Графитеният човек

Двамата мъже влачеха момчето по коридора, който блестеше на луминисцентната светлина. Те бяха високи, мускулести и в бели костюми. Ръцете на момчето бяха вързани зад гърба му с усмирителна риза. То бръщолевеше:
- Той е тук, тук е! Ходи пред вас и ме гледа! Аз не съм луд!
- Всички така казват, момче. На теб явно ти харесва в стаята с меките стени. Е, твоя е. Приятно прекарване! - каза единият санитар.
- Но той е тук... - не успя да довърши, защото го хвърлиха в изолатора.
- Той... - Отказа се. Нямаше смисъл.
- Лека нощ и приятни сънища с твоя графитен човек.
Те затвориха тежката, желязна врата, старателно покрита с дебел слой дунапрен и я заключиха.
Ивайло оново остана сам в изолатора.
С Графитения човек.
Светлините все още светеха, щяха да ги загасят след един час. Той знаеше това.
И в същото време виждаше съвсем ясно... графитения човек...
Той стоеше изправен в ъгъла. Беше момче приблизително на възрастта на Ивайло - двадесет години. И цялото беше черно. С черни прилепнали дрехи, които покриваха тяло. А кожата му изглеждаше като нацапана с графит, понеже имаше специфичният му блясък на луминисцентната светлина. Затова момчето го кръсти Графитеният човек.
Ивайло лежеше на земята върху лявата си страна, вързан в усмирителната риза и се взираше в него.
Беше единственият, който го виждаше - това му беше ясно.
Всички го смятаха за луд. И това му беше ясно.
- Здравей отново, Иво - каза човекът.
- Ти не си истински! - кресна му момчето.
- Нима? Така казват те, защото не ме виждат. И на теб, че си луд, защото ме виждаш, но повярвай - не съм по-малко истински от теб или тях.
- Тогава защо само аз те виждам? - този път по-спокойно каза Иво.
- Защото - започна Графитеният човек - ти си малко по-различен.
- Нима?
- О, да. И ти имаш привилегията да ме виждаш.
- С какво съм я спечелил?
- С това, че не полудяваш когато ме видиш.
- Ха, че тогава защо съм в това положение.
- Защото казваш истината. И защото си луд според твоята реалност. Но реалностите са много. Наистина много и е по-добре да не знаеш, засега.
Графитеният човек направи няколко крачки към проснатото, овързано тяло на момчето. И клекна до него. Ивайло продължаваше да го гледа в черното, омазано и лъщящо лице.
- И от коя реалност си ти? - попита безизразно. Какво друго му оставаше в този изолатор, освен да си говори с този ,,Графитен човек”. Независимо дали беше плод на въображението му или същество от ,,друга реалност”, както сам се изрази вторият.
- Ами как да я нарека? Там отиват всички, които напуснат тази.
- Тоест?
- Не се ли сещаш?
- Сещам се, но искам ти да ми кажеш. Просто го искам.
- Ами аз съм от... реалността на мъртвите. Ако искаш, го наречи ,,Отвъдното” или ,,Ничията земя”.
- Интересно, но не ме убеждаваш, че не ми хлопа дъската.
Бялото на очите му за миг изчезна изпод тъмнината на лицето му.
- Защо винаги трябва да е толкова трудно! - каза Графитеният човек, сякаш отправяше молитва към някакъв свой бог. След миг бялото се показа отново - Както и да е, Ивайло, ще разбереш. Засега трябва да знаеш няколко неща. Първо: ти си писател и ще напишеш роман за мен и моята реалност. Второ: аз ще си отида от съзнанието ти и ти ще се оправиш. И трето:
Този път графитеният човек направи пауза, след което каза тихо и дори нежно:
- Ще надникнеш в моя свят...
Той протегна ръце и сложи длани върху главата на Ивайло Иванов.
В първия миг той се уплаши, в следващия усети студените длани на Графитения човек. След което потръпна, не само заради това, а и защото буквално беше изтръгнат от своя свят.
Озова се на друго място. Беше в небето и летеше като птица, над някаква земя. Само че... тук нещо беше различно. Нито той летеше с обикновената за птица скорост, нито земята беше каква да е.
Полетът му бе над някакви обширни, черни полета, над които светеше, подобно на слънце, някаква малка червена звезда. Но светлината й беше слаба. А по черната земя хвърчаха с огромна скорост безброй безплътни същества, подобни на духове. Той опита да се вгледа по-добре в някои от тях и забеляза, че имаха човешки черти. А земята изглеждаше така, сякаш бяха гръмнали петдесет ,,чернобила”. Хоризонтът беше очертан от светлината на звездата със червен сърп. Приличаше на намръщен циклоп. Тук-таме се виждаха и други звезди в небето, което тегнеше над тази земя като вечна нощ. Видя как един дух изравнява полета си с неговия и поглежда към него с лице. Ивайло също го погледна (нямаше как да не го направи) и видя череп. След това черепът почервеня и започнаха да си личат червените лицеви мускулчета, след което се появиха (като че изникнаха от нищото) и голите очни ябълки, които изглеждаха страшно с тяхната безизразност, при липсата на клепачи. В следващият момент главата започна да придобива светлооранжев цвят и най-накрая взе да се появява кожата, паралелно с която започнаха да се веят и дълги, черни кичури кестенява коса. Оформи се лице на мъж, но с прозрачно и безформено тяло.
Той изкрещя.
Звукът беше писък.
Ужасяващ нечовешки писък.
При който лицето на мъжа отново започна да се променя, но в обратна посока. Кожата се стопи, мускулчетата се откъснаха и полетяха в нищото, очните ябълки изскочиха като топчета за пинг-понг и също изчезнаха. Появи се отново черепът и, подобното на дух с човешки облик, същество се стрелна напред в тази ,,ничия земя”, оставяйки сребърна следа след себе си. А Ивайло летеше и летеше. Под него се мяркаха падини, котловини, хълмове, планини. Това беше един мъртъв свят, обладан от енергиите на умрели хора. Но дали бяха само хора? Нещо му подсказваше, че можеше да види още.
,,Така е, Ивайло - прозвуча някакъв глас в главата му - наистина има още. Още много.”
Това със сигурност беше гласът на Графитения човек.
,,Но има и време.” - каза отново той.
,,Засега се отпусни и се... наслаждавай.”
Той продължаваше да лети, докато на хоризонта не взе да се показа нещо огромно. Нещо, което изпъкваше над всичко. Когато се приближи, видя, че е нещо като плато. Около него се въртяха множество от тези духове и също толкова се стрелваха към върха. Ивайло, или това, което беше той, също се присъедини към тях и полетя към този връх. Около себе си виждаше множество лица, приличащи на това, с което се срещна преди малко (чудно какво ли представляваше времето тук) и всички те се променяха по този ужасяващ начин и издаваха същите писъци. Виждаше жени, мъже, дори деца. И всичките летяха по билото на платото. Когато Ивайло стигна до върха, видя, че това беше някакъв вулкан, към чиято вътрешност се устремяваха призраците. Същото, естествено, направи и той. В дъното се виждаше някаква течност, преливаща в синьо-зелени нюанси. Другите се потапяха в нея като пороен дъжд и при допира изчезваха, като оставяха след себе си, следи от кръгови вълнички.
Тя се приближаваше все повече и повече, не приличаше нито на вода, нито на пихтия. Беше и някак прозрачна, като призракоподобните същества наоколо и се приближаваше.
Ивайло се вряза в нея и всичко избухна в синя светлина...
... след което отново видя тавана на изолатора.
Малко замаян забеляза как Графитеният човек вдига ръцете си, изправя се и ги оставя отново да висят свободно около тялото му.
- Знаеш ли защо знам, че ти няма да полудееш? Защото ти нямаш за какво да полудяваш. Повечето хора от твоята реалност и около теб имат затвърдени вярвания и убеждения, какви трябва да се нещата. И това ги удовлетворява, но ти нямаш такива. Техните убеждения не те удовлетворяват. Ако наистина позволя един от санитарите да ме види, той ще се отзове на твоето място, гарантирам ти. Такъв не ми трябва. Ти, от друга страна, си неуравновесен, не си в мир със себе си, вечно търсиш нещо, като дори не знаеш какво е то и за това нямаш стабилна съзнателна основа, която да рухне. Няма как да полудееш, защото вече си луд.
Графитеният човек се усмихна. На фона на катранено-черното му лице, белите му зъби изпъкнаха като съзвездие, от наблъскани една до друга звезди.
