко, казано от мен до момента, ще ви се изясни постепенно, но това няма как да стане, ако продължа да вкарвам в историята си нови и нови факти. Така не помагам на никого; нито на вас да ме разберете, нито на себе си чрез този разказ да ми олекне на душата. И да, наясно съм, че има случаи, при които да разкажеш за проблемите си не ти помага. Не ти олеква. Нищо не се променя, а единствено натоварваш още хора с тъгата си. Въпреки това аз съм решен да ви разкажа своята история.
***
Кевин? Кевин, липсвам ли ти? - отново чух нежния шепот на Оливия в главата си. Вече почти бях свикнал с това, даже нещо повече - доставяше ми удоволствие. Защото това беше единственият начин да я чуя. Когато умреш, гласът ти умира с теб, нали?
Интересното е, че при катастрофата трупът на Оливия така и не беше намерен. Нямаше и следа от нея и след този случай се появиха най-разнообразни теории, като почти всички от тях се опитваха да отговорят на въпроса: защо ще блъскаш някого с кола нарочно, рискувайки да го убиеш, ако след това планираш да го отвлечеш или нещо подобно? Това аз така и не разбрах. Ако някой е искал Оливия жива по каквато и да е причина, защо ще я блъска по такъв начин, че да има шанс да я убие? Ако целта на въпросния е да заблуди мен и ченгетата, че тя е мъртва, като се надява да стигнем до извода, че "катастрофа от такъв тип не може да остави никой жив", тогава защо по такъв очевиден начин би я отвлякъл, като не оставя в колата ѝ дори помен от нея? Това се чудех 1-2 месеца след самата случка и по-нататък сам си отговорих. Теорията на полицията е, че шофьорът на другия автомобил е блъснал празна кола. И че Оливия не съществува. И, тъй като на случилото се няма свидетели, нито аз мога да подкрепя с нещо думите си, че, за Бога, Оливия все пак съществува, ме изкараха луд за връзване и приключиха със случая.
Сигурно се чудите, как е възможно някой да заличи следите от цялото съществуване на един човек? Ами, и аз това се питам. Едно от нещастните копелета (полицаите), твърдеше, че информацията, която съм предал за Оливия Стоун не съществуват в никоя база данни. Били претърсили първо целия интернет за нейна социална мрежа, която аз съм виждал, и много добре знам, че преди съществуваше неин профил във Фейсбук и Инстаграм, но при разследването такива профили нямаше; после я търсиха из безброй бази данни, като се доверяваха на моето описание за външността ѝ (разбира се първо се опитахме да я търсим по име, но не я открихме). За ивестно време се чудех защо Оливия никога не искаше да се снимаме и затова аз нямах нейна снимка, но... Все пак аз бях на хиляда процента уверен, и все още съм, че въпреки всичко Оливия не ми е дала фалшиво име. Не ме е лъгала. И не е избягала, както мислеха някои, защото тя не би ми причинила това - нещо, което шибаните полицаи така и не разбраха. Нито е вярно, че аз съм луд и съм си я измислил. Кълна се... Оливия е истинска...
***
След като чух гласа на Оливия, тоест същия онзи меден глас, който очевидно все още се интересува от мен и затова ме навестява понякога; онзи глас, с който Оливия предимно ме пита дали тя ми липсва, аз затворих очи и мислено се пренесох там, където сме само двамата. Къде е това място, питате? Отговорът: точно в спомените ми...
...
– Къде беше, Кевин? - попита ме тъмнокосата ми годеница, която всъщност в този спомен все още имаше руси краища. В момента бяхме на едно от нашите места - средноголяма пейка с прекрасен изглед към малко езеро, намиращо се в един от най-хубавите паркове на София.
– Извини ме, Лив. Трябваше да посетя реалността за малко. - поставих най-искрената усмивка на лицето си и сложих ръка върху бузата на Оливия с намерението да я целуна. Тя премигна, щастлива, че въпреки всичко сега съм при нея.
Последва целувка, която и двамата очаквахме с нетърпение, както чакаме всяка една споделена целувка. Кълна се, че макар да знам как всичко, случващо се между мен и нея в главата ми, не е истинско, аз усещах целувките съвсем реални. И това време с нея аз не бих разменил за нищо на света...
© Ангела Топалова Todos los derechos reservados