Два дена.
Вече от два дена стоях във така наречената си "килия" .
Беше осветена от неонки, но бяха 100 пъти повече и светлината бе по- ярка от всяка друга стая.
Бях се излегнала на мястото, което се предполага, че е легло и отчаяно се опитвах да се наместя, за да не ми убива.
Още щом ме затвориха изпаднах във паника. Това бяха едни от последните ми дни още щом ме обявиха за повредена аз вече знаех това.
Мислите ми се прехвърлиха на хората, на които държах и ги бях наричала приятели, а точно преди два дена някой от тях просто стояха и ме гледаха, докато Стражите ме отвеждаха.
Аз ли бях тъпа или просто "приятелите ми" не се интересуваха от мен?
Замислих се за тези които дори не видях, сякаш бяха изчезнали.
Сега бях спокойна, но щом някой хлопнеше по вратата, очаквах всеки момент да ме извлекат от стаята и да ме бичуват.
Чудех се как можех да се измъкна от тази ситуация, как да убедя съдията, че съм добре, но тогава в умът ми изплуваха моменти от преди два дена.
В стаята ми, когато си помислих, че Светлината не е първият ни спомен, след това онази странната дума... комплекси, момичешките комплекси.
Дали това значеше да си повреден?
Никога не съм си представяла, че аз ще бъда една от Нарушителите. Винаги съм се старала да спазвам стриктно правилата в Кампуса и още повече, че ти израстваш със тях и си си придобил навици, което ме навяваше на мисълта, че грешката не е точно в мен.
Изведнъж се чу някакъв шум от навън и скочих от леглото.
Някой отключваше.
Не беше време за обяд, поне по биологичния ми часовник не беше минало и 11 часа.
Време беше...
Една Стража рязко отвори вратата и влезе в стаята като затвори след себе си.
Аз стоях седнала на леглото и го гледах втренчено.
Стражата изглеждаше нервен. Огледа стаята, да не би да има някой с мен. Той се приближи и извади сребърно топче от колана си. Точно копие на онова топче с което Стражата ме бе оковал първия път. Тогава се сетих за същия мъж, който ме окова, но и беше направил нещо много неочаквано.
Вдигнах глава към Стражът и срещнах същите очи, които бях видяла когато ме окова. Рязко се дръпнах назад и сребърното топче се изплъзна от ръцете му.
Стражът ме изгледа изненадан и се наведе да вземе топчето.
- Кой си ти? - попитах аз.
- Нямам време за обяснения. - рече Стражът. - Щом те измъкна оттук, ще ти кажа каквото искаш, но сега... трябва да бягаме.
Думите му бяха като гръм от ясно небе.
Това някакъв тест ли беше? Изпитваха лоялността ми ли?
От малки знаехме, че трябва да понасяме последствията от това което сме извършили. И така си беше, никой не бягаше.
- Но аз не мога... - измънках. - Правилата са такива.
- Много добре съм запознат правилата и въобще не ми дреме за тях. - рече Стражът и хвана китките ми отново. - Сега стой мирна, докато оковите придобият форма.
Стражът уви сребърна нишка около вече придобилите форма окови.
- Излизаме. - предупреди Стражът.
Аз наистина не можех да се съпротивлявам. На каквото и да бях научена, както и да бях възпитана, всичко се изпарява щом те убедят, че има начин да бъдеш спасен.
Не ми се умираше. На кой му се умираше?
Стражът излезе първи ми ме задърпа след себе си. Минавахме покрай други Стражи, които ни заглеждаха подозрително или просто параноята ме обзе.
Параноята ме обзе ли?!
Тръснах глава и Стражът се обърна към мен.
- Д0бре ли си?
Аз кимнах и продължихме да вървим.
Слязохме по някакви стъпала и се озовахме на подземно ниво, което никога не бях виждала.
- Но тук е тъмно. - изписках аз и усетих как по гърба ми пролазиха тръпки.
- Не се плаши. Тъмнината е наш приятел. - отвърна окуражително Стражът.
- Как така? - заоглеждах се аз изплашена.
Никога до сега не бях виждала тъмнина.
- Знам, че винаги са ни повтаряли, колко зла и нечиста е Тъмнината, но тя никога не би направила нещо подобно като например да те бичуват, защото имаш различно мислене, както смяташе да направи Светлината.
- Не Светлината ще ме бичува. - рекох аз. - А това, че не спазих правилата.
- Правилата, които Светлината е наложила. - отбеляза Стражът.
- Светлината не е виновна...
- Сериозно ли? - прекъсна ме той с възмущение. - Сериозно ли ще защитаваш Светлината след всичко, което ти причини? Не мисля, че си толкова заблудена, сигурен съм, че си усетила някои неща, че да се стигне до тук.
Стражът млъкна за момент.
- Някой е усетил теб.
Не исках да си призная, но Стражът беше прав. Просто ако си го призная пред някой подчинен на Светлината ще се върна там от където ме изкараха, но този Страж не беше подчинен на Светлината.
Освен, че беше тъмно беше и студено.
Затворническите ми дрехи бяха тънки и снежно бели, а това място се нуждаеше от сериозно почистване. Навсякъде се простираха тръби със пара, които минаваха точно под Кампуса.
- Къде отиваме? - попитах аз.
- Навън. - отвърна просто Стражът.
Сбърчих вежди.
- Какво означава навън? - попитах отново объркана.
Стражът рязко спря и за малко да се блъсна в него. Обърна се към мен и се наведе.
- Престани с тия въпроси. - прошепна той умолително. - Ще ти се изясни всичко щом излезем.
Отново тръгнахме. Известно време мълчахме и само обикаляхме по тесните проходи на подземието, но аз имах още въпроси, които исках да задам преди да излезем.
- Но навън не е ли опасно? - попитах отново.
- Навсякъде е опасно. - отвърна Стражът без да спира.
- Нямах това предвид. - рекох.
Отново настъпи тишина.
- Радиацията не е ли избила много хор...
Стражът отново спря и се обърна към мен.
- Няма радиация. - рече той изтощен. - И никога не е имало...
Избухнах във смях.
Изражението на Стражът не се промени и аз млъкнах набързо.
- Зная, че съм забавен, но точно сега не се шегувах. - каза Стражът и отново ме затегли след себе си.
Тъкмо когато ми писна да обикаляме и щях да попитам дали не сме наблизо, Стражът спря и аз застанах до него за да видя какво го накара да спре.
Пред нас се бе открила порта, внушително по- голяма от тази на Стола. На нея беше изобразен някакъв знак, който аз не познавах.
- Какво значи? - посочих към знака.
- "Внимание: Радиация!" - отвърна Стражът.
Чух се да ахвам.
- Хайде. - подкани ме той.
Аз отстъпих крачка назад.
- Какво правиш? - попита ме Стражът.
- Ти знаеш какво значи знакът и все пак искаш да минеш през тази врата! - изсумтях.
- Смяташ ли, че бих рискувал ако не бях на 100% сигурен, че няма радиация отвън? - процеди през зъби Стражът сочейки към портата.
Сведох глава и погледнах към оковите.
- Ще ги махнеш ли? - попитах го като вдигнах ръце към него.
- Не още.- отвърна Стражът. - Ще тръгв...
Оглушителен звук прекъсна Стражът и двамата рязко вдигнахме глави нагоре.
Алармата за тревога.
- Това трябваше да се включи след като сме излезли! - изръмжа ядосан Стражът. - Заради твоите въпроси закъсняхме, идваш ли или не?
Приближих се до Стражът и той отвори портата с радиоактивния знак.
Щом се озовахме от другата и страна Стражът ме прокара през дълъг тунел, който беше добре осветен и беше странно докато очите ми свикнат със светлината.
За няколко минути се озовахме пред друга порта на която не беше изобразен радиоактивен знак, на нея нямаше нищо. Стражът отвори една клавиатура на стената и Стражът взе да въвежда код.
Звук на отказ.
- По дяволите.
- Какво каза? - изненадах се аз.
Стражът ме погледна сякаш за момент не ме разбра.
- Нищо. - отвърна той и поклати глава.
Още един звук на отказ.
Стражът въздъхна тежко и се зае да набира нов код.
Тогава се чу глухо трополене от къде портата със радиоактивния знак.
- Ъъм, мисля, че някой идва. - накъсано рекох аз.
Стражът погледна към портата със радиоактивния знак и взе да въвежда по- бързо кодовете.
В този момент някой със сила отвори врата и тя направо изхвърча.
- Олеле... - простенах аз.
- Спокойно, остана още един код.
Петима Светли Стражи излязоха през врата и хукнаха към нас.
Звук на одобрение изпищя и портата се отвори.
Обърнах се за последно към Светлите Стражи и в този момент един от тях насочи скиптъра си към мен и изстреля топка енергия.
Стражът със мен побърза да ме изтегли отвъд портата, но беше късно.
Усетих пронизващата болка първо в гърба си, след това се разстла по цялото ми тяло и се свлякох на пода.
Последното, което помня беше Тъмнината.
© Палома Todos los derechos reservados