- Ха-ха, дори ми се струва малко смешно, ха-ха-ха.
Ивайло се чувстваше като побъркан, наистина. Всичко, което видя, определено можеше да докара и най-уравновесеният човек до лудост. Но както каза Графитеният човек, може би не това беше целта. Наистина на моменти на Ивайло му се струваше, че в лудницата се чувстваше по-добре, отколкото в нормалното общество, с неговите ограничения и ред, който въобще не успя да обхване съзнанието му. И той разсъждаваше, винаги, през цялото време, разсъждаваше. Може би дори прекалено и вероятно затова се озова тук. Част от съзнанието му, му казваше, че е луд и, че няма доказателство за обратното. Все пак мозъкът все още е неразгадаем и в него могат да станат всякакви неща. Да се получат всякакви дисонанси. Може би всичко това беше все още плод на въображението на Ивайло. Но от друга страна частта от неговото съзнание, която му казваше тези неща принадлежеше не на нещо друго, а именно на обществото. Тя се беше заформила по-време на израстването му. Но имаше и друга, която беше там още много преди да се появи първата. Тази, така наречена, ,,благоразумна” страна. А втората, с която може би се беше родил, нашепваше на Ивайло други неща. Съвсем други. Тя винаги противоречеше на първата. Казваше му, че ако беше луд, действително луд, тя нямаше въобще да се обажда. Щеше да изчезне, като плътта по лицето на летящия мъртвец. А причината да не бъде в мир нито със хората, нито със себе си, се дължеше на непрестанното блъскане на тези две коренно противоположни лица на съзнанието му, подобно на два ,,разярени” буреносни облака, пълни със статично електричество, повече, отколкото на някаква болест или на душевно разстройство. Беше му ясно. Наистина ясно, по дяволите.
А Графитеният човек стоеше, изправен пред него, и се усмихваше спокойно.
- Наистина не съм сбъркал с теб, Ивайло. Никак. Добре е, че можеш да вярваш на това, което виждаш.
Ивайло се изтласка назад към меката стена с крака, след което успя да се изправи, все още вързан в усмирителната риза.
Сега стоеше изправен пред Графитения човек.
- Значи ти си мъртвец, така ли?
- Да.
- И искаш да пиша за теб?
- Именно.
- Ще пиша, но ще ми трябва още материал за в бъдеще.
- Ще ти го предоставя, но засега използвай този. Не мисля, че още си готов за съвсем всичко.
- Готов съм.
- Не не си, повярвай ми. Но ще бъдеш и аз ще ти го покажа, когато му дойде времето.
- Защо искаш да пиша за теб?
- Трябва, просто трябва. Ще ти кажа само, че имам нужда от книги и от вяра.
- За първото бъди сигурен. За второто ще направя всичко възможно, чрез първото. - Радвам се да го чуя. До скоро, Ивайло.
Графитеният човек стоеше пред вратата с решетката. Разпери ръце и стената зад него започна да губи очертанията си. Цветовете се размазаха, накъсаха и потънаха в същата прозрачна, синьо-зелена течност, която Ивайло бе видял при  ,,надникването” си в ,,ничията земя”. Черната ,,обвивка” на Графитения човек се разцепи, умножавайки все повече цепнатините си, докато накрая парчетата изкочиха и се просмукаха в течността, която стоеше зад него като водопад. Под тях отново се показа прозрачна, призрачна фигура като онези. Виждаше се ясно прозрачният череп, както и тяло, ръце и крака. То представляваше кости, обвити в нещо като прозрачна пелерина. Съществото взе да се изтегля назад и потъна в течността. След малко цветовете се възвърнаха и отново се оформиха вратата и стените на изолатора.
В този момент светлините угаснаха. Ивайло от опит знаеше, че встрани имаше койка, на която да спи. Отиде до нея и така, с усмирителната риза, си легна. Наистина беше уморен. Но нямаше значение. Сега едно нещо беше важно - имаше цел. В главата му вече, както винаги, започнаха да се оформят нещата, които щеше да напише. Скоро щеше да излезе и когато това станеше, щеше да напише историите за Графитения човек и неговия свят -,,Ничията земя”. Но сега заспа и заспа като един луд. Който обаче беше такъв, защото знаеше, че е нормален.