ГРАФ МРАК

В зловещия замък беше тихо, само слугата Алфредо интензивно чешеше гърбицата си с учудващо малките си ръчички, създавайки натрапчиво шумолене. Главната порта внезапно се отвори с пискливо изскърцване, което стресна прислужника и доведе до лека драскотина по неприятно закръгления израстък на гърба му.

Вятърът я бе отворил и в залата влетя граф Мрак, носен от порива на нощната вихрушка. Алфредо заприпка с глупавата си походка и бързо тръшна портата, при което въздушните течения отслабнаха и господарят успя успешно да се приземи. Да, граф Мрак беше вампир, но способността му да лети бе по-скоро в следствие на неистовата му слаботелесност.

-              Как мина, графе? – полюбопитства слугата, втренчвайки се с идиотското си изражение.

-              Чудесно, Алфредо. – отвърна с нескрито чувство на господарско самочувствие, ала след момент главата му леко се склони и само добави плахо.- поне издъхна бързо.

-              Случва се, господарю.

Дочу се прегракнал вой на сова.

-              Новата девойка пристига след малко. - съобщи прислужникът злорадствено и се усмихна, показвайки кривите си зеленясали зъби. Беше му чудно какво ли ще се случи този път.

Граф Мрак живееше от години в изолирания от света замък и насред самотата той копнееше само за едно – истинската любов. Ала въпреки неспирното си желание и постоянните опити, все се проваляше. Дали бе, защото не бе намерил избраната, или просто обстоятелствата не бяха подходящи, или просто такава бе съдбата, или заради неспирния му глад за кръв... все нещо пречеше на момичетата да доживеят края на една среща с него. Споменът за множеството провали отчайваше и обезнадеждаваше графа.

Алфредо, макар и глуповат, усещаше омърлушеното настроение на господаря си, затова реши да го ободри, колкото и малко да му се отдаваше това.

-              Не се отчайвате, графе. Все по-близо сме. – започна Алфредо бавно и играейки си с кривите си пръсти. – Помните ли Бети. За малко успяхте.

-              Какво говориш, грозновати ми приятелю. Нима не помниш какво стана? В мига, в който разбра за скритата ми самоличност, побягна...

-              Да ви призная, графе – прекъсна го Алфредо – не се учудвам. Вие я ухапахте. На мен едва ли би ми се искало така да научавам, че някой е вампир... но иначе, господарю, мина добре. – добави той и сви дебелите си бузи, за да сформира нещо като усмивка.

-              Какво говориш? – учуди се графът и след една тежка въздишка продължи – тя тичаше из стаята, за да избяга.

-              Добре, че заключих вратата. – ухили се слугата.

-              Тя скочи през прозореца.

-              Ама бяхте близо, нали. – самодоволно усмихващ се подаде слугата. – а, и, доколкото си спомням, тя оживя.

-              Ти я окачи да се суши.

-              Колко съм умен – възгордя се камилоподобното.

-              Тя се обеси! – кресна графът, ала той бе твърде уморен, за да се разправя с кривоокия си слуга, чийто поглед витаеше в различни посоки.

-              Ух – засрами се Алфредо, въпреки че на грозното му лице не можеше да проличи никакво зачервяване. – Ами Джинджър! Тя бе приятна компания.

-              Да... – въздъхна граф Мрак – докато не ù падна главата. А, ти, глупако, докато намериш главата. и ѝ я върнеш, момичето взе, че умря. – в повишаването на тона се усещаше възмущението на графа от нескопосаните опити на Алфредо да го ободри.

Простовидното изражение беше застинало на лицето на слугата, който вече сериозно оплете своите пръсти.

-              Еее, поне Лиза винаги ви е харесвала... – опита се да се измъкне прислужникът, след което тихо добави - ... лека ù пръст

...

От съседната стая се чуваха разговорите и честите кавги между Лильо и Лилин, двама старци, седнали кротко на пейка. Те бяха единствените постоянни обитатели на това злокобно място. Графът бе загубил бас от тях и сега бе принуден да ги приюти.

-              Имам болки в ръцете... имам кошмари... имам запек... – се оплакваше неспирно Лильо.

Лилин започна да се дразни, защото беше оставил и бездруго ефирните му мисли да се реят из вестника, който четеше. Та го попита с нотка на заяждане какво няма.

-              Зъби нямам. - отвърна старецът и отвори широко бездната, по която не се подаваше нито един зъб.

-              Остави ме, че чета. – тросна се Лилин.

-              Жена ми ми изневерява! Сигурен съм. – подзе отново Лильо.

-              Ха... Добре, че е мъртва тогава. – отвърнал Лилин

-              Ей, верно, бе? – успокои се Лильо – Трябва да си взема хапчето. Ето, вземи и ти едно.

И с това завърши техният диалог и настъпи миг на съзерцание.

...

Похлопа се. Главната порта се отвори отново, но този път издаденият звук приличаше по-скоро на мило буботене. Лек ветрец отново задуха в залата и граф Мрак, хванал се за слугата, се развя волно като знаме. В следващите няколко мига земята се разтресе. В замъка влезе новата им посетителка, която въпреки ниския си ръст, притежаваше ясно очертана овална форма. Беше любов от пръв поглед, поне за графа. Очите му изскочиха, ченето изпадна, което доведе до лъсването на острите кучешки зъби на вампира.

-              Колко е сладка, Алфредо. – леко прошепна господарят на слугата си.

-              Знам. Диабетичка е, графе. – отвърна прислугата.

След още няколко момента на неловко мълчание от страна на момичето и домакина, графът промълви:

-              Искам да вечерям с теб.

Девойката бързо прие и без втора покана се затича към трапезарията, до която явно се ориентира по мирис. Всяка стъпка караше вампира, все още вторачил се в месестото образование, търчащо към безкомпромисна консумация, да отскача високо. Алфредо най-накрая разплете пръстите си и погледна господаря си с едно око, понеже другото беше заето.

-              Ако не се получи, поне хубаво ще си пийнете, графе.

-              Не, Алфредо... влюбен съм. Този път ще се получи.

Слугата бе толкова шашнат, че погледна и с другото око господаря си, ала за жалост първото загуби своята концентрация и се отнесе в поглед на някъде.

Няколко минути по-късно граф Мрак и Грозалинда, пухкавелката, седяха заедно на масата. Вампирът се чувстваше неудобно и затова се опита да подхване първата тема, която му дойде на ум. Държеше чаша вино в ръка и гледаше влюбено събеседничката си, която лакомо тъпчеше в устата си всичко в радиуса на ръцете ù:

-              Все едно гледам богиня как пирува.

Алфредо усети, че всички хора в залата около него бяха заети и се опита да се отърве от малко излишно количество газове. Прозвуча тромпет, който прекъсна вечерята. Гърбушкото се опита да извърне поглед от господаря си, ала не съумяваше, защото което и око да премести, другото все се озоваваше втренчено в графа.

Бузите на момичето спряха да мляскат за секунда пържолата, която бяха уловили. Тя беше силно изненадана. Графът се почувства по-неприятно и само си промърмори "Мразя майка си” (тя го бе накарала да вземе този слуга). Алфред дочу неволно думите му и с глуповата нотка на виновност рече:

-              Извинете, графе, да ви сипя ли друга кръв в чашата? Тази сигурно ви горчи малко. Имаме и по-добри реколти.

Вампирът разсеяно просто махна леко с ръка, показвайки, че вкусът му харесва. Жестът обаче сякаш подсказа на слугата да развесели оклюмалия си господар с шега. Дебилното лице се изкриви в страна усмивка и от устните се отелиха следните думи:

-              Като я гледам тази как нагъва, господарю, сигурно ще пукне, преди да можете да ѝ сторите нещо – последва отвратителен кикот. Графът бе почти побеснял и Алфредо вече го беше страх за живота си, затова плахо каза

-              Не се нервирайте, графе, че скоро няма да има къде да слагате труповете!

Граф Мрак отново се загледа в Грозалинда, която продължаваше енергично да смила всичко пред себе си, готвейки се отново да я заговори. Бе застинал в миг на зяпане на могъщите ù скули и вената на челото ù, появила се от интензивния труд. Думите му изскочиха веднага след като се облиза от усета на свежа подсладена кръв:

-              Ти си голямо момиче, би могла да черпиш една чаша, нали.

Макар и да не събудиха особена реакция у шишкавелата, зеленясалите зъби на Алфредо се показаха. Предчувстваше неминуемия край.

Внезапно в стаята връхлетя Лильо, загърнат в бял чаршаф и окичил се с части от бурените в градината и радостно крещящ:

-              Аз съм Наполеон.

-              Откъде знаеш? – попита го граф Мрак, изумен не само от внезапната поява, но и от страната информация.

-              Бог ми каза.

От съседната стая се разнесе вика на Лилин:

-               Не е вярно! Не съм му казвал!

Първата усмивка за вечерта изгря на лицето на Грозалинда. Гледката на побърканите старчета я ободри и откъсна по-продължително от храносмилането.

Портата се отвори и хлопна за пореден път. В замъка влезе мускулестият висок герой, дошъл да освободи беззащитното момиче от кръвожадния вампир. Облечен в ризница, той нахълта чак в трапезарията и след като огледа бързо стаята, при вида на цоцоланата, лявата му вежда се повдигна с 1 сантиметър и малко в диагонал, трапчинката леко се изостри, а перчемът просто се заглади от внезапното сексуално напрежение, леко разкривайки плешивото му теме. Юнакът зърна ангела на своите мечти. Усещайки опасност в съперника, граф Мрак стана и изкрещя:

-              Приемам двубоя.

-              Ха-ха-ха! - изсмя се претендентът на развален испански, след което продължи - Не съм го казвал, но ще повторя! Предизвиквам те на двубой.

Те застанаха един срещу друг, всеки напрегнато взиращ се в опонента, всеки готов да се бори до смърт за Грозалинда, която все още поглъщаше храната. Алфредо се чувстваше горд, защото зрението му позволяваше да следи и двамата претенденти.

Ала в пика на емоционалните страсти се случи немислимото. Една хлебарка сграбчи вампира и го повлече към масата. Макар и да се бореше с всички сили, гадината правеше с него каквото си иска. Тя захвърли граф Мрак в масата. При удара покривката се свлече и заклещи боеца в пода. Остана само поразяващият удар на падащата лъжица, която прати домакина в безсъзнание.

Когато се събуди, над него стоеше Алфредо опулен, с кривите си зъби и голямата си гърбица .

-              Какво стана? - попитал графът. – Бих ли?

-              Да, графе. Когато го погледнахте зловещо, от вълнение му потече кръв от носа, паднаха четири зъба и си счупи две ребра... и така умря в мъки...

-              Загубих, нали?

-              Не, господарю, истината ви казвам. Затворих го да ферментира в буре!

-              А Грозалинда? – запита граф Мрак учудено и изпълнен с надежда.

-              Тя беше твърде дебела и я сложих в две бурета.

-              Тоест и тя е умряла.

-              Ами надявам се, защото иначе много ще да е боляло, като я разделих на две! – и отново зелените зъби се показаха в гордост на добре направената шега.

Графът се отпусна в леглото, на което лежеше, и се замисли.

-              Алфред, отиваме на лов – рече изведнъж той – пие ми се свежа кръв.

При тези думи Лилин започна да пълзи към входа, като леко измяукаше. Лильо имаше болки в кръста, затова просто каза, че и той е котка. И така двамата старци успяха да се измъкнат от опасната ситуация.

И така Граф Мрак бе отново сам... Но така е в живота, като ти дадат лимони, правиш лимонада, като ти дадат диабетичка, правиш вино